Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (42)

ХLІ.

Сантяго, Чили

февруари 1974-та

На другия ден Октавио се върна в църквата. След като се преоблече като църковен служител, заведе свещеника до колата си и двамата потеглиха към Пенялолен в търсене на вила „Грималди“ и Саломе.

Придвижиха се бързо по същите пътища, по които Октавио беше минавал отново и отново. Яркото слънце блестеше пред тях и обливаше с мека розова светлина заснежените върхове на Андите.

— Почти стигнахме — каза Октавио на свещеника, който гледаше през прозореца група селяни, обработващи земята.

— Така ли? Толкова близо до Сантяго? Пътувахме едва четирийсет минути!

— Знам. Но това е мястото, където предполагам, че я държат.

В далечината Октавио забеляза върха на кулата.

— Мисля, че е ей там, отпред! — Посочи с пръст към хоризонта и показа на свещеника къде според него е зловещата вила „Грималди“.

— Спри и паркирай тук — каза отец Сиснерос. — Нататък ще продължим пеша.

Октавио се подчини. Паркира колата край пътя и изгаси двигателя.

— Тъй като уж си мой помощник, се предполага, че трябва да вървиш зад мен — каза свещеникът, когато слезе от колата. — И помни: аз ще говоря.

— Да, разбира се.

Октавио се чувстваше зле през целия ден. Знаеше, че е от нерви и напрежение, но се опита да изглежда спокоен.

Тръгнаха по дългата чакълена пътека, която беше в началото на отбивката за вилата. Малките камъчета подскачаха под подметките на обувките им, а расото на отец Сиснерос се издуваше зад него като голямо черно платно.

— Мога ли да ви помогна, отче? — попита един от войниците, когато двамата приближиха строго охраняваната порта.

— Да — отвърна свещеникът. — Бихте ли ми казали какво всъщност представлява това място?

— Разбира се, отче — отвърна спокойно мъжът. — Това е възстановителен център за войници. Идваме тук на почивка.

— Ясно. Значи достъпът за външни лица е забранен, така ли?

— Съжалявам, отче, да — вдигна рамене войникът, а пушката се разклати на рамото му.

Докато двамата мъже разговаряха, през портата се точеше върволица от големи черни микробуси и зелени военни джипове. Друг войник от охраната ги пропускаше с махване на ръка.

— Няма проблем — каза свещеникът с нотка на облекчение в гласа си. — Ела, братко Антонио — обърна се към Октавио и го хвана над лакътя. — Да се върнем към задълженията си.

Двамата мъже обърнаха гръб на портата и закрачиха бавно към колата.

— Видяхте ли, дон Октавио, не е затвор или център за изтезания, а е възстановителен център за войници.

— Не, не е. Сигурен съм. — Октавио не можеше да повярва, че свещеникът проявява такава наивност. — Отче, как може така сляпо да вярвате на думите на войника! Не сте влизали вътре. Щом е възстановителен център, според вас не е ли странно, че всички тези черни микробуси минават през портата?

— Не бих казал.

Октавио едва се сдържаше да не го удари. Беше останал почти без сили да говори, но в гърдите му се надигнаха гняв и отчаяние.

Отецът гледаше непоколебимо, с леко присвити очи.

— Да се върнем в църквата и да обсъдим нещата.

— Жена ми е там вътре!

Свещеникът поклати глава. На банкета зад двамата беше спрял черен микробус. Вратата на шофьора беше отворена, явно бе оставил за момент колата си без надзор.

— Вярвам на пазача. Защо да ни лъже?

В отчаян опит да го убеди Октавио изтича до микробуса. Скочи върху бронята, а сандалите му се подхлъзнаха на гладката гумена ивица. Пръстите му се вкопчиха в металните дръжки на задните врати.

— Вижте! — извика той още преди сам да е видял какво има вътре.

Вратите се отвориха и Октавио и свещеникът потрепериха от ужас. Вътре лежаха три потънали в кръв, обезобразени от бой тела.

Нито Октавио, нито свещеникът проговориха няколко секунди. Стояха като вкаменени, шокирани от гледката пред себе си. Лицата и на трите трупа бяха на пихтия, кожата им — прогорена и разкъсана. Виждаше се ужасът, който бяха преживели в последните си мигове живот — беше се отпечатал в кървясалите им безжизнени очи.

— О, боже на небесата — прошепна отец Сиснерос, направи кръстен знак и бързо зашепна молитва за мъртвите.

— Мили боже! — ахна Октавио и покри носа и устата си с длан, за да се спаси от вонята, от която му се догади неудържимо.

Свещеникът стоеше с широко отворени очи, а страните му бяха пребледнели като платно.

— Трябва да се махнем оттук — каза настойчиво. След секунди вече следваше Октавио, който крачеше към колата.

Докато караха бързо по разбитите пътища към Сантяго, Октавио се обърна към свещеника.

— Сега вярвате ли ми? — Отец Сиснерос не му отвърна, защото не можеше да говори. Докато минаваха през хълмовете и навлизаха в сърцето на града, отговорът на свещеника стана ясен.

Беше изписан на лицето му.