Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (61)

LХ.

Вестерос, Швеция

април 1975-а.

Авантюрата на Саломе Ерера със Самуел беше още една тайна, която тя така и не сподели с Октавио. Но за разлика от другите тайни, които се мъчеше да забрави, тази пазеше свидно. Това беше скъпоценен спомен, който можеше да възпроизвежда в мислите си винаги когато закопнееше за нещо красиво.

 

 

Саломе не можеше да определи точно кога бракът й се разпадна. Не беше като счупване на стъкло, когато хиляди малки парченца се разбиват в пода. Беше като серия от леки експлозии, ставащи в главата на Саломе. В тези моменти, дори и когато прехапваше устни, за да не изрече на глас думите си, тя сякаш изпълняваше пантомима и Октавио можеше да разчете недоволството по лицето й и езика на тялото й.

Когато Саломе започна терапията, той заживя с надеждата, че нещата помежду им ще се оправят. Но вместо това те се влошиха. Тя не искаше да споделя с него какво обсъжда на сеансите с психиатъра, а когато Октавио се опитваше да провокира диалог, постоянно го отблъскваше.

Мълчанието все повече отчайваше Октавио. Той копнееше за пламенната и безгрижна Саломе, за която се беше венчал преди години. Сякаш жената, която беше извел от Чили, не беше същата. Жената, с която сега споделяше леглото, приличаше физически на съпругата му, но духът й бе отлетял.

В крайна сметка не тя го помоли да си тръгне, както често си беше представяла. Когато той най-накрая каза, че си отива, Саломе реши, че това е поредното му представление, безплоден опит да предизвика някаква реакция у нея. Но не направи нищо, само гледаше с немигащи очи как той извади елегантните си костюми от гардероба, пъхна обувките си в платнената торба и взе сватбената им снимка от нощното шкафче. Саломе знаеше, че децата може да го чуят от съседната стая, обаче не го помоли да бъде по-тих. Сякаш беше воайор, който наблюдаваше как съпругът й физически се изтръгва от нейния живот. Накрая Октавио излезе през вратата, след като я погледна три пъти, а тя пак не направи нищо. Вече се беше спуснал по стълбите, когато Саломе най-после отиде до входната врата на апартамента и я заключи.

 

 

Тревожеше се как ще обясни на децата раздялата с Октавио. Откакто бяха в Швеция, бяха преживели толкова много трудни промени. Знаеше, че на Рафаел все пак ще му бъде най-лесно. Момчето вече бе усетило колко крехка и изтормозена бе майка му, след като я бяха оставили в парка.

Роди го толкова млада, още почти дете. Затова по някакъв начин го чувстваше по-близък от дъщерите си. Винаги когато депресията вземеше връх, той някак усещаше това, намираше я и я прегръщаше. Никога не проявяваше инат или капризи. Беше нейният щит, какъвто неизменно се беше надявала да бъде съпругът й. Само че той така и не успя.

— Татко ти вече ще живее в друг апартамент — каза на Рафаел. Момичетата още бяха в стаята си. Чуваше ги, че си играят там.

— Имаме нужда да се разделим за известно време, защото в момента само се огорчаваме един друг. Нали разбираш, Рафаел? — Тя го придърпа под лявата си ръка и лекичко го ощипа.

Очакваше, че ще задава въпроси. Всяко дете би попитало нещо от сорта на: „Татко ще се върне ли?“ или „Защо си тръгна?“. Но Рафаел нямаше въпроси. Просто се сгуши до майка си и хвана дясната й ръка.

Стори й се странно, че държи така нежно пръстите й. Сякаш бяха толкова крехки, че щяха да се счупят, ако ги стиснеше по-силно.

— Няма нищо, мамо — прошепна момчето. — Не се страхувай.

— Да се страхувам? — попита тя, изненадана, че на сина й му е хрумнало подобно нещо.

— Аз ще те пазя. Не се тревожи.

Саломе се засмя нервно и го прегърна още по-силно през слабичкото рамо.

— Не е нужно — увери го тя. — Сега съм по-силна, отколкото бях в Чили. — После го побутна закачливо с малкия си юмрук. — Виждаш ли колко е яка майка ти?

Момичетата обаче приеха новината много по-тежко, както се и очакваше. Саломе ги настани да седнат до нея в спалнята и им каза, че Октавио вече няма да спи вкъщи.

— Татко ви ще живее наблизо, но не с нас. Не е защото не ни обича, а защото не иска да го виждате нещастен.

— Но защо татко е нещастен? — попита Исабел.

Саломе въздъхна. Момичетата бяха пълни с въпроси.

Разликата между реакциите на дъщерите й и сина й я порази. Възприе липсата на въпроси от Рафаел като знак, че той разбира положението, но точно същата реакция у Октавио я беше дразнила и отблъсквала.

Тя сбърчи чело. Исабел чакаше отговор.

— Момичета, в момента с татко ви се нуждаем от лично пространство. Както вие двете понякога искате да останете сами, така и ние сега имаме нужда от това. Двамата с татко отново ще бъдем щастливи заедно, ще видите.

Бланка подаде куклата си на Саломе.

— Понякога не искам да играя с куклата си, но после тя ми липсва.

— Е, татко ви няма да бъде далече, така че няма да ни липсва.

Момичетата кимнаха. Саломе се наведе и ги целуна.

— Всичко ще бъде наред — увери ги отново. Те я погледнаха и изчакаха да се изправи.

— За вечеря ще приготвя миди — каза им усмихната, защото знаеше, че това е любимото им ястие.

Преди да стигне до вратата, те вече бяха в ъгъла на стаята си и бяха подновили играта с куклите.

Когато влезе във всекидневната, Саломе завари Рафаел седнал сам на дивана. Беше подвил крака под себе си и се взираше в един от старите филмови плакати на Октавио. Саломе се приближи и приседна безмълвно до него.

Той вдигна глава, беше подпрял брадичка с дясната си ръка. Лицето му изглеждаше като на стогодишен старец. Лице без бръчки, но с изражение на възрастен, прекарал целия си живот в тревоги. Като гледаше Рафаел, Саломе неволно си помисли, че както тя имаше несподелени с никого тайни, така и децата й имаха тайни. Може би дори и Октавио криеше нещо от нея, в името на любовта.