Джесика Хол
Стоманена ласка (11)

10.

Наблюдавайки движенията на Жихан в компанията на тъмнокосата красавица, Ран Пенг неволно се възхити на самообладанието и сдържаността на младия мъж, извоювано и поддържано с немалко усилия. Само преди седмица той беше готов да завлече моделката в най-близката празна стая и да я смаже от бой, за да получи нужната му информация. Сега обаче наследникът на Дай започваше да демонстрира коварството и интелигентността, с които се свързваше името на фамилията.

Не толкова рано, колкото се очакваше, защото недисциплинираното поведение на Жихан след смъртта на по-големия му брат ставаше все по-неприемливо за Дай.

Искам да го наблюдаваш, Ран, заповяда господарят му, преди да замине за Сан Франциско. Гледай какво прави и му помагай, докато аз изпратя някого да го вземе.

И Ран го беше сторил по най-добрия начин, на който беше способен. Беше доволен от себе си, защото имаше чувството, че се е справил. Но задоволството му се изпари в момента, в който зърна Жихан да поглъща няколко питиета едно след друго, докато развеждаше манекенката из пълната с гости зала. Постоянно намираше поводи да я докосва — нещо, което беше напълно разбираемо и дори простимо, но опасността от подобно скандално поведение съвсем не беше такава.

А ако Жихан успееше да ядоса баща си за пореден път, последиците със сигурност щяха да се стоварят върху гърба на Ран Пенг.

После един от охранителите му предаде запечатана бележка и той най-сетне се сдоби с повода, от който се нуждаеше. Направи знак на един от прислужниците с табла в ръце, който побърза да се приближи.

— Иди при младия господар и му предай, че току-що съм получил важно съобщение, което трябва да обсъдя с него, насаме.

Човекът се поклони, остави таблата и забърза да изпълни заповедта. Броени секунди по-късно се върна в компанията на Жихан.

— Разбрах, че си се чул със стареца — подхвърли със завален от алкохола глас Жихан. — Сега пък какво иска?

— Елате, господарю — отвърна Ран, хвана младежа за ръката и го поведе към изхода. Спря едва когато се увери, че никой от гостите не може да ги чуе. — Простете, господарю Жихан, но вие отново пиете твърде много!

— Какво ти каза баща ми? — запелтечи Жихан и се облегна на стената, без да обръща внимание на преминаващия покрай тях гост.

Преди да отговори, икономът нервно се огледа.

— Помоли ме да се грижа за вас — съобщи с нисък и напрегнат глас той. — Да ви напомням, че в негово отсъствие вие сте Дай.

— Заключенията ти са доста прибързани, старче — поклати глава Жихан. Заваленият говор внезапно беше изчезнал, а тялото му се отлепи от стената. — Какво виждаш сега? — попита с хладен и абсолютно ясен глас той и скръсти ръце пред гърдите си.

— Виждам, че съм глупак, господарю — отвърна с дълбок поклон Ран.

— И не си единственият — избухна в подигравателен смях Жихан. — Предполагам, че вече си обърнал внимание на американката. Прекрасно парче, нали? Гледа ме в устата и ме чака да се напия, задавайки цял водопад от въпроси. Не мислиш ли, че това е доста интересно, Ран?

— Да, господарю. — Спомнил си за бележката, възрастният мъж побърза да я извади от джоба си. — Това пристигна за вас. Не е подписано.

— Знам от кого е — отвърна Жихан, разпечата плика и извади единичният лист хартия. Прочете написаното и се усмихна. — Трябва веднага да се обадя на баща ми.

— А жената?

— Тя ще прекара нощта тук.

Изявлението му видимо разтревожи стария прислужник.

— Но ако тя наистина се окаже проститутка, наета от враговете на баща ви…

— Нямам никакво намерение да си лягам с нея — махна с ръка Жихан. — Но в замяна на това ще ми разкаже всичко, което искам да знам.

Ран знаеше достатъчно за перверзните на наследника — главно от камериерките, които беше пребивал. Почистването след него беше едно от неотменните му задължения. Макар и дълбоко предан на Дай, той вече започваше да се пита дали не беше умрял погрешният син на господаря му.

