Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (45)

ХLІV.

Сантяго, Чили

февруари 1974-та

В първата сутрин след завръщането си у дома, когато се събуди в леглото, застлано със свежи чаршафи, и в стая, ухаеща на върбинка, Саломе си помисли, че изминалите два месеца са били просто ужасен кошмар. Ала образът й в огледалото я издаде. Повече от месец не се беше поглеждала. Видът на израненото лице с подута горна устна и хлътнали очи я шокира. Никога през живота си не беше виждала толкова ужасна гледка.

Изобщо не се позна. Сякаш в огледалото виждаше чужда жена. Крехка, наплашена, изглеждаща странно и неуместно, сякаш никога не бе лежала на спалнята си от резбовано сандалово дърво.

Влезлият Октавио прекъсна мислите на Саломе.

— Донесох чай от лайка и топли бисквити за любимата ми египтянка — каза мило той. Гласът му беше мек и нежен, сякаш говореше на болен или безпомощен човек.

Приседна на леглото и я погледна. Очите му бяха пълни със сълзи, а изражението — пропито с болка и съчувствие.

— Толкова съжалявам, Саломе. Никога не съм искал това да се случи.

— Разбира се, че не си искал, Октавио — прошепна тя. През изминалите два месеца беше станала експерт по прикриване на емоции. Всяка от думите й отекваше с кух стоицизъм.

— Но сега си у дома, скъпа, и аз… — Октавио заекна. — Децата, аз, родителите ти — поправи се — сме толкова благодарни, че те върнаха при нас.

Саломе кимна и леко завъртя глава, за да види как авокадовото дърво се огъва от вятъра.

— Обичам те — каза той и се пресегна да хване ръката й под завивките. Пръстите му потърсиха нейните.

Но Саломе не реагира според очакванията му. Веднага щом пръстите му докоснаха нейните, тя потрепери. Сякаш всеки допир с друг човек я караше да се гърчи.

Саломе също се изненада от силата на реакцията си. Изглежда, дори физическият контакт със собствения й съпруг отключваше спомена за насилието, което бе преживяла в затвора. Не желаеше той да я докосва, даже и леко. Вместо това искаше да я оставят сам-сама. Да спи в собствената си стая и нищо да не се допира до кожата й, освен нощницата и памучните чаршафи.

В един идеален свят Саломе би пожелала да обвие ръце около съпруга си, да го прегърне, да даде воля на сълзите си върху силните му плещи. Ала вместо това се чувстваше като парализирана. Не можеше дори да заплаче. Беше се върнала, обаче не беше същата жена. Не беше съпругата, която Октавио беше познавал. Чувстваше се като жив труп: лишена от емоции, неспособна на човешки контакт. Сякаш кръвта й бе замръзнала във вените.

— Скъпа… — изрече Октавио с гласа, с който винаги се обръщаше към нея, но сега той й се стори слаб и сладникав. — Трябва да се махнем оттук. Ти, аз и децата. Вече съм направил нужното, за да отидем някъде, където е безопасно.

— Но къде ще отидем, Октавио? — въздъхна тя. — Чили е нашият дом.

— Вече не. Не и след това, което ти сториха. По-лошото е, че могат да те отвлекат отново. Трябва да потеглим възможно най-бързо. Вече изпратих молби за политическо убежище в САЩ, Канада, Швеция и Нова Зеландия. Където първо ни предложат убежище, там ще отидем.

— А родителите ми?

Последва мълчание. Октавио сведе очи.

— Те не могат да дойдат с нас, скъпа. Техният живот не е бил директно застрашен, така че молбата им за убежище ще бъде отхвърлена.

По гласа на съпругата си бе усетил какво й костват усилията да изглежда силна.

— Ще започнем наново, Саломе. Ще си изградим нов живот и нещата пак ще бъдат хубави.

Саломе отвърна с престорена усмивка.

— Нещата ще се развият добре за нас — додаде той и притисна длан към гърдите си. — Обещавам ти.

 

 

Саломе би предпочела Октавио да си беше мълчал в онзи първи ден. Да й беше дал време да свикне с обстановката. Тя копнееше за толкова прости неща от делника. За дреболии, например да подуши въздуха, който се носеше откъм градината. Преди го беше приемала за даденост. Сега уханието на диви цветя и билки й се струваше екзотично. Искаше да го улови в шепата си и да го вдиша като парфюм.

Но не, той още в началото й каза, че не бива да се отпуска прекалено много. Че скоро ще напуснат обичната си къща и ще започнат отначало, в чужда и непозната страна.

Тялото й едва щеше да има време да заздравее и щеше да й се наложи да стегне багажа и да прибере малкото вещи, които щяха да вземат със себе си.

