Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (90)

88

Случвало ли ви се е да се събудите около хиляда пъти по-уморени, отколкото сте били на лягане?

На следващата сутрин — предположих, че е сутрин, тъй като всички се бяхме събудили, — се чувствах като една от дванайсетте принцеси, които всяка нощ танцували, докато скъсали обувките си, и трябвало да спят на целия следващ ден^[1]. Да, обаче: а) аз не съм принцеса; б) да ти се пръска мозъкът от болка, докато се опитваш да преспиш в тунел на метрото далеч не може да се сравнява с цяла нощ танци; и в) кубинките ми си бяха здрави. Като изключим горните уточнения, чувството беше точно такова.

— Сутрин ли е? — попита Ейнджъл с прозявка.

— Гладна съм. — Както се очакваше, това бяха първите думи на Ръч.

— Добре, ще ви намерим нещо за хапване — рекох уморено. — След това тръгваме да търсим Института.

Със Зъба и с Иги се бяхме разбрали да не казваме на по-малките нито за хакера, нито за последния ми мозъчен пристъп. За какво да ги тревожим?

Бяха ни нужни няколко минути, докато се ориентираме из тунелите на метрото, за да се озовем на светло. Човек осъзнава, че е бил на място със застоял въздух, когато уличната смрад на Ню Йорк му се стори свежа и чиста.

— Колко е светло — рече Газопровода и закри очи с ръка. И после: — Това фъстъци с мед ли са?

Невероятният им аромат беше просто неустоим. Дори на сергията да стоеше Заличител, вероятно пак щяхме да идем да си купим. Загледах продавача. Не. Не беше от тях.

Купихме си фъстъци и закрачихме по Четиринадесета улица, дъвчейки, докато аз се опитвах да измъдря някакъв смислен начин да претърсим града. Първо, указател. Видяхме една телефонна будка пред нас, но верижката на указателя висеше празна. Дали в някой магазин нямаше да ни услужат? Ей! Бюро „Справки“! Изрових някакви монети от джоба си и вдигнах слушалката. Набрах 411.

— Град Ню Йорк, Институт за висш живот — казах, когато автоматичният оператор се включи.

— Съжалявам, търсеният обект отсъства. Моля, проверете и опитайте отново.

Безсилният яд беше вечният ми спътник. Идеше ми да извикам.

— Какво, по дяволите, да правим сега? — попитах Зъба.

Той ме погледна. Явно мислеше по въпроса. Протегна малкото хартиено пликче към мен:

— Фъстъче?

Продължихме напред, като похапвахме и смаяно се взирахме във витрините на магазините. Всичко, което човек можеше да си купи в света, беше изложено на Четиринадесета улица в Ню Йорк. Разбира се, ние не можехме да си позволим нищо. И все пак беше страхотно.

— Усмихни се, дават те по „Скрита камера“ — каза Зъба и посочи една витрина.

Принадлежеше на магазин за техника. Бяха свързали камера с няколко телевизора и излъчваха минувачите отпред. По навик наведохме глави и се обърнахме — включи се инстинктивната ни параноя, че някой може да види изображенията ни.

Внезапно се свих от остра, пронизваща болка в слепоочието. В същото време забелязах на екраните да изникват букви. Пред невярващия ми поглед на телевизорите се изписа: Добро утро, Макс.

— За Бога — сепна се Зъба и застина на място.

Иги се бутна в него и попита:

— Какво? Какво има?

— Това за теб ли е? — попита ме Газопровода. — Откъде те познават?

Да играеш, означава да се учиш, Макс — каза Гласът в главата ми.

Беше същият като снощи. Не можех да преценя дали принадлежеше на дете, или на възрастен, на мъж или на жена, на приятел или на враг. Чудно.

Игрите са изпитание за способностите ти. Забавлението е решаващо за развитието на човечеството. Хайде, Макс, забавлявай се.

Спрях, без да обръщам внимание на тълпите хора, които се носеха около нас по улицата.

— Не искам да се забавлявам! Искам отговори! — изтърсих неволно.

Лудото момиче, което говореше с Гласа в главата си.

Качи се на автобуса за Медисън авеню — каза Гласът. — Слез, когато забавлението започне.