— Не можеш да я убиеш, Жихан — загрижено рече той. — Според баща ти, тя е твърде известна.

— Ти със сигурност не си се забавлявал достатъчно в Америка, старче. А би трябвало да опиташ. На тези жени им харесва да бъдат малтретирани. — Синът на Дай се облегна назад и затвори очи, сякаш отдавайки се на спомените си. — А някои от тях дори се молят за това.

Подчинявайки се на възпитанието, получено още в най-ранна възраст, Ран бързо възприе това, което не можеше да промени.

— А ако тя все пак не ти каже това, което искаш да знаеш? — попита той.

— Ще ми каже и още как — хладно се усмихна синът на Дай. — А когато приключа с нея, лицето й ще стане още по-известно, но по други причини!

 

 

— Мистър Дилейни.

— Шон, скъпа — приближи се към нея той, все още с насочен пистолет в ръката си. — Наричай ме Шон.

Беше я принудил да напусне дома си и да го закара до Сан Франциско. Със собствената си кола. Мога да те наричам и с други имена, помисли си Меко и неволно стисна кормилото.

— Отлично знаете, че това е отвличане, мистър Дилейни.

— Знам, разбира се — кимна той и извади нещо от джоба си. — Сега ще завиеш надясно и ще поемеш по федерална магистрала 101-Север.

Меко запази мълчание, докато излязоха на магистралата, а след това го заля с водопад от думи.

— Най-добре да отбия още на следващия изход. От там лесно ще се оправите и сам. — При тези думи той се разсмя, а тя изпита внезапно желание да го удари. Никога не беше се ядосвала толкова много на друг човек, дори и на Ник. — Искам да кажа, че можете да вземете колата. Обещавам, че няма да кажа на никого за това отвратително…

— Напротив — поклати глава Шон. — Ще позвъниш в полицията от първата телефонна кабина, която ти се изпречи на пътя. — Самият аз бих го направил. — Запали цигара със свободната си ръка и добави: — А сега бъди добро момиче и гледай пътя.

— Какво правите?! — възмути се тя и размаха ръка да прогони дима. — Хвърлете това нещо!

Той се усмихна, смъкна страничното стъкло и хвърли цигарата.

— Ти не пушиш, нали? Браво на момичето.

Меко смъкна на два сантиметра собственото си стъкло, за да прогони остатъците от дима от купето на мерцедеса.

— Освен това не отвличам невинни хора и не съм момиче! — хладно отсече тя.

— Ами да, разбира се. На колко стана? Двайсет и пет, или може би двайсет и шест?

— През декември отпразнувах четиридесетгодишнината си, мистър Дилейни. — Зърнала изненадата в очите му, тя си позволи лека иронична усмивка. — Това е едно от предимствата на азиатския произход — да изглеждаш млад дълго след като младостта е отминала.

— Спокойно би могла да ме заблудиш — призна той.

Меко потъна в мълчание, опитвайки да открие начин за измъкване от неприятната ситуация. Трафикът драстично намаляваше. Съвсем скоро щяха да останат една от малкото коли, избрали да се движат по този път.

В крайна сметка реши отново да прибегне до убежденията.

— Баща ми е мъртъв, знаете — започна тя. — Къщата му е празна и заключена от месеци, веднага след като замина за чужбина.

— Това я прави добро скривалище — кимна Дилейни.

Тя прехапа устни, а след това се обърна да го погледне.

— А не мислите ли, че вече е претършувана от онези, които проникнаха в дома ми?

— Няма начин да са знаели местонахождението й, скъпа. Баща ти умееше да пази тайни. — Забил очи в лицето й, той рязко попита: — Той какво ти каза за онези саби?

— Вече ви обясних, че години наред не поддържахме никакви връзки помежду си. Не би споделил нищо с мен, просто защото се бяхме отчуждили. — Раздразнена от липсата на реакция, тя блъсна кормилото с юмрук. — Защо не ми вярвате?

— Защото много добре познавам обетите за мълчание, които са част от възпитанието ви и които спазвате дори и да се мразите помежду си. — Осветлението на арматурното табло превръщаше красивото му лице в мрачна маска. — Ще те освободя в момента, в който ми кажеш къде са сабите.

— Не знам за какви саби говорите!

