Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (51)

L.

Вестерос, Швеция

март 1975-а

Октавио изобщо не очакваше това, което му се стовари на главата след пристигането в Швеция. Дотогава мислеше само как да изведе семейството си от Чили. В Швеция искаше Саломе и децата да бъдат в безопасност, далеч от злото, което бяха видели за пръв път.

Вярваше, че Швеция ще им даде възможност за нов живот. Шанс да започнат на чисто, отначало.

Очевидно страданията, които Саломе беше понесла във вила „Грималди“, й бяха повлияли и я бяха преобразили. Тя вече не беше младата идеалистка, в която се беше влюбил. Но Октавио също беше преживял нещо, което го бе променило из основи, макар че на повърхността тази трансформация беше доста по-малко видима, отколкото при Саломе.

Едва не бе загубил най-ценното в живота си, своята единствена, всепоглъщаща любов. Беше прекарал безбройни нощи буден в леглото, чудейки се дали жена му е жива, или мъртва. Беше се питал дали понася ужасни побои и брутални разпити заради неговите действия. Беше унижен пред родителите на жена си, задето не бе успял да я защити, беше се посрамил, понеже не бе осъзнал, че излага живота на съпругата и децата си на сериозна опасност.

Беше я спасил и не желаеше да разкрие до какви крайности беше стигнал, за да успее да я върне у дома. Но след като пристигнаха в Швеция, Октавио заживя с чувството, че Саломе го е напуснала окончателно. Вярно, споделяше физически апартамента с него, но емоционално си беше отишла. Без партньорството на Саломе, без кариерата си той бе напълно лишен от идентичност. Никой не разпознаваше лицето му. Никой не се впечатляваше от името му или филмите, които беше заснел в някаква държава ни другия край на света. Не говореше езика на местните, а тъмните му южноамерикански черти само засилваха усещането, че не е на мястото си.

Минаха месеци. Децата тръгнаха на училище, Октавио все още беше без работа, а Саломе се опитваше да се помири с преживяното преди месеци в Чили.

Октавио наивно се надяваше, че терапията, на която тя ходеше, ще ги сближи. Очакваше, че жена му ще намери начин да обсъди травмите си и после ще му се довери. Но сякаш се случваше точно обратното. Саломе изглеждаше още по-дистанцирана и от него, и от децата.

Често, когато се връщаше вкъщи от поредната среща с консултанта в агенцията по заетостта, Октавио откриваше, че Рафаел, помъдрял и развил необичайна за годините си чувствителност, е изчистил и подредил къщата, оправил леглата на сестрите си и приготвя вечерята. Октавио се опитваше да каже на сина си колко му е благодарен за помощта, но също изпитваше затруднения да изрази чувствата си.

Всъщност се изпитваше ужасна вина пред децата си. С действията си не само бе навредил на жена си, а и бе принудил сина си и двете си дъщери да дойдат в тази студена, непозната страна, където трябваше да учат нов език и да си търсят нови приятели.

Така че Октавио нерядко лежеше нощем буден, вперим очи в тавана, без да може да си намери място, задавен от усещането за провал.