Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (126)

125

Аз обаче съм Максимум Райд, така че надали щеше да стане толкова лесно.

Разбира се, че не. В живота ми никога нямаше удобни и спестяващи болката варианти, след като даден проблем можеше да се разтегне в безкрайна агония от несигурност и мъчение.

Загубих представа колко време бях прекарала в камерата. Може да бяха и десет минути. Но имах чувството, че са изминали десет години. Или цял един живот. Може би бях спала. Сигурна съм, че получих халюцинации. „Събуждах“ се и се озовавах отново при ятото, в дома ни в Колорадо, или в тунелите на метрото в Ню Йорк, или в „Туайлайт Ин“. Отново гледах Ела Мартинес и майка й, които ми махаха с усмивка.

Мисля, че дори поплаках.

Всъщност всички мисли, които бяха преминавали през главата ми през целия ми живот, сега се изредиха отново, светкавично като картечен огън. Трескавият ми ум пресъздаваше всеки спомен, цвят, вкус, усещане, безкрайна плетеница от мисъл, спомен, мечти и надежди. В един момент вече не бях в състояние да преценя кое се беше случило наистина и кое беше плод на мечтите ми, филм, който бях гледала, или книга, която бях чела. Загубих представа Макс ли бях всъщност, имах ли криле, имах ли семейство от подобни на мен деца птици. Цялата ми действителност се изчерпваше единствено с камерата, в която се намирах. Дори в нея не бях сигурна.

Струва ми се, че по едно време запях. И говорих. Накрая загубих гласа си. Интересното беше, че не изпитвах глад или жажда. Не изпитвах болка. Не изпитвах и наслада.

Когато камерата най-сетне се отвори и вътре нахлу светлина, тя ми се стори най-ужасното и болезнено нещо, случвало ми се някога.