Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (100)

99

Най-сетне. О, най-сетне! Ари влезе през входа на супермаркета. Чувстваше се огромен и силен. Татко щеше да му позволи да задържи Макс. Щеше да бъде само негова. Татко можеше да вземе останалите. Ари щеше да получи възможност да направи Макс като него самия. Спомни си схватката им в канализацията на Ню Йорк. Беше ужасно. Поведението й предполагаше, че го мрази. Сега обаче щяха да станат приятели. Скоро. Съвсем скоро.

В супермаркета беше доста оживено — Атланта беше голям град. Ари и няколко Заличители се бяха настанили в един евтин хотел на магистралата в очакване да се смрачи. Междувременно беше решил, че има повод да празнува.

Огледа магазина — беше огромен. И твърде светъл и шумен. Беше топло и претъпкано с хора — навсякъде. Де да можеше да пусне една бомба и да изпепели цялото това стълпотворение. Можеше да го направи, но вероятно щеше да загази. За пореден път. И щеше да последва конско — как „не трябва да привличаме внимание“. За пореден път. Какво си въобразяваха. Та той имаше криле! И можеше да се превръща във вълк! Как така да не се набива на очи?

Така или иначе, наоколо имаше доста яки неща. Точно каквото заслужаваше Ари. Ха, отдел за облекла. До-са-да.

Домакинство. До-са-да.

Отделът за автомобили прозвуча интересно, но всъщност беше пълна до-са-да, тъй като имаше единствено масла и течност за чистачки.

О, каква гадост — отделът за бельо. А онази жена ей там държеше в ръце сутиен! И го размахваше! Боже — тази с всичкия си ли беше? Ари се завъртя и закрачи бързо.

И най-сетне, в дъното на магазина — електроника. Пулсът му се ускори и очите му трескаво обиколиха рафтовете с телевизори, настроени на един и същи канал. Бяха към трийсет. Страхотно! Можеше да остане тук цял ден, без да отлепя поглед от тях. И това не беше всичко. Имаше усилватели, телефони, слушалки, mp3-плейъри. Би било страхотно да можеш да слушаш яка музика, когато си поискаш.

И в този миг го съзря. Обширният кът на електронните игри. Бяха осем в различни цветове, вързани за рафта. До тях имаше телевизор, на който се въртяха записи на отделните герои, които се забавляваха. Синият караше сърф, червеният се опитваше да изскочи от телевизора, сребристият имаше татуировка. Това беше най-страхотното нещо, което Ари бе виждал. Прекара доста време, застинал пред игрите.

— Хм… господине?

Ари се обърна. Пред него стоеше продавач с червено елече.

— Мога ли да ви помогна? Страшни джаджи, нали? И много се търсят. Искате ли да разгледате някоя?

— Да.

Продавачът премигна, като чу дрезгавия, загрубял от преобразяванията глас на Ари, но се опомни и дори успя да се усмихне.

— Веднага.

Извади подрънкваща връзка ключове от джоба си.

— Е, кой цвят ви интересува, господине? Всеки си има предимства.

— Червеният. — Беше героят, който се беше опитал да изскочи от телевизора.

— И аз си падам по нея.

Продавачът освободи червената игра от въжето и я подаде на Ари.

— Както виждате, има най-различни подобрения, в това число и… хей, чакайте малко, господине!

Ари вече крачеше към изхода покрай рафтовете.

— Почакайте! Не можете да изнесете играта! Ако искате да я купите, ще поръчам от склада!

Гласът му звучеше като жужене на комар около главата на Ари. Той отвори екрана и натисна копчето за включване. Екранът примигна и се обля в ярки и пъстри цветове. Ари се усмихна.

Продавачът го настигна и го хвана за лакътя. Ари се отърси от него без проблем. Прегледа менюто и си избра игра. Друг мъж, по-едър, се изправи пред него и скръсти ръце на гърдите си.

— Никъде няма да ходит… — започна той, но Ари го удари с юмрук, без дори да поглежда. Мъжът издиша тежко и се преви на две.

Ари излезе необезпокояван през изхода. Разпищяха се аларми и прозвуча металически глас:

— Вие задействахте охранителната ни система…

Ари чу само това, защото вече беше излязъл на паркинга. Започна да натиска стрелките с палци. Прекрасен ден. В ума му се завъртя любима негова песен и той започна да нарежда полугласно: „a kid who refuses to respect adults“^[1].

Беше се сдобил със своя собствена компютърна игра. Което беше върхът. И си я беше взел сам. Нямаше нужда някой да му подарява каквото и да било.

Унесено долови някакво раздвижване зад себе си и се обърна. Пред него се изпречиха невъоръжен охранител, стиснал в ръка палка, и четирима продавачи, чиито лица бяха червени почти колкото елеците им. Ари въздъхна. Защо винаги усложняваха всичко? Е, той щеше да опрости нещата съвсем скоро.

Завъртя се и даде тласък на пълното преобразяване. Както обикновено, не беше много приятно — сякаш го разпъваха във всички посоки, докато ставите му започнаха да пращят. Челюстта му се удължи, очите пожълтяха, от венците му поникнаха дълги и остри кучешки зъби. Той вдигна косматите си ноктести лапи във въздуха. Червената игра изглеждаше нелепо в едната от тях.

— Гр-хр-р-а-а!

Беше се упражнявал пред огледалото — да реве, разперил нокти, оголил зъби в ядно изражение. Представляваше ужасяваща, гротескна картина, която постигна желания ефект — всички застинаха по местата си. И зяпнаха потресени.

Ари се ухили с пълното съзнание колко ужасяваща беше вълчата му усмивка. Изглеждаше като кошмар, като най-ужасния кошмар на хората.

— Гр-рхр-р-ра-а-а! — изрева отново и разпери ръце още по-високо.

Това свърши работа. Продавачите побягнаха, а охранителят сложи ръка на гърдите си и пребледня.

Ари се изсмя и побягна през паркинга. Щом се скри от погледите на хората, разпери тежките си тромави криле и излетя.

Беше се сдобил с прекрасна игра.