Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (87)

85

Както и преди, болката постепенно утихна, а аз едва не се разревах от яд — щом свършваше, значи не бях мъртва. А щом не бях мъртва, значи можеше да ми се случи отново.

Зад клепачите ми пробягваха образи, но бяха размазани и неразличими. Ако бях сама, щях да започна да вия. Вместо това обаче се налагаше да направя всичко възможно да запазя самообладание, да не събуждам малките (ако вече не го бях направила), да не издавам местоположението ни.

— Кои сте вие? — чу се отново ядосаният глас. — Какво правите? Сринахте цялата ми система, проклети глупаци!

По принцип след подобни думи вече щях да съм на крака. Щях да бутна Ейнджъл и останалите зад гърба си и да си сложа гневното изражение.

Да, но тази вечер бях свита на жалка скимтяща топка, хванала глава с ръце и стиснала клепачи, за да не избухна в плач като някое бебе.

— Какво имаш предвид? — попита Зъба със стоманена нотка в гласа.

— Системата ми се срина. Проследих смущението, идва от вас. Затова ви предупреждавам — престанете или ще стане лошо!

Поех дълбока глътка въздух и потреперих, вцепенена от мисълта, че непознат човек ме вижда в това състояние.

— А на нея какво й е? Надрусана ли е?

— Нищо й няма — изръмжа Зъба. — Не знаем нищо за компютъра ти. Ако имаш поне капка ум, ще се разкараш оттук.

Когато се постарае, Зъба няма равен в студения и заплашителен тон.

Другият отвърна сухо:

— Няма да мръдна, докато не престанете да бъзикате компютъра ми. И защо не закараш гаджето си в болница?

Гаджето? Боже, по-късно това щеше да ми излезе през носа. Думите му бяха достатъчни, за да си наложа да се подпра на лакът и да се надигна до седнало положение.

— Кой, по дяволите, си ти? — изръмжах, но отслабналият ми плачлив гласец развали ефекта.

Запремигах бързо. Дори бледата светлина в тунела ми причиняваше болка. Опитах се да се фокусирам върху натрапника.

Успях с мъка да различа момче на моята възраст: опърпано хлапе със стара военна униформа. На презрамки през раменете си беше окачил очукан лаптоп подобно на ксилофон.

— Не е твоя работа! — сопна ми се той. — Просто престани да съсипваш харддиска ми.

Все още бях отпаднала и ми се гадеше, разцепващото главоболие не ме беше пуснало и потрепервах, но реших, че ще мога да свържа едно смислено изречение.

— Какво искаш да кажеш?

— Това!

Момчето обърна компютъра си към нас. Видях екрана и се ококорих.

Бърканица от прелитащи се образи, картини, карти, редове зашифрован текст, безмълвни филмови кадри на говорещи хора. Всичко онова, което беше заляло мозъка ми по време на пристъпа.