— Отбий! — внезапно заповяда той и махна към зоната за почивка, към която се приближаваха. — Ей там!

Меко намали, насочи мерцедеса към зоната за паркиране и изключи от скорост. Едва ли ще ме изхвърли на пътя, просто ей така, помисли си тя.

— Убедена съм, че ще успеем да си изясним нещата, мистър Дилейни — промълви тя. — Не е нужно да прибягвате до насилие.

— Аз? Насилие? — Той сграбчи ръката й и я придърпа към себе си. — Знаеш ли колко жени, мъже и деца са станали жертва на баща ти, откакто е прехвърлил бизнеса си тук, в Америка?!

Тя преглътна и поклати глава.

— Стотици, а може би и хиляди! Това е начинът, по който работи организираната престъпност — печели от страха на много хора. А когато страхът не действа, тя ликвидира цели семейства за назидание на останалите!

Меко все още помнеше някои неща, на които беше присъствала в детството си. В дома им често се появяваха хора с дебели пликове в ръце и сгърчени от ужас лица.

— Аз съм гражданка, която спазва законите — промълви. — Американска гражданка. Нямам нищо общо с престъпната дейност на баща ми и никога не съм имала!

— Предполагам, защото твърде дълго си криела главата си в пясъка. Така постъпват жените като теб, нали? — Главата му се наклони към нея. Толкова близо, че дъхът му опари устните й. — В момента се води война между китайските кланове, а може би и между бившите наемници на баща ти. Умират хора, при това не само престъпници.

Война между клановете? Заради някакви саби?

— Не знаех за това.

— Ако гледаш новините в шест, със сигурност ще научиш какво се случва всяка нощ. Невръстни деца, които си играят на двора, изведнъж попадат под кръстосан огън. Горят къщи. Жени като теб умират без причини, просто за да бъдат предупредени техните синове, съпрузи и бащи. Още много невинни хора ще загинат, ако не бъдат намерени проклетите саби. Но аз ще ги намеря! — Лицето му вече беше на милиметри от нейното, а хватката му й причиняхте болка. — Разбираш ли?!

Тя кимна, неспособна да направи друго движение.

— Много добре — кимна той. — А сега се премести. Аз ще карам. — Отвори дясната врата и тръгна да обикаля колата. — Изобщо не си помисляй да скочиш! Или ще си счупиш врата, или ще се наложи да те прегазя! — Включи на скорост и изкара колата обратно на пътното платно. — А в момента настроението ми е такова, че наистина трябва да те е страх, скъпа!

А Меко се запита какво ли ще се случи с нея, когато стигнат до къщата на баща й и не открият никакви саби. Той едва ли щеше да я убие, съдейки от начина, по който говореше за жертвите на баща й. Шон Дилейни беше достатъчно луд да я отвлече, но не беше чудовище.

Поне се надяваше да е така.

 

 

— Говори ми, Рейвън — прозвуча гласът на Конър в слушалката.

Преди да отговори, тя внимателно огледа коридора.

— Намирам се на втория етаж. Жихан излезе с един от прислугата. Засече ли ме Хаят?

— Да. Оборудването би трябвало да се намира на десетина метра от теб, в посока североизток.

— Къде е Калън? — попита тя, докато се насочваше към една от затворените врати в дъното.

— Инсталира подслушвателното устройство на телефона. — В слушалката й нещо пропука. — Имаме някакви смущения.

Тя бръкна под полата си за проверка на предавателя.

— При мен всичко е нормално.

— Може би разполага с уред за разсейване на сигнала — обади се Хаят. Гласът на Конър продължаваше да глъхне.

— Най-добре е да побързаш, Рейвън.

— Защо се мотаеш тук горе?

Тя рязко се завъртя.

Джема се беше изправила на прага на една от стаите.

— Здрасти, Джем. Страхотно парти, нали? — Махна към съседната врата и добави: — Това ли е тоалетната?

— На твое място не бих влязла там — хвана я за ръката британката. — Кенефът е задръстен.

— Аха — кимна Рейвън и пристъпи крачка напред, за да подуши дъха й. — Мента, значи. Много хубаво, но все пак не може да скрие вонята на повръщано.

