Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (43)

41

Доктор Мартинес изглеждаше потресена.

— Макс, сигурна ли си, че няма как да помогна?

Поклатих глава, ядосана на себе си, а и на нея, задето беше повдигнала този въпрос.

— Не. И без това всичко приключи. Точка. Но трябва да тръгвам. Приятелите ми ме чакат. Много е важно.

— Как ще стигнеш до тях? Искаш ли да те закарам?

— Не — отвърнах, вдигнах вежди и разтърках раненото си рамо. — Трябва да… хм… долетя до там. Но май още е рано затова.

Доктор Мартинес се смръщи и се замисли.

— Не е желателно да натоварваш ранените места, преди да са оздравели. Не знам колко зле е положението, но бих могла да преценя по-точно, ако ти направим рентгенова снимка.

Погледнах я сериозно.

— Имате рентгеново зрение?

Неочаквано тя избухна в смях. Не ми остана друго, освен също да се усмихна. Боже, Ела имаше всичко това всеки ден. Истинска майка.

— Не. Не всички имаме свръхестествени способности — каза шеговито. — Но някои имаме достъп до рентгенов апарат.

 

 

Доктор Мартинес делеше ветеринарен кабинет с друг лекар. Днес беше почивният й ден, но каза, че никой няма да забележи, ако идем до кабинета. Даде ми да облека едно яке, но мисълта, че ще трябва да общувам и с други хора, все още ме напрягаше.

— Здравейте — каза доктор Мартинес на влизане в кабинета. — Това е една приятелка на Ела. Пише доклад за работата на ветеринаря и й предложих да й покажа кабинета.

Тримата служители в чакалнята кимнаха с усмивка, сякаш това звучеше напълно достоверно. Може пък да беше така. Откъде да знам?

Две секунди след като влязох, застинах на прага. Усетих как лицето ми пребледнява, а през цялото ми тяло премина ужасена тръпка.

Пред мен имаше мъж.

В бяла престилка.

Доктор Мартинес ме погледна.

— Макс?

Изгледах я безмълвно. Тя ме хвана над лакътя и ме поведе към една от стаите за прегледи.

— Ето, тук преглеждаме пациентите — изрече бодро и затвори вратата зад гърба си. После се обърна и снижи глас: — Макс, какво става? Какво има?

Напрегнах се и вдишах няколко пъти бавно и дълбоко, за да отпусна юмруци.

— От миризмата е — прошепнах смутено. — Мирише на химикали като в лаборатория. И мъжът в бялата престилка. Не мога да остана тук, разбирате ли? Може ли да си тръгваме? Веднага?

Огледах се за изход или подходящ прозорец.

Тя ме потупа по гърба.

— Заклевам се, че тук си в безопасност. Можеш ли да издържиш, докато направим рентгеновите снимки? Веднага след това си тръгваме.

Опитах да преглътна, но устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми биеше толкова силно, че ушите ми бучаха.

— Моля те, Макс.

Опитах се да кимна. Доктор Мартинес огледа дали не нося някакви бижута — все едно това беше възможно — и внимателно ме сложи да легна на една маса. Над мен се надвеси някакъв апарат. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи.

Тя излезе от стаята, чу се тихичко бззз! и всичко свърши.

След две минути донесе голям тъмен лист, на който в бяло се виждаха костите на рамото, ръката и част от крилото ми. Закрепи го на стъклото на стената и включи светлината зад него. Снимката грейна ярко.

— Виж — каза тя и очерта лопатката ми с пръст. — Тази кост е добре. Пострадал е само мускулът — ето тук и тук се виждат разкъсванията.

Кимнах.

— Костите на крилото ти — продължи тя и несъзнателно снижи глас — също изглеждат здрави, което е добре. За съжаление, мускулните травми обикновено се възстановяват по-бавно от костните. Макар че трябва да отбележа, че темпото ти на оздравяване е необичайно бързо.

Загледа се в снимката и я почука с пръст.

— Имаш много тънки и леки кости — промълви по-скоро на себе си. — И красиви. Освен това… хм… Какво е това?

Сочеше ярко бяло квадратче, широко около сантиметър, което се намираше точно по средата на предмишницата.

— Не е някакво бижу, нали? — погледна ме. — Да не е ципът на якето?

— Не, свалих го.

Доктор Мартинес се вгледа отблизо и присви очи.

— Това прилича… Изглежда като… — Гласът й заглъхна.

— Какво? — попитах аз, разтревожена от изражението на лицето й.

— Това е микрочип — отвърна тя несигурно. — Слагаме подобни на животните — за да можем да ги идентифицираме в случай, че се изгубят. Този тук е като онези, които слагаме на наистина скъпите любимци — кучета за изложби и подобни. Имат и проследяващо устройство — ако някой открадне кучето. С него можем да го намерим навсякъде.