Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (36)

ХХХV.

Вестерос, Швеция

февруари 1975-а

— Бях завързана, със запушена уста, биха ме и ме блъскаха, преди да ме захвърлят в килия, не по-голяма от три на два метра. Просто циментов бункер, който вонеше на човешки екскременти и нямаше прозорци. Лежах там в продължение на часове, ръцете ми бяха стегнати зад гърба с белезници. Съмнявах се, че някога ще ме пуснат на свобода. Повярвайте ми, мислех, че ще умра в този затвор, сред писъците и неспирната музика, която се опитваше да заглуши воплите. Беше ад, какъвто не съм си и представяла.

Минаха два часа, преди да ме заведат в стаята за разпити. Пазачите дойдоха и ме издърпаха за ръцете, повлякоха ме по тесния дълъг коридор, осветен от газови лампи. Трябва да съм минала покрай поне двайсет и пет вонящи килии като моята. Хората вътре почти бяха изгубили човешки вид. Бялото на очите им изпъкваше на фона на мърлявите лица, някои покрити със засъхнала кръв.

— „Не спирай!“, изкрещя един от пазачите и ме блъсна напред. Помня, че се опитах да възстановя равновесието си и точно тогава ме ритнаха в кръста. Този пазач, още помня лицето му. Младеж. На не повече от шестнайсет години. Риташе ме, сякаш бях торба с кокали, нищо повече. „Марксистка курва“ — така ми викаше отново и отново.

Самуел потрепери. Въпреки че беше чувал подобни истории, разказът на тази млада красива жена, майка на три деца, за зверствата го потресе до мозъка на костите.

— Мисля, че дори не мога да се принудя да си спомня бруталността, която понесох в първите ми дни там. Правеха толкова ужасни неща — Саломе замълча. — Неща, които никой не бива да преживява. А ние, жените… това, което ни причиняваха, беше толкова ужасно, толкова срамно… ако Октавио имаше и най-бегла представа, никога вече не би могъл да ме погледне като преди.

В приглушената светлина в кабинета на доктор Самуел Рудин лицето на Саломе изглеждаше като излязло от портрет на Веласкес. Царствените й черти бяха напрегнати от усилието да възпрат сълзите, а дългата черна коса падаше върху раменете.

— По време на първия разпит ми удряха шамари, забиваха юмруци в лицето, гърдите, корема ми. Този, който ме разпитваше, повтаряше отново и отново, че съм социалистическа курва, комунистическа кучка. „Повтаряй след мен — викаше, — аз съм шибана комунистическа кучка!“ Не казвах нищо. „Повтаряй след мен, шибана курво: аз съм шибана комунистическа кучка!“ По някое време се разплаках. Той ме удари с приклада на пушката си и ме ритна с ботуш в корема.

Саломе спря, сведе поглед и разтри слепоочията си.

— Не знам дали мога да продължа, докторе.

— Не бързайте, Саломе. Имате колкото време ви е необходимо.

Саломе издиша дълбоко. Думите се завърнаха при нея. Отначало колебливо, но после сякаш запрепускаха.

— Този, който ме разпитваше, свали колана си и ме принуди да легна по гръб, като ме натисна с петата на ботуша си. После се разкрачи над шията ми, хвана ме здраво за гърлото и натика члена си в устата ми.

Казаха, че ще убият съпруга ми и децата, ако се съпротивлявам. Казаха, че трябва да се покая за греховете на мъжа си, иначе ще убият децата ми.

Саломе се давеше от плач. Самуел се пресегна към кутията с кърпички и й я подаде. Лицето й бе почервеняло, подуто, обляно в сълзи.

— До този момент не познавах друг мъж, освен съпруга си. Можете ли да си го представите? Можете ли да си представите?

— Не… — Самуел сви ръце в скута си и погледна съчувствено пациентката си. — Много съжалявам.

Саломе попи сълзите си. Изненада се от начина, по който думите се изливаха от устата й. За пръв път говореше за това, което бяха правили с нея, и имаше чувството, че се е отприщил някакъв бент.

— Когато отказвах да призная, че съм участвала в конспирации срещу правителството, многократно потапяха главата ми в кофа с урина и фекалии. Когато настоявах, че не съм извършила никакво престъпление срещу държавата, ме наричаха шибана лъжкиня. Изнасилваха ме. Измъчваха ме с електрошокове. Струва ми се, че не помня и половината от случилото се. Мозъкът работи по странен начин. Мисