Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (48)

46

— Това-е-раят — казах и поех дълбоко въздух.

Доктор Мартинес се засмя и се пошегува:

— Опитваш се да ги изядеш с поглед ли?

Като кулминация на моето прекарване с идеалното семейство след вечеря трите направихме курабийки с шоколад — без рецепта.

Бях се натъпкала с толкова сурово тесто, че ми се гадеше, а в момента се упоявах от аромата на бавно печащите се лакомства. Шоколадът отгоре им вече беше започнал да се топи — виждах го през стъклената врата на фурната.

Да запомня: да науча Ръч и Ейнджъл да правят курабийки.

Ако изобщо видех Ейнджъл отново.

Майката на Ела извади първата порция с курабийки от фурната и сложи втората. Не можех да чакам да изстинат — грабнах една, отхапах и едва не си изгорих езика. От устните ми излезе неразбираемо мъркане от удоволствие. Започнах да дъвча бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Ела и майка й ме гледаха с усмивка на лицата си.

— Човек ще рече, че никога не си опитвала домашни курабийки — каза Ела.

— Така е — изфъфлих аз и преглътнах.

Това беше най-вкусното, прекрасното нещо, което бях хапвала в живота си. Имаше вкуса на истински дом.

— Вземи си още — предложи доктор Мартинес.

— Утре трябва да тръгвам — казах на Ела същата вечер, докато се приготвяхме за сън.

— Не! — отвърна тя разочаровано. — Харесва ми да си тук. Все едно сме братовчедки. Или сестри.

Интересно, че подобни думи могат да те накарат да се почувстваш по-зле.

— Приятелите ми разчитат на мен. Наистина е важно.

— Ще ни дойдеш ли пак на гости? — попита тя. — Някога?

Погледнах я безсилно. За първи път се бях привързала към човек извън ятото — с изключение на Джеб.

Беше наистина страхотно. Просто върхът.

Майка й също беше превъзходна. За някои неща беше строга (да не хвърляме чорапите си по пода), но за други — не толкова. Например не беше извикала полиция заради огнестрелната ми рана. За разлика от всички останали родители, за които бях чувала, тя не настояваше да научи всички подробности, не ме поучаваше и вярваше на думите ми. Тоест приемаше ме. Както приемаше и Ела — такава, каквато е.

И това беше достатъчно, за да се срина психически — ако допуснех да се замисля прекалено.

— Вероятно не — отговорих.

Тъгата на лицето на Ела беше трогателна.

— Аз просто… не вярвам да успея. Ако мога, бих дошла, но…

Обърнах се и започнах да мия зъбите си. Джеб непрекъснато ни повтаряше да мислим с ума, не със сърцето си. И, както обикновено, беше прав. Затова затворих всичките си чувства в една кутия и я заключих.