Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (129)

128

След срещата с Джеб връщането в изолационната камера беше страхотно облекчение — за около две хилядни от секундата. После се замислих над думите му. Спомних си за ятото, което разчиташе на мен. Спомних си, че бях Макс Непобедимата и че Белите престилки, които ме караха да тичам през лабиринта им, бяха нещастници.

Което обаче не отговаряше на въпроса как да се измъкна оттук?

Пак не можех да се изправя, нито да почувствам каквото и да е. Отново започнах да смесвам мечти и халюцинации — беше страшно трудно да се концентрирам и да си спомня какво трябваше да направя, вместо да се отнеса в кукуландия.

Мисли, Макс.

Внезапно си спомних, че имам Глас в главата си. Глас, някакви идеи?

Какво искат от теб? — попита Гласът за моя изненада. Никога дотогава не беше отговарял пряко на мой въпрос. Поне доколкото си спомнях в този момент.

Хм… Какво искаха от мен? Просто да съм тук. За да могат да вършат разни работи с мен, да ме накарат да скачам през техните обръчи, да ме превърнат в опитното си зайче.

И какво би станало, ако попречиш на плановете им?

Замислих се. Доста биха се ядосали?

Усмихнах се. Как обаче можех да им попреча? Вече бях почти напълно сигурна, че не мога да се измъкна от тази консервена кутия.

Помисли.

Замислих се, осъзнах колко ограничени са възможностите ми всъщност и истински се изплаших. Бях в ситуация, в която бързината, физическата ми сила и находчивостта ми бяха напълно непотребни.

Това просто ме срази.

Ако не бях толкова замаяна, вероятно щях да изпадна в паника.

В случая обаче проблемът ми изглеждаше някак странно отдалечен. Бях уплашена, но в същото време сякаш го гледах отстрани. Губех себе си. Губех разсъдъка си.

Губех себе си… губех мен. Биха се ядосали, ако изгубеха мен. Защото нямаше да могат да ме карат да скачам през обръчите им. Предвид че физическото ми движение беше напълно ограничено, това да изчезна изглеждаше практически невъзможно.

Освен…

Имаше и друг начин да ме изгубят — ако загинех.

Но това би обезсмислило както техните, така и моите цели. А ако… ако можех да ги накарам да решат, че съм мъртва?

Готова бях да се обзаложа, че в камерата имаше все някакви сензори. Когато пуснеш опитното зайче в лабиринта, продължаваш да го следиш, за да видиш какви ще са резултатите. Вероятно от самото начало записваха налудничавите ми приказки и плача ми.

Така. Как да се престоря на мъртва?

Отпуснах се в плътната течност. Тя ме задържа напълно — дори не трябваше да надигам глава, за да дишам. Забавих дишането си. Вдишай, издишай, едно, две, три, четири. Отпуснах всичките си мускули. И после просто… потънах в себе си. Представих си, че съм машина и постепенно изключвам отделните си уреди. Просто накарах всичките си системи да забавят действието си все повече и повече.

Пулсът ми намали ход в ленивата тишина, после забави още. Затворих очи. Всичко застина в тишина. Може би щях да остана в тази влажна гробница завинаги.

Нямаше време, мисъл, движение.

Надявах се, че не съм умряла наистина.

В противен случай щеше да е наистина трудно да открия родителите ни и да спася света.