Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (59)

LVІІІ.

Вестерос, Швеция

март 1975-а

Едната половина от съществото му очакваше, че Саломе няма да се появи за уговорения сеанс в четвъртък, но тя дойде. Пристигна в точния час в кабинета му, затвори вратата зад себе си и се отправи директно към кожения диван, на който винаги се изтягаше.

— Не мислех, че ще дойдеш — каза Самуел тихо.

— Трябваше да дойда. Трябва да се възстановя. — Тя замълча и го погледна в очите. — Искам да кажа, че трябваше да те видя, Самуел.

Той се надяваше, доста нереалистично, че тя ще избегне да коментира случилото се между тях предната седмица. Обаче за всеки случай си подготви монолог. От дни се упражняваше наум. Изведнъж обаче тези нежни, но твърди думи, тези репетирани, съвършени фрази, които бе измислил, за да сложи край на всяка бъдеща физическа връзка със Саломе, се изпариха от главата му.

— Това, което направихме, беше нередно, Саломе. — Прокашля се и почеса коляното си. Очевидно ситуацията го караше да се чувства неловко. — Саломе, аз съм твой лекар. Трябваше да бъдем по-разумни. — После се поправи. — Аз трябваше да бъда по-разумен.

„Всичко това звучеше много по-добре, докато си го казвах наум“, помисли си. Вътрешно се упрекваше заради затруднението да произнесе думите, които очевидно бяха толкова важни.

— Не можеш да отречеш, че помежду ни има нещо — прекъсна го Саломе. И замълча. — От толкова дълго време не съм се чувствала така…

Самуел поклати глава. Докато я виждаше седнала пред него, му беше много трудно. Само преди седмица се беше любил с тази жена в същата тази стая и физическото привличане бе изключително силно. Но този път щеше да прояви силна воля. В името на брака си с Кая и любовта си към Сабине щеше да се концентрира единствено върху терапията на Саломе.

— Ти ми помогна толкова много, Самуел.

— Исках само да ти помогна да се излекуваш и да се помириш със спомените си — каза внимателно той. — Това правя с всичките си пациенти.

— Направи го. Спя по-добре. Започнах да слушам музика.

Той се засмя, очевидно смутен от разговора.

— Значи сега можеш да слушаш музика, без да изпитваш страх? Искаш да кажеш, че съм те излекувал не с думите си, а с прегръдката си?

— Знаеш, че беше много повече от една прегръдка, Самуел. А що се отнася до музиката — чувам най-прекрасната музика в главата си! — Тя отметна глава и се засмя сърдечно. — За пръв път от месеци чувам красива музика, а не онази ужасна ария „Кралицата на нощта“. Вълшебна, неземна музика. Която изпълва вените ми и ме зашеметява, все едно съм гимназистка.

— Ясно. — Той отново се размърда смутено.

— Миналата седмица сякаш те отнесох със себе си вкъщи. Чувах сладкия ти глас в главата си. Усещах как тялото ти трепери над моето, усещах целувките ти върху кожата си. — Тя замълча и го погледна в очите. — Ти знаеш всичко за мен и въпреки това ме приемаш такава, каквато съм. Нямам такава връзка с никого другиго.

Няколко секунди Самуел само се взира в нея. Бледолимонената й блуза беше изненадващо прозрачна и фина за такъв студен мартенски ден и той съзнателно избягваше да поглежда към гърдите й, които се виждаха през плата. Насили се да не мисли за преживяното предния път. Как обви ръце около кръста му. Как той смъкна презрамките на роклята от раменете й, за да разкрие прекрасното й голо тяло. Не искаше да си позволи да се отдаде на спомена за усещането как прониква в нея, а глезените й са сключени около него като две извити лози.

Ето че сега тя седеше пред него, а той се опитваше да не я гледа. Знаеше, че ако вдигне очи, отново ще я види такава, каквато я бе видял преди дни.

— Самуел — каза Саломе и той повдигна глава. — Това не е свързано със секса.

И започна бавно да разкопчава блузата си, без да поглежда копчетата, вперила поглед напред, право в него.

— Свързано е с това, че се чувствам достатъчно спокойна да ти покажа всичко…

Бледожълтата й блуза беше вече напълно разкопчана. Лявата й ръка се пъхна под блузата и докосна дясната гърда. Самуел видя как пръстът й очерта линията на зърното и си спомни как я беше целувал на това място — на същото място, където започваше онзи дебел червен белег, стигащ чак до първото ребро.

