Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (67)

LХVІ.

Вестерос, Швеция

ноември 1998-а

През годините Саломе често извикваше в съзнанието си деня, в който Октавио си тръгна. Знаеше, че тогава той копнееше да го спре, да му каже, че и тя иска бракът им отново да потръгне. Че двамата не могат да позволят на случилото се в Чили да ги раздели и да унищожи любовта им.

Ала тогава тя не можеше да го направи, тъй като след пристигането в Швеция се бяха отдалечили твърде много един от друг. Тогава Саломе изгаряше от желание да започне следващия етап от живота си сама. Както бе предложил Самуел, трябваше да преоткрие себе си и според нея най-добрият начин да го направи бе да остане сама.

Първите години прекара като самотна майка, посвещавайки се отново на нещата, които имаха най-голямо значение за нея: децата, книгите, колекциите.

Осъзна, че от пристигането им в Швеция не се беше проявявала като всеотдайна майка на Рафаел и момичетата. Така че едно от първите неща, които направи след раздялата с Октавио, беше да се постарае да ги опознае добре. Вложи повече време в общуването с тях, помагаше им за домашните. И им каза, че винаги е на тяхно разположение, ако пожелаят да поговорят за трудностите, свързани с адаптацията към новия живот в Швеция.

Момичетата й признаха, че им липсват любимите храни от дома, така че Саломе започна отново да готви, като изпълваше къщата с познатите ухания от кухнята им в Чили. Обикаляше районите извън техния квартал и откри пазари, където се продаваха необходимите й продукти — плитки чесън, червени и зелени люти чушлета, кориандър и мента.

Купуваше цветя дори и през зимата и ги слагаше на необичайни места, където децата не очакваха да ги зърнат. Например на полица в банята можеха да се видят три клонки фрезия, а на последния рафт в библиотеката — ваза със сини и червени анемонии.

Започна отново да колекционира различни неща, както беше правила в розовата къща. Поправяше счупени предмети, изхвърлени от другите, и ги подреждаше на групички. Нейните „малки семейства“, както ги наричаше. Като ги разполагаше из апартамента, постоянно напомняше на децата си, че дори и счупените вещи се нуждаят от дом.

Като проява на новооткритата си независимост и за да продължи изоставеното образование, Саломе прие поканата на местните власти да учи шведски и се записа в близко училище. Там се запозна с други бежанци и се сприятели с неколцина южноамериканци, чиито истории не бяха кой знае колко по-различни от нейната.

Нощем, след като завиеше децата в леглата им и им пожелаеше лека нощ, сядаше да учи на светлината от настолната лампа и да овладява механиката на езика на страната, която най-после бе приела за свой дом.

Саломе обожаваше тези моменти, които бяха изцяло нейни: учебниците бяха разтворени пред нея, а подострените моливи — подредени наблизо, точно както на старото й бюро в манастира. След като завърши интензивния едногодишен курс по шведски, се записа в местен колеж да следва класическа филология, нейна отколешна мечта. Поднови изучаването на латински, гръцки, класическа поезия и дори се включи в курс по история на изкуството.

Докато следваше, някои мъже от колежа я канеха на срещи. От време на време приемаше поканите. През годините дори имаше един-двама любовници, надявайки се да открие чувството на цялост, което търсеше. Но в крайна сметка потребността й да бъде приета физически така и не надделя над емоционалната дистанцираност от тези мъже. Постепенно осъзна, че търси само компанията им, а не друга голяма любов.

През годините Саломе полека-лека осъзна и друго: че никой друг мъж не може да съперничи на бившия й съпруг по доброта и нежност, и започна да тъгува по онова, което бяха имали двамата с Октавио. Липсваха й разговорите с него, близостта им, споделеното минало. Знаеше, че децата също копнеят за баща си. Така че малко по малко направи постъпки за приятелство с Октавио. Той отначало се дърпаше, но накрая гордостта и инатът му взеха да се топят.

С течение на времето, след като кратките й афери бяха останали в миналото и бе започнала да свиква с ролята си на самотна майка и студентка, Саломе се улавяше, че все по-често мисли за Октавио. Дори се чудеше дали не е допуснала грешка с развода. Нито за миг не съжали за авантюрата със Самуел, нито че позволи на Октавио да си отиде, за да се помири с миналото си. Ала понякога се питаше дали ако се бяха разделили само за кратко, нещата в крайна сметка нямаше да се оправят и нямаше да се стигне до развод.

Да, независимо от развода те все още бяха семейство. Всъщност тя разчиташе на бившия си съпруг много повече, отколкото би признала. Октавио беше винаги на разположение, когато се нуждаеше от него — като глас, изпълнен със съчувствие в другия край на телефонната линия, или като помощник, когато имаше нещо за ремонт в апартамента й. Саломе беше осъзнала, че тяхната любов, с всичките й пукнатини и белези, беше издържала изпитанията.

Сега, след като най-после завърши образованието си и постигна целта си да може да превежда стиховете на Катул, се замисли за обещанието, което му беше дала в нощта на сватбата им. Тогава той й подари книга за египтяните, а тя се закле да научи стиховете в оригинал. Споменът я връхлетя неочаквано и Саломе се почувства пометена от носталгия. Сякаш всичко това се беше случило едва вчера и в същото време преди цяла вечност. Отиде до етажерката и намери книгата. Отвори я на първата страница и прекара пръсти по посвещението.

„На моята безценна египтянка — беше написано със замах. — Дано да мога винаги да ти се любувам.“

Преизпълнена с емоции, Саломе изтри сълзите си. Увереността на думите на Октавио дълбоко я порази. Деликатните й пръсти почти инстинктивно докоснаха гръдната кост и обходиха очертанието на сърцето.