Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (9)

VІІІ.

Карелия, Финландия

януари 1944-та

Писа на дъщеря си няколко пъти, като внимателно изписваше върху плика адреса, който от агенцията й пратиха по пощата броени дни след транспортирането на Кая в Стокхолм.

Сирка съзнаваше, че детето е прекалено малко, за да прочете или поне да разбере тези писма. Ала все пак ги изпращаше с надеждата, че семейството в Швеция ще й отговори, дори да е на език, който тя не знаеше. Но така и не получи отговор.

Въпреки това Сирка продължи да пише почти две години. Писмата бяха еднопосочен диалог с единствената й дъщеря, която тя все още носеше дълбоко в сърцето си.

По ирония на съдбата животът им не стана по-лек, след като отведоха малкото й момиченце. Семейството продължаваше да гладува, военните действия не спираха. Тойво и момчетата ходеха в църквата на няколко километра от дома им и на неделните служби списъкът на загиналите младежи ставаше все по-дълъг. Сега, когато бяха навлезли в четвъртата година от войната и изгубили надежда за мир, Сирка започна да се тревожи, че след няколко години ще мобилизират и собствените й синове.

Вече нямаше сили да минава покрай гробището: редиците с метални кръстове за погубените животи, червените цветя, които израстваха изпод снега. Всички тези младежи, тези бащи — тези съпрузи — бяха твърде много, за да се преброят.

Сирка не спираше да си напомня, че макар да живееха трудно, поне съпругът й се беше върнал от фронта жив. Въпреки раните му трябваше да бъде благодарна за това.

Беше изоставила надеждата, че Тойво пак ще стане какъвто беше преди войната. Тогава беше толкова силен и енергичен. Здрав мъж със заразителен смях, който обичаше дивата природа. И лудо обичаше нея. Обаче се завърна не само с телесни, но и с душевни рани. Тъй като не можеше повече да се сражава с другарите си на фронта, изпадна в дълбока депресия. Загуби физическата си сила, мускулите му атрофираха, плътта му висеше на парцали по костите. В продължение на часове седеше на тесния дървен стол до огнището, подпрял патерицата си в ъгъла, с ръце, отпуснати до тялото, и треперещи пръсти.

Тъй като съпругът й не можеше да лови риба, Сирка и момчетата отговаряха за осигуряване на оскъдната храна, която можеха да намерят в дългите студени зими. Три дни в седмицата Сирка обуваше върху увитите си с еленова кожа крака обуща, оплетени от брезови клонки, и тръгваше през снега. На едното си рамо провесваше кошница, а на другото крепеше въдица.

През изминалата година тялото й беше станало по-набито, защото й се налагаше да върши повече физическа работа, отколкото когато Тойво беше здрав и силен. Отивайки да лови риба на езерото, понякога слагаше старото му войнишко яке и шапка — и двете в бял цвят, за да се сливат със снега.

 

 

Този следобед тръгна за езерото сама, защото момчетата още не се бяха върнали от училище. Облечена в бяло, прибрала русата си коса под кожената шапка, тя навлезе в гората. Клоните на дърветата бяха натежали от сняг, а белите им дънери се сливаха с високите преспи. Докато вървеше през гората, Сирка си пееше тъжно, вдигнала брадичка, за да наблюдава стоманеносивото небе.

С предпазливи стъпки мина по замръзналото езеро като леконога кошута. Проби леда, за да пусне кукичката на въдицата си.

Враговете явно я бяха видели да седи там, наведена над дупката, загледана във въдицата. Отзад приличаше на финландски войник, готов за бой.

Без колебание откриха огън по нея. Пет руски куршума я уцелиха в гърба. Само на метри от мястото, където бе родила, кръвта й отново обагри снега. Ала този път нямаше одеяло, нямаше я и ръката на любимия, когато бледото й лице се заби в леда.

Група финландски войници я откриха три часа по-късно. Забелязаха тялото върху замръзналото езеро и заради бялото войнишко яке и шапката решиха, че са попаднали на някого от своите.

Но когато се приближиха, видяха русите къдрици, деликатния нос, меките розови устни.

— Това е жена — каза един от войниците с жаловит глас. После коленичи и хвана безименния й пръст. Тънката златна венчална халка проблесна в спускащия се сумрак.

Вдигнаха я като умрял бял лебед и я отнесоха в църквата, на няколко километра от езерото. Там свещеникът я разпозна като жената на Тойво Лааксо, майка на три деца.

— Дали не бяха четири? — зачуди се той на глас и потупа с тънкия си бял пръст устните, скрити под брадата му.

— В такива времена — каза на тримата войници, като ги изгледа безизразно със сините си очи — дори и на мен ми е трудно да помня всичко.