Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (108)

107

Е, все пак беше минал цял ден без някой Заличител да се появи с гръм и трясък — буквално.

Щракнах леко с пръсти два пъти. Пет лица се обърнаха към мен с напрегнато изражение.

— Има някого — повтори Ейнджъл тихо.

Без да спира да върти пръчките над огъня, Зъба изправи гръб и се стегна. Бях сигурна, че обмисляше възможностите за бягство.

— Какво улавяш? — попитах Ейнджъл от ъгълчето на устата си.

Тя повдигна вежди и русите й кичури проблеснаха на светлината на огъня.

— Не са Заличители — наклони глава и се съсредоточи. — Деца? — каза озадачено.

Изправих се бавно на крака и огледах мрака около огъня. Пристъпих до ръба на кръга, който бяхме оформили, вторачих се в гората и… ги видях. Два малки слаби силуета се прокрадваха към огъня. Бяха твърде дребни за Заличители. А и бяха хора, не животни.

— Кой е там? — рекох твърдо.

Изпъчих се и изправих рамене, за да изглеждам по-голяма. Зъба стана и дойде до мен.

Двата дребни силуета се забързаха и припълзяха по-близо.

— Кои сте вие? — попитах аз строго. — Приближете се, за да ви видя.

В малкото ни осветено кръгче допълзяха две мръсни изпосталели деца с ококорени очи. По принцип ние, децата птици, изглеждахме доста високи и слаби в сравнение с връстниците си, но поне костите ни не стърчат под кожата. За разлика от техните.

Двете деца ни огледаха предпазливо, но май не можеха да устоят на огъня и на миризмата на храна. Едното дори облиза устни. Бяха момче и момиче.

Хм. Не бяха най-страшната заплаха, с която се бях сблъсквала в живота си. Пресегнах се, сложих няколко наденички върху един хартиен плик и го оставих пред тях.

Уха! А аз си мислех, че Гази и Иги се хранят по отблъскващ начин! Наум си казах никога да не позволявам да изгладнеят толкова. Двете деца се нахвърлиха на наденичките и буквално ги натъпкаха цели в устите си. Напомняха хиените от някакъв филм по телевизията — направо разкъсваха плячката си.

Предложих им две филии хляб, после още две, после още две, както и още две наденички. Всичко изчезваше на мига. След това им подадох вафлите с ядки и те се ококориха, сякаш бях извадила… ами, вафли, когато умираха от глад. Накрая задъвкаха по-спокойно. И сякаш се наслаждаваха на всяка хапка. Зъба им подаде манерка с вода. Излочиха я до капка.

Допълзяха по-близо до огъня и седнаха пред него. Изглеждаха сънени и явно не ги беше страх. Сякаш след като утолиха глада си, нямаше значение дори и да възнамеряваме да ги убием.

— Ъ-ъ… Какво се е случило с вас? — попитах, за да науча поне нещо преди да откъртят.

— Бяхме отвлечени — каза момичето. Огънят се отразяваше в тъмните й очи.

Да-а… Добре, това не го бях предвидила.

— Отвлечени?

Момчето кимна уморено.

— В Южно Джърси. От различни места. Не се познаваме.

— Но се озовахме на едно и също място — рече момичето и се прозя.

— Което беше къде? — попитах аз.

— Тук — отговори момчето. — Избягахме два пъти. Дори успяхме да стигнем до полицейския участък.

— И двата пъти обаче похитителите ни ни бяха изпреварили. Бяха подали съобщение за изчезнали деца. И така ни намериха съвсем лесно.

Момичето легна на земята с тежка въздишка и се сви на кокалесто кълбо. Явно днес нямаше да изкопчим нищо по-смислено от тях.

— И кой ви отвлече? — опита Зъба.

— Ами, приличаха на доктори — рече момчето сънено и също легна. — В бели престилки.

Затвори очи и след миг и двамата потънаха в сън.

За разлика от нас — ние се бяхме разсънили, сковани от ужас, и ги гледахме, сякаш бяха болни от чума.