Пак не каза нищо, освен името й.

— Саломе… — Спря по средата на изречението. Тя беше съблякла блузата си.

Нещо в начина, по който стоеше пред него разголена — уязвима, — го развълнува. Знаеше, че повечето мъже на негово място не биха реагирали така. Знаеше, че те биха видели белезите и осъдили факта, че нещо толкова красиво е било така брутално загрозено. Но сега, когато видя Саломе, почувства, че никога не е бил по-интимно свързан с друга жена. Знаеше, че с голотата си тя се опитва да премахне всички тайни помежду им, да потвърди, че не прикрива и премълчава нищо от него.

Продължи да я гледа като хипнотизиран. Очите му обходиха деликатните линии на раменете й, миниатюрния белег над лявото й зърно.

Помисли си, че Саломе ще се опита да се покрие, защото той не помръдваше, сякаш залепен за пода. Ала тя не го направи. Просто стоеше там и го чакаше.

— В никакъв случай не бих могла да направя това преди четири месеца, Самуел — каза тихо тя. От студения въздух в офиса гърдите й бяха настръхнали и още по-закръглени и той изпитваше болезнено желание да стане от стола си, да отиде при нея и да я покрие с тялото си. Но вместо това седеше неподвижно и я гледаше като хипнотизиран.

В погледа му тя прочете, че е объркан, че вероятно мисли за съпругата и детето си, но Саломе не можеше да се чувства по-далече от Октавио. Правеше това заради себе си и знаеше, че никога няма да бъде пак цяла, докато не си докаже, че все още е красива, все още е чувствена. Така че разкопча полата си и смъкна ципа. Нави чорапите и ги свали.

Приближи се до него, останала само по фино черно бельо, и коленичи в краката му.

Самуел искаше да си каже: „Не го прави, не позволявай да се поддадеш и да бъдеш пометен от тази любовна авантюра, която очевидно няма бъдеще“. Но вместо това изрече само името й.

— Саломе…

Протегна ръце и ги сложи върху главата й. Беше се сгушила до коленете му като котенце. Дългата черна коса падаше на гърба й, а през гъстите къдрици той виждаше високите закръглени върхове на раменете й, гръбнака. Усети как ръцете й посягат към скута му и разкопчават колана, после смъкват панталона му до коленете.

Чу нежната й въздишка, когато стана и свали бикините си.

Протегна ръце към него, сякаш го канеше на танц, и той се изправи и й позволи да плъзне ръце по гърба му.

Самуел си пое дъх и вдиша уханието й. Искаше да усети върху езика си вкуса на бадеми, да го оближе от кожата й. Искаше да я изправи срещу светлината и да й каже, че е великолепна.

Тя долови, че той постепенно се отпуска, сложи ръце на раменете му, после разкопча ризата му и я свали.

— Не се чувствай едва ли не задължен да напуснеш жена си и детето заради това. Но между нас има нещо и не бива да го отричаш.

Хвана лицето му в шепите си и го целуна по устните.

Доплака му се, когато тя каза това. Защото не искаше да обича две жени, искаше да обича единствено Кая. Нещата бяха много по-сложни, отколкото просто да признаеш, че желаеш някого.

Но сега не послуша съвестта си или здравия си разум. Беше свръхсилите му. Просто отвърна на целувката.

Главата й се отпусна назад и вратът й се изпъна пред устните му като шия на лебед. Саломе изви гръб и тялото й се разкри пред погледа му — от гърлото чак до хълбоците. Той започна да го обхожда с пръст: от извивката под брадичката през ямката на ключицата до падината между гърдите. Отново целуна всеки белег, всяка червена следа, на която попадаха устните му, сякаш с езика си можеше да я изцели още по-добре.

Последва я, когато тя коленичи на земята. Пусна я от прегръдката си и Саломе се изтегна на шарения килим, приличаше на статуетка.

 

 

— Кажи ми пак, че съм красива — прошепна му, когато я облада.

Искаше да й каже, че се надява да не й причини болка, че се опитва да бъде възможно най-нежен. Но й отговори искрено.

— Толкова си красива, Саломе.

Щом чу тези простички думи, Саломе потрепери, сякаш от тялото й се отделиха последните грамове болка.