Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (10)

9

Погледнах Зъба, а после и изопнатото лице на Иги. За секунда осъзнах, че бяхме принудени да отстъпим — раната на Зъба беше твърде сериозна. Имахме нужда от чужда помощ. Цялото ми същество искаше да вдигне Зъба, да събере ятото и да се изнесе оттук, далеч от непознатите, лекарите и болниците. Но направех ли го, той щеше да умре.

— Макс? — Газопровода звучеше уплашено.

Протяжният вой на линейка в далечината се приближаваше към нас.

— Ръч? — занареждах бързо. — Вземи Гази и Ейнджъл и намерете къде да се скриете. Ние ще идем в болницата. Останете в района — ще се върна при първа възможност. Бързо! Линейката ще пристигне всеки момент.

— Не — възпротиви се Газопровода, втренчен в Зъба.

Изгледах го.

— Какво каза?

— Не — повтори той с упорство. — Няма да ви оставим.

— Моля? — отвърнах със стоманен глас.

Кръвта на Зъба беше напоила компреса и се процеждаше между пръстите ми.

— Казах да се махате оттук. — Постарах се тонът ми да бъде леден.

— Не — потрети Газопровода. — Не ме интересува какво ще стане — няма да се разделяме повече.

— Точно така — каза Ръч и скръсти ръце пред мършавото си тяло.

До нея Ейнджъл също кимна. Дори Тото, седнал на пясъка в краката й, като че поклати глава утвърдително.

Отворих уста, но от нея не излезе нито звук. Бях смаяна — никога досега не бяха отказвали да се подчинят на изрична заповед.

Идеше ми да им се разкрещя, но вече беше късно — двама парамедици^[1] тичаха по пясъка с носилка в ръце. Мигащите светлини на линейката обагряха лицата ни в розови ивици.

— Говерю — казах твърдо на тайния език, който бяхме измислили още докато бяхме в лабораторията. Използвахме го в изключително спешни случаи, когато не искахме никой друг да ни разбере. — Алей. Тодо устедес. Егуей.

— Не — отговори Газопровода, а долната му устна потрепери. — Нехачу.

— Какво се е случило тук?

Един от парамедиците коленичи до Зъба и извади стетоскопа си.

— Произшествие — казах, гледайки свирепо Гази, Ръч и Ейнджъл.

С неохота вдигнах ръце от подгизналия компрес. Лицето на Зъба беше бледо и безжизнено.

— Произшествие? — повтори лекарят и се втренчи в раната. — Какво произшествие? С бясна мечка?

— Горе-долу — отвърнах напрегнато.

Другият парамедик светна с фенерчето си в очите на Зъба. Дадох си сметка, че беше в пълно безсъзнание. Страхът от риска, който поемахме, нарасна — не само щяхме да попаднем в болница, което беше достатъчно да побърка всички ни. Можеше да се окаже, че е било напразно.

Защото Зъба можеше и да умре.