Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (64)

LХІІІ.

Микели, Финландия

юни 1985-а

Медният купол на старата църква се открояваше като зелено полукълбо на фона на синьото финландско небе. Не й се ходеше на гробището, но все пак го направи, защото Самуел настоя. На този етап, ако той пожелаеше да отидат и до Арктическия кръг, Кая пак щеше да се съгласи, независимо от това, че беше неосъществимо за човек в неговото състояние. Не искаше да изпитва съжаление към него или към себе си, най-после бе разбрала това, което съпругът й се беше опитал да й внуши. Той искаше да направи още няколко неща, докато беше на тази земя, включително да се увери, че след смъртта му тя ще бъде добре — и физически, и душевно. Щом вярваше, че посещението на майчиния гроб може да й помогне да излекува някаква емоционална рана, Кая щеше да се съобрази с желанието му.

 

 

Гробището беше старателно поддържано, което отначало я изненада, защото тя се чудеше къде живеят сега местните хора. Имаше предвид онези горди мъже, които се бяха сражавали за независимостта си, придвижвайки се със ски, облечени в бели униформи, които се сливаха със снега.

Дървената църквица с куполовиден връх й напомняше за архитектурата на руските храмове. Знаеше, че родителите й са били източноправославни, защото си спомняше миниатюрната икона до леглото на братята си. Знаеше, че това е църквата, където е било опелото на майка й, защото баща й я посочи в деня, в който се върна през зимата на 1948-а.

Гробището беше пълно с редици от железни кръстове, които заемаха тревистия хълм. Червени цветя отбелязваха войнишките гробове. Кая тръгна по алеите. Спираше се при всеки парцел, навеждаше се над гробовете, четеше имената и се питаше дали най-после ще попадне на надпис Сирка Лааско и ако това станеше — дали на съседния гроб щеше да пише Тойво Лааско.

В крайна сметка Самуел беше този, който намери имената. Измина само няколко метра, преди да открие и двете, всяко написано на отделен железен кръст, ръждясал от дъжда и снега през годините. Но това, което не очакваше, бяха другите две имена до гробовете на майката и бащата

— Виктор и Олави Лааско, двамата братя на Кая.

— Намери ли ги? — извика му Кая. Полата на червената й рокля се издуваше от вятъра.

Самуел замълча няколко секунди, обмисляйки трескаво как да й каже. Рефлексите му бяха забавени и докато й отговори, тя вече се озова до него.

— О, боже! — възкликна Кая и притисна разтреперените си пръсти към устните си. — За Виктор знаех. Беше починал, преди да се върна вкъщи, и изобщо не го помня. Но и Олави? — В очите й нахлуха сълзи. — Олави и Арво ме проследиха покрай релсите през зимата, когато ме върнаха тук — обясни тя с треперещ глас. — Кога е умрял?

Тя погледна датите и опита да сметне наум.

— Хиляда деветстотин петдесет и трета… значи е бил само на деветнайсет. — Огледа се да провери дали няма гроб и на Арво, но не намери такъв.

Самуел прегърна жена си. Немощната прегръдка на съпруга й само засили болката.

— Самуел, не мога да го понеса. — Тя се измъкна от ръцете му. — Виж всичко това. — И посочи редиците с гробове.

— Знам, Кая. — И той гледаше редиците с кръстове и цъфнали цветя. — Знам.

— Направо съм вцепенена, Самуел. Това са гробовете на моите родители, моите братя, а аз нямам почти никакви спомени от тях.

Самуел хвана ръката на жена си и видя, че очите й се пълнят със сълзи.

— Години наред бях гневна. Смятах, че родителите ми са се отказали от мен, защото по време на войната грижите са им тежали. — Тя извади кърпичка и попи сълзите си. — Когато родих Сабине и я взех в ръце, усетих, че сърцето ми прелива от любов. И с всяка следваща седмица обиквах дъщеря ни още повече, предусещах всеки неин плач, дивях се на всеки жест — и тайно се гневях на собствената си майка.

Страните й бяха облени със сълзи. Стискаше с всичка сила треперещата ръка на Самуел.

— Чувствах се необичана. — Цялата трепереше. — Защото каква обич е това, щом майка ми, която ме е родила, притискала до гърдите си и прегръщала, е могла… могла да ме изпрати толкова надалече? — Тя спря и си пое дълбоко дъх. — Знам, че никога не бих постъпила така с нашата дъщеря, Самуел.

— Знам. Знам — опита да успокои жена си той. — Но тогава се е водела война, Кая. А по време на война нещата не са черно-бели. — От гърдите му се отрони дълбока въздишка. — Те са те спасили.

Самуел погледна Кая и видя, че очите й са зачервени, а деликатните ноздри леко са се разширили. Прииска му се да я целуне, да я прегърне и двамата да паднат на земята, а после да се търкалят чак до езерата.

Тя кимна.

— Знам, Самуел. Знам. — Огледа още веднъж морето от гробове. — Най-после осъзнах саможертвата, която са направили за мен. Можеше и аз да съм погребана под един от тези кръстове. Загинала от глад или от заблуден куршум.

Кая плачеше, обронила глава на гърдите му. С треперещи пръсти стискаше памучната материя на ризата му и опипваше копчетата.

Той я привлече към себе си и я погали по косата.

— Ти си най-прекрасната майка за нашата дъщеря. Най-любящата съпруга… — Устните му се притискаха към ухото й и тя усещаше топлия му дъх върху врата си. — Родителите ти са постъпили така, както бихме постъпили и ние, Кая. И двамата знаем, че колкото и силна болка да ни причини това, бихме направили всичко, за да спестим болката на дъщеря си. — После я откъсна от себе си и се взря в зелените й очи. — Родителите ти са пожертвали много, когато са те изпратили в Швеция, но са го направили, защото са те обичали.

Тя обърна лице към Самуел и успя да извие треперещите си устни в лека усмивка.

— Най-накрая — прошепна — и аз го разбрах.