— Страдам от стомашен вирус, забрави ли?

— Не ме будалкай.

— А ти не се дръж покровителствено! — злобно отвърна Джема. — За разлика от теб, аз се състезавам с шестнайсетгодишни пикли, които тежат трийсет кила с мокри дрехи. Спести си лекциите за някой, който има желание да ги слуша.

— Нямам намерение да ти изнасям лекции — побутна я към стената Рейвън. — Далеч по-склонна съм да наритам кльощавия ти английски задник. Последния път се наложи да те оперират от прекалено напъване на стомаха!

— Но все пак свърши работа. Поне се отървах от ужасните пристъпи на глад.

— По дяволите! — изръмжа Рейвън и заби юмрук в стената до главата й. — Да не си посмяла да повториш подобна глупост!

— Аз трябва да се боря със зъби и нокти за всеки договор, тъпа краво! Но с това перфектно лице и тяло теб подобни неща не те интересуват, нали? — Отмести ръката на Рейвън и рязко заповяда: — Изчезвай от тук!

— Джема! — Тя изруга под нос, гледайки след препъващата се по коридора колежка. Слушалката й пропука и гласът на Конър поиска статут. — Добре, извинявай. Сега влизам вътре.

Въпросната врата се оказа незаключена и тя бързо прекрачи прага, готова да демонстрира изненада, ако тоалетната случайно се окаже заета. Но се озова в друга прекрасно подредена стая, в която преобладаваха аленото, златистото и черното, а ориенталската мебелировка изглеждаше абсолютно автентична.

— Ехо? — подхвърли тя, изчака за момент и докосна предавателя: — Вътре съм.

Извади свързващия модем от кутията с дамски превръзки в чантичката си, а след това потърси с очи сложната компютърна конфигурация, разположена върху голям, покрит с блестящо черен лак ориенталски шкаф. Наложи се да изтегли блока с драйвърите, за да включи модема и да го свърже с телефонния контакт. За щастие комбинацията беше защитена със стандартната фабрична система за сигурност и това й позволи да я преодолее за по-малко от тридесет секунди и да достигне до данните. Включи модема и докладва:

— Готова съм за прехвърляне.

Отговорът му прозвуча почти неразбираемо, но тя все пак успя да различи думичката „стендбай“.

Затвори вратичките на шкафа, отдалечи се от него и започна претърсването. Съмняваше се, че Жихан ще прояви глупостта да остави някакви улики, но от друга страна не беше очаквала толкова елементарна защита на личния му компютър. Според Хаят, прехвърлянето на данните щеше отнеме минимум двадесет минути, а това означаваше, че вероятно ще й се наложи да напусне стаята и да се върне по-късно, за да прибере прехвърлящото устройство.

После някой отвори вратата и тя демонстрира светкавична съобразителност, като се просна на леглото и пъхна ръка под възглавницата.

— Рейвън! — Жихан я зърна на леглото и се обърна да затвори вратата след себе си. В ръката си държеше начената бутилка вино, която беше хванал за гърлото — като човек, който възнамерява да я стовари върху нечия глава. — Какво търсиш тук?

— Почивам си — отвърна със сънлива усмивка тя и натисна с палец предавателя си. — Получи ли посланието ми?

— Какво послание? — тихо попита той, пристъпвайки към леглото. От пиянството му нямаше дори следа. Гласът му звучеше някак… доволно.

— Посланието, с което те повиках тук, глупчо — престорено се изкиска тя. — Писна ми от всички тези хора наоколо и си помислих, че ти и аз можем да прекараме известно време заедно… Насаме.

— Така ли? — Той седна на леглото и мазолестата му длан легна върху корема й. — Не съм получил никакво послание. Коя от прислужниците трябваше да ми го предаде?

— Няма значение. Важното е, че си тук. — Изражението в очите му започваше да я плаши. — Ще си приказваме, без да ни прекъсват.

— Жените не лягат в мъжко легло, за да си приказват — подхвърли той и пръстите му се впиха в бедрото й. — Нали хареса това, което ти казах по телефона?

Пръстите му продължаваха пътя си надолу, а Рейвън си помисли за предавателя и изтръпна от ужас.

