Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (140)

139

— Макс — каза Джеб с изненада в гласа. — Не може да има две Макс.

Погледнах към фалшивата Макс под мен, която гълташе въздух като риба на сухо. Бях видяла как зениците й се свиват до размерите на карфица и бях усетила колко близо съм до това да я довърша. Но опитното зайче беше решило да избяга от лабиринта.

— Тогава не трябваше да правите втора Макс — казах студено. — Проблемът си е ваш.

— Не разбираш — започна един от учените. — Само една от двете може да осъществи съдбата си и да изпълни мисията.

Това прозвуча тъпо и високомерно. Без да изпускам фалшивата Макс от очи, се върнах при ятото и се подготвих или да бягаме, или да се бием.

— Честно казано — обърнах се към Бялата престилка, — струва ми се, че не сте премислили нещата добре. Сериозно. Включили сте ни в уравнението и сте предвидили някакъв резултат. Е, имам новини за теб, умнико.

Огледах групата учени, Джеб, Ари. Адреналинът все още бушуваше във вените ми, от носа ми течеше кръв и ми се искаше да сритам още нечий задник.

— Във вашето уравнение ние сме променливите. И се променяме. — Думите ми излизаха като злобно съскане. — Онова, което вие, тъпи боклуци, не можете да проумеете, е, че аз всъщност съм човешко същество, по дяволите. — Посочих другата Макс, която беше застанала на четири крака и се опитваше да се изправи. — Тя също е истинска. И е човек. С всички ни е така! Писна ми да скачам през вашите обръчи. Може да се самозалъгвате, че го правите, за да спасите света, но всъщност сте орда ненормални кукловоди, които вероятно не са можели да излязат с момиче и в гимназията.

Обикалях наоколо наистина ядосана. Потта, която се лееше от челото ми, започна да смъди в драскотината на бузата ми.

Неочаквано се разнесе вой на аларма. Чуха се викове и тропот на обувки.

Джеб и останалите учени се спогледаха. Все още не можех да осмисля какво точно става. Те бяха ли част от „Айтекс“, или не?

— Макс? — каза Газопровода.

— Трябва да се омитаме — казах трескаво.

Огледах се за възможни пътища за бягство, след което ми просветна — намирахме се под земята. По дяволите. Играта определено щеше да загрубее.

Джеб и другите Бели престилки отстъпиха назад към Заличителите. Фалшивата Макс изглеждаше объркана — явно не можеше да реши на чия страна да застане. За малко да ми стане жал за нея.

— Макс, наистина…

— Какво? — троснах се и се обърнах към Гази. — Ако не си забелязал, в момента е доста напечено. Какво толкова важно има?

Той ме погледна чистосърдечно с големите си сини очи, които толкова приличаха на тези на Ейнджъл.

— Залегни.

За части от секундата се озовах на пода, претърколих се под една маса и закрих глава с ръце. Когато някое обикновено осемгодишно момче каже „залегни“, вероятно ви очаква струя от воден пистолет. Когато Гази каже „залегни“, подгответе се за сътресение с адски мащаби, при това много скоро.

БА-А-АМ!!!

Тъпанчетата ми писнаха от силата на взрива. В устата ми на мига нахлуха прахоляк, власинки от килима и някаква течност, за чийто произход предпочитах да не се замислям. Ударната вълна ме изхвърли на около метър и двайсет, както си бях на кълбо, след което отгоре ми падна нещо и ми изкара въздуха. Вторичните гърмежи и новия по-слаб взрив ме накараха да се свия още по-плътно, но на мига, щом експлозиите престанаха, изправих гръб, изстенах и успях да отърся отломките от себе си.

— Докладвайте! — извиках аз и се закашлях яростно от нахлулия в дробовете ми прах.

Бях засипана с големи парчета от масите и мазилка от тавана. Щеше да е същинско чудо, ако нямах счупени кости. Имах чувството, че ме е блъснал огромен камион, може би дори два.

Успях да се изправя несигурно между пристъпите кашлица.

— Докладвайте! — извиках отново на ръба на истерията.