Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (102)

101

— Хайде още веднъж — примоли се Иги.

— Не — отсече Газопровода.

— Още веднъж.

— Не. Не е интересно. Ти винаги печелиш, ей така.

Със Зъба се спогледахме и завъртяхме очи. Двамата се разправяха цяла сутрин.

— Явно Иги се е възстановил — пророних от ъгълчето на устата си.

Зъба кимна. В последните дни Иги се беше сблъскал с най-голямото разочарование от всички ни. Бяхме успели да открием родителите му — истинските му родители. И те го бяха предали, бяха го използвали. Всичките му надежди и мечти един ден да намери родителите си и те да приемат това, че не виждаше и че беше рекомбинантна форма на живот, се бяха сбъднали. Само за да се разпаднат.

Това беше доста по-ужасно от положението на останалите, които дори не се бяхме доближили до своите семейства.

Откакто се върна при нас, Иги мълчеше стоически, но щом вече се беше окопитил достатъчно, че да прави живота на Гази кошмар, явно скоро щеше да се оправи съвсем. Наместих Тото в ръцете си и разкърших рамене.

— Колко ни остава до Флорида? — попита Ръч. — Наистина ли ще идем до „Дисни Уърлд“? Дали ще срещнем някой известен човек там? Искам да идем на „Швейцарското родословно дърво“. И да взема автографи от Красавицата и Звяра. Искам да разгледаме „Дървото на живота“…

Вдигнах ръка.

— Слушай, спри за малко. Надявам се да успеем да идем до „Дисни Уърлд“, но първо трябва да стигнем до там и да огледаме околността. Току-що прекосихме границата между Джорджия и Флорида, тоест…

— Океанът! — възкликна Гази и посочи.

Далеч на изток грееше тъмната сиво-синя маса на безкрайната водна шир.

— Може ли да идем на плаж? Моля! Само за минута?

Замислих се. На плажа ни се бяха случвали доста хубави, но и доста лоши неща.

— Зимата наближава — опитах.

— Но водата не е студена — обади се Иги.

Погледнах Зъба. Той повдигна рамене отзивчиво. „Ти решаваш.“

Макс, трябва да се съсредоточиш.

Гласът. Аз съм… донякъде съсредоточена — помислих оправдателно. Май го чух как въздъхна.

Ако сте тръгнали за Флорида, стигнете до там — каза Гласът. — Избери си цел и я преследвай докрай. Когато си тръгнала да спасяваш света, нямаш право на рекламни паузи.

От това чашата преля.

— Хей, банда, готови ли сте за плаж? — викнах на останалите.

— Да! — рече Гази и размаха юмрук във въздуха.

— Да! Да! — изцърка Ейнджъл щастливо.

— Нямам нищо против — чу се Тото от ръцете на Зъба.

Ръч и Иги нададоха радостни възгласи.

— Значи — насам — казах аз и с изящна дъга се понесох на изток.

Макс, държиш се като дете — каза Гласът. — Съдбата ти е отредила нещо повече от самоцелни бунтове. Имаш среща с нея. Не закъснявай.

Отметнах косата от очите си.

Това цитат от филм ли е? Или наистина имам среща? Не си спомням съдбата да ме е канила. Дори не съм й давала телефонния си номер.

Гласът не проявяваше чувства, така че може би си въобразявах, че долавям едва сдържано нетърпение.

Макс, рано или късно трябва да приемеш нещата сериозно. Ако ставаше въпрос само за твоя живот, никой не би се интересувал дали ти пука. Но тук става дума за спасяването на живота на всички.

По някаква причина това ме жегна здравата. Стиснах челюсти.

Млъквай! Писна ми от теб! Писна ми от така наречената ми „съдба“! Държа се като дете, защото съм дете! Остави ме на мира, по дяволите!

Усетих, че очите ми, раздразнени от постоянния вятър, плувнаха в сълзи. Не можех повече. Спокойните дни бяха рядкост, а Гласът беше съсипал и този, като отново беше стоварил бремето за целия свят на раменете ми.

— Ей!

Обърнах се. Зъба ме изучаваше с поглед.

— Добре ли си? Главата ли те боли?

Кимнах и избърсах очи. Имах чувството, че ще избухна.

— Да — отговорих. — Яко, проклето, непоносимо главоболие! — към края вече крещях.

Пет глави се обърнаха към мен. Трябваше да се махна оттук. Благодарение на свръхзвуковото си умение, можех да го направя за части от секундата.