Имаше неща, които не бе очаквала при завръщането си от затвора — спомени, които се надяваше да остави зад гърба си. Но ужасът не можеше да бъде забравен толкова лесно, не можеше да бъде опакован в кутия. Удивляваше се на увереността на Октавио, че всичко ще бъде постарому. Тъй й се искаше и тя да повярва, че е толкова просто.

В името на тази цел Саломе си обеща никога да не разказва за мъченията. Нямаше смисъл да обременява Октавио или децата със своята болка. Не би пожелала никому — камо ли на собственото си семейство — ужасните кошмари, които я преследваха, откакто я бяха освободили. Ала щеше да ги запази за себе си и да се надява в крайна сметка нещата да се уталожат — след като се преместеха и новият им живот започнеше, може би щеше да се почувства по-добре.

Каза си, че любовта й към семейството ще триумфира над всичко, което е понесла. Та нали в онези нощи, когато спеше в усойната килия без никаква светлина и под звуците на викове и писъци, смесващи се с музиката от прочут опери, грубите гласове на войниците и влаченето на тела по тунелите, си мислеше за семейството си, докато лежеше затворила очи и притиснала юмруци до страните си. Викаше ги в истерични стенания, представяше си децата малките им личица, обърнати към нея, когато ги кърмеше в първите дни от живота им.

Но ако беше честна пред себе си, трябваше да признае, че докато беше затворена, мислеше за съпруга си много по-рядко, отколкото за децата. Октавио, мъжът, когото обичаше от седемнайсетгодишна, единственият мъж, когото беше обичала.

В затвора от време на време се сещаше за него, спомняше си първите му целувки, танците на лунна светлина сред избуялите треви, които галеха глезените им. Страхуваше се обаче да си мисли за това какъв е сега. Може би, казваше си, ако позволеше на съзнанието си да се върне към месеците преди ареста, щеше да започне да го вини, а не искаше. Защото в сърцето си искаше да го обича. Да му прости. Защото знаеше, че ако ролите им бяха разменени, тя щеше всяка вечер да се моли той да се върне при нея. И вероятно да упреква бог, че военните бяха задържали нея, а не него. Защото така правят влюбените, нали? Ако обаче си позволеше да мисли по този начин, се опасяваше, че ще се разгневи.

 

 

В сърцето си Октавио вярваше, че любовта не може да умре. Мислеше, че изпитанията я правят по-силна. И макар да си даваше ясна сметка, че след завръщането й Саломе и бракът им минават през труден период, беше сигурен, че ще успеят да поправят нещата, когато животът им отново влезе в нормалното русло. Когато се преместят далече от страната, която ги беше предала.

Той, разбира се, осъзнаваше колко ужасни са били за нея изминалите месеци. Направо не искаше да си представи от какво цялото й тяло е осеяно със синини и с рани, а пищните й извивки са изчезнали напълно. Знаеше, че с подходящи грижи Саломе ще възвърне физическата си форма. Но емоционалните рани и белези… само времето щеше да покаже дали щяха да заздравеят. Можеше само да се надява един ден да се почувства достатъчно спокойна, за да му разкаже преживяното. Мислеше си, може би наивно, че това ще ги сближи още повече.

Неведнъж се опитваше да повдигне тази тема. Сядаше на леглото й, улавяше я за ръка и леко допираше устни до деликатната й маслинена кожа. Но тя отхвърляше опитите му за нежност. И когато й предлагаше да обсъдят някои неща — да ги извадят на светло, — настояваше, че иска да загърби миналото, за да може да продължи напред. Саломе беше затворила тази врата и упорстваше да я държи затворена завинаги.

Той също пазеше тайни от нея. Никога не й описа подробно всичко, което бе направил, за да осигури освобождаването й. Според него най-добре беше да се концентрират върху това, че се беше върнала. Не й разказа как бе убедил отец Сиснерос да му помогне или как бяха накарали генерала да я освободи, използвайки завоалирано изнудване. Октавио не искаше да играе ролята на герой. В края на краищата знаеше, че най-вече неговите действия я бяха изложили на тази опасност.

В резултат Саломе така и не научи истината и се заблуждаваше, че сближаването с младия пазач в затвора Мигел е довело до освобождаването й. Октавио така и не изтъкна заслугата си, а единствено това би убедило жена му, че се е променил.

Понякога нощем чуваше жена си да плаче насън. Изпод фините памучни завивки се чуваха тихите й ридания, някак сподавени от ръката й, подпъхната под бузата. Той отиваше от нейната страна на леглото и я прегръщаше, шепнеше й, че всичко ще бъде наред, че не трябва да се тревожи, че вече са в безопасност. Но Саломе се събуждаше рязко, вперила тъмните си очи в него, и го гледаше стресната. Сякаш не можеше да си спомни къде е или защо съпругът й шепне в най-непрогледните часове на нощта.