Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (133)

132

Свободата си е свобода, дори и човек да е подгизнал, практически да е загубил здравия си разум и да не може да овладее собствените си мускули.

Първа спирка — „Туайлайт Ин“. Огледах внимателно, но беше чисто. Тойотата все още си стоеше на паркинга. В стаята обаче нямаше никого, въпреки че нещата ни бяха вътре. Дали ятото не беше тръгнало да ме търси?

Изгълтах няколко залъка и набързо опаковах целия ни багаж. Взех всичко и отлетях — след около шестметрова засилка по паркинга скочих във въздуха, разперих криле и се понесох по вятъра.

Непрекъснато се оглеждах за летящи Заличители, но от тях нямаше и помен. Раниците бяха прекалено тежки — трябваше да ги оставя някъде и да освободя ръцете си.

Скрих багажа на върха на един бор. Следваща спирка — обратно на мястото, от което се бях измъкнала. Заприличвах все повече на предишното си аз, а предишното ми аз в момента беше жадна за мъст разгневена маниачка. Стрелнах се в нощното небе, движена от мощта на гнева си. Цял живот Белите престилки ми бяха причинявали ужасни, нечовешки, непростими неща — на мен и на останалите. Бяха отвлекли Ейнджъл. Сега обаче наистина прекалиха.

Да ме затворят в някаква проклета консерва!

Учудвах се, че изобщо можех да мисля в подобен момент, както и че бях в състояние да летя. Криех се между короните на дърветата и се стрелках под, над, между боровете.

Когато излязох от гората, описах стремителен кръг около целия комплекс от седем огромни постройки. Върнах се по следите си и затърсих счупения прозорец. Открих го и получих така желаното потвърждение, че наистина ме бяха затворили тук, че компанията стоеше зад всичко това. И че Джеб беше свързан с „Айтекс“.

Сега оставаше да намеря ятото.

Стрелнах се обратно към гората и спрях рязко в сумрака на дърветата. Спуснах се леко на земята и разтръсках криле. Чувствах се прилично, сякаш бях изкарала грип, но вече се възстановявах. Свивах и отпусках юмруци до тялото си. Направо ми се искаше да се появи някой Заличител. Имах нужда да разкъсам нещо на парчета.

Свих криле и се промъкнах в сенките към главната сграда.

Движех се приклекнала, заковала очи в осветените й прозорци. Нещо ме докосна по главата и посегнах разсеяно, за да го махна. Ръката ми докосна гладко, хладно… и живо тяло.

Сепнах се и дръпнах ръка. Тялото падна глухо върху мен. Змия!

Успях да сдържа писъка си, но все пак изскимтях ужасено.