— Чакай! — отмести ръката му тя. — Имам една малка изненада за теб. — След тези думи се претърколи към другата страна на леглото, изправи се и плъзна длани по гърдите и бедрата си. — Нека направя едно малко шоу, специално за теб.

Жихан придърпа възглавниците към таблата на леглото, отпусна главата си върху тях и отпи от бутилката.

— Давай.

— Ще ти хареса — усмихна му се тя и коленичи до леглото. Ръката й светкавично изчезна под роклята, изтръгна лентата около бедрото й и пъхна апаратчето под леглото. Всичко това беше свършено с един замах, докато се преструваше, че събува обувките си. После приглади бедрата си с длани и лекичко повдигна полата си, спирайки до ръба на чорапите. Намеренията й бяха да се измъкне, използвайки претекста за предпазните средства.

— О, боже! — изкиска се тя и остави полата й да се спусне обратно. — Забравих, че трябва да посетя стаичката за малки момиченца. Нали знаеш защо? За да се подготвя, преди да сме… да сме направили, каквото и да било. — Посегна към чантичката си в края на леглото, но пръстите на Жихан светкавично се увиха около китката й.

— По-късно ще се контиш! — изръмжа той, дръпна я до себе си на леглото и я стисна за гърлото. — Искам те сега!

Дъхът му миришеше на чай. Това означаваше, че изобщо не е пиян, а всичко е било театър. Но защо играе тази игра с мен?

— Изглеждаш ми уплашена — подхвърли той, леко масажирайки гърлото й. — Страхуваш ли се от мен, Рейвън?

Тя се дръпна и направи опит да се надигне.

— Повече ме е страх да го правя без предпазни мерки. — След тези думи млъкна, тъй като пръстите му се стегнаха и прекъснаха достъпа на въздух до дробовете й.

— Ако ми лепнеш нещо, ще те убия! — прошепна в ухото й той. — Бавно и мъчително!

Рейвън отново опита да се разсмее, демонстрирайки че приема думите му като шега.

— А ако забременея, аз ще те убия!

— Стига си дрънкала! — Той пусна шията й, сграбчи я за косата и я избута от леглото. — Искам да те видя гола! Махни тази рокля!

Тя бавно се изправи, посегна към ципа и хвърли кос поглед към часовника си. Това трябваше да се проточи още поне петнадесет минути. Но за тази цел трябваше да го накара да говори. Не се ли получи, вазата от епохата Мин над камината несъмнено щеше да остави отпечатъка си върху главата му.

— Чувствам се малко странно, но ми харесва — погледна го тя, докато се бореше с ципа, поддържайки илюзията, че изгаря от нетърпение да прави секс с него. — След смъртта на Порша имам предвид. Не е много редно, нали?

Той отпи още една глътка, очевидно решил да продължава с преструвките.

— Искаш да кажеш, че приятелката ти гай продължава да ти липсва?

Рейвън с усилие потисна гневното си избухване. На китайски гай означаваше курва.

— Да — кимна тя. — Ние с нея бяхме много близки, почти като сестри. — Смъкна ципа сантиметър — два и усети хлад върху голата си кожа. — Както ти и брат ти.

— Моят брат си го биваше. Беше по-силен дори от баща ни. — Присвил устни, Жихан стана от леглото, без да отделя очи от нея. — Животът му не биваше да свършва по този начин.

— Ужасно, наистина — промълви тя, отстъпи крачка назад и спря, позволявайки му да се приближи. — Почти съм готова, но този цип нещо заяжда. — Оглушителният му плесник я накара да млъкне.

— Писна ми от тази игра! — изръмжа Жихан. — Брат ми беше предаден от твоята приятелка! — Сграбчи предницата на роклята й и рязко я дръпна надолу, оголвайки гърдите й. — А ти знаеш кой й е платил, за да го стори! — Отново я стисна за гърлото и я хвърли на леглото. — И ще ми кажеш всичко!

Рейвън се остави да падне по гръб, после прибра крака към тялото си и опита да застане на колене. Но Жихан се стрелна напред и отново я удари — този път с юмрук в брадичката.

Желанието да му отвърне я обзе с такава сила, че й беше адски трудно да се преструва повече.

— Жихан, моля те!

Той я яхна. Коленете му се забиха в бедрата й, а ноктите му потънаха в гърдите й.

— Кой й плати, за да предаде брат ми?

— Не знам!

— Ще ми кажеш!

Преди да успее да вдигне ръцете си, Рейвън получи нов удар. После Жихан я преобърна по корем, вдигна полата й и започна да разкопчава панталона си.

— Когато свърша, със сигурност ще плачеш за мен! — задъхано изръмжа той.

Забила лице в матрака, Рейвън усети как зрението й се замъглява. После той внезапно я пусна и тя извърна глава. Калън стоеше на прага с извадена от панталоните риза и разрошена коса.

— Хей! — размаха ръце той и направи две колебливи крачки навътре в стаята. — Мис Рейвън не позволява такива неща!

— Изчезвай! — изрева Жихан и се стрелна към него. Калън плавно се завъртя, сграбчи задната част на сакото му и го заби в стената. Разнесе се глух тътен и Жихан рухна на пода.

Рейвън изпълзя от леглото и се изправи, разтривайки гърлото си.

— Точно навреме. — Усетила втренченият му поглед, тя сведе очи към разкъсаната си рокля и я придърпа нагоре, опитвайки да покрие синините и драскотините по гърдите си. — Изглежда зле, но всъщност той не…

— Направил е достатъчно, мръсникът! — изръмжа Калън, а след това сграбчи безжизненото тяло на Жихан, повдигна го от пода и заби юмрук в корема му.

— Шефе, спри! — извика появилият се изневиделица Конър и успя да хване ръката му, вдигната за втори удар. — Ще го убиеш!

— Не веднага! — Калън с лекота отхвърли назад помощника си и юмрукът му отново потъна в корема на Жихан. — Първо ще се позабавлявам!

— Калън, добре съм! — изкрещя Рейвън — Спри!

След тези думи изтича към него и се вкопчи в ръката му.

— Разкарай я от тук, Кон! — изръмжа той, без да изпуска неподвижното тяло.

Объркана и уплашена от бясната омраза в очите му, тя бавно поклати глава.

— Чуй ме! Нищо не се е случило. Той просто стана по-груб. Всеки момент бях готова да го неутрализирам.

— Преди да те удуши или след това? — пожела да узнае Калън, захвърли тялото и рязко се извърна към нея. — Изнасили ли те?

— Не — отвърна тя. Той рязко я притегли към себе си и лицето й се разкриви в гримаса. — Причиняваш ми болка, Калън!

— Защо не го свали обратно долу? — грубо я разтърси той. — Предупредих те да се пазиш! Нима си забравила всичко, на което съм те учил?

— Преструваше се на пиян и това ме подведе! — изкрещя в отговор Рейвън. — И нищо не съм забравила!

— Не бих искал да се намесвам в приятния ви разговор, но прислугата не е глуха — обади се Конър, приведен над неподвижния Жихан. — Наистина не е пиян, но за известно време няма да бъде сред нас. Какво стана с прехвърлянето, майоре?

Рейвън се запрепъва към шкафа и отвори вратичките. Лампичката на модема не светеше.

— Готово е.

В ръката на Конър се появи портативна радиостанция.

— Получи ли данните, Хаят? — попита той.

— Да, но в тях няма нищо особено — отвърна гласът на Хаят. — Някакви азиатски порно сайтове и сведения за законния им бизнес. Това е всичко.

Рейвън замислено оглеждаше апаратурата.

— По-добре е да се изнасяте, преди да се е появил още някой — подхвърли тя. — Дайте ми една минута да прибера оборудването и да пооправя роклята си.

— Побързай! — рязко кимна Калън и се насочи към вратата, следван от Конър.

Тя ги изчака да излязат, извади джиесема от чантичката си и набра Жиан-Шан.

— Джей, Рейвън съм. Имам нужда от помощта ти.

 

 

Джема Фърт изпита завист към Рейвън в момента, в който я зърна. Без чужда помощ никоя жена не можеше да изглежда така, а момичетата шушукаха, че върху лицето й е работил най-добрият пластичен хирург в света. Който беше свършил страхотна работа, тъй като белези просто липсваха. А издигането й до върха на славата беше станало толкова бързо, че шокира дори най-опитните в бранша. Джема обаче съзнаваше, че това е напълно заслужено. Рейвън притежаваше страхотно тяло, фантастичен глас и огромен чар. Достатъчно причини да я мрази, но и да се сближи с нея.

— Абсолютно перфектна кучка, да я вземат мътните! — промърмори тя, докато се препъваше надолу по стълбите. Стигнала просторното помещение, в което се вихреше купона, тя спря и бавно се огледа. Никой не пушеше, разбира се. Отдавна не го правеха на публично място. Но собственият й глад за никотин беше адски изострен. Както винаги след очистителното. — Време е за една цигара!

Скоро откри това, което й трябваше — пакет европейски цигари, стърчащ от забравена върху близкия стол чантичка. Плъзна се натам и ловко го прибра, а след това продължи напред. Не й беше за пръв път да прибира нещо, което не й принадлежи, но винаги изпитваше леко вълнение при дребните си кражби.

Навън се беше захладило и тя се отби в гардероба да вземе връхната си дреха. После зърна черното копринено наметало, което Рейвън много обичаше и на лицето й се появи доволна усмивка.

Защо не?

— Мога ли да ви помогна, госпожо? — попита хубавичкото миньонче, изпълняващо длъжността на гардеробиерка.

— Да, любов. — Може и да беше далеч от излъчването на Рейвън, но това изобщо нямаше да й попречи да прогори няколко дупки в скъпоценното й наметало. — Подай ми връхната дреха, ако обичаш — онази пелерина, черната.

Момичето се подчини. А Джема беше толкова доволна, че й даде бакшиш. След което се уви с наметалото и излезе навън.

— Прилича на един милион кинта, но усещането е, че съм се увила в книжни салфетки — промърмори тя и пое по тясната, покрита с каменни плочи пътечка около къщата. Беше й приятно да носи връхната дреха на Рейвън, но влажният и студен вятър, който духаше откъм езерото, я накара да съжали за своето далеч по-топло наметало. Извади една цигара от пакетчето, запали и с удоволствие пое дима. — Човек би си помислил, че мадама като нея не си пада по шибаните руски самури!

Пътечката я отведе в градина, която не приличаше на нищо, което беше срещала досега. Цветя липсваха. Около забитите в земята големи и грозни камъни се виждаха някакви хилави стръкове и това беше всичко.

— И това ми било градина — промърмори под нос Джема, после долови някакъв звук и се обърна. През един от прозорците на балната зала надничаха двама мъже, които сочеха към нея.

Мислят ме за Рейвън!

— Окей, хубавичко ме огледайте! — ухили се тя. — А защо не обърнете внимание на… Изведнъж млъкна, забелязала голямата статуя на Буда, кацнала върху купчина старателно подравнен пясък. — О, не! Това не мога да го направя! И не бива! — Вдигна ръка пред устата си, потискайки поредното кикотене. — Но не и ако го направя както трябва.

Нещо прошумоля зад гърба й и тя се обърна. Към нея се промъкваше някаква сянка, после проблесна светкавица.

Охо, фотограф! Нещата се подреждат перфектно!

Насочи се към статуята и се покатери на платформата пред нея.

— Здрасти, друже. Ще ми помогнеш ли още утре да кача Рейвън на кориците на всички клюкарски списания?

Внимателно прикрила лицето и дрехите си с наметалото, тя започна да танцува пред статуята, сластно галейки я с ръце. Правеше всичко възможно да изглежда максимално похотлива.

Сянката се приближи и спря на няколко метра от нея.

Потискайки поредния кикот, Джема вдигна крак и възседна Буда, притискайки се към огромното му шкембе.

— Подай ми го, шишко! — прошепна тя, правейки върховни усилия да имитира Рейвън. — Тази нощ имам нужда от него!

До слуха й долетя друг, този път различен звук, приличащ на изщракване. Последва го тих и напевен шепот. Това май е молитва, сбърчи чело Джема. После, забравила за всякакви постановки, тя рязко се обърна. Блестящият предмет в ръцете на сянката беше насочен към нея.

Това не е фотоапарат! Това е…

Не успя да довърши мисълта си, тъй като фотографът я простреля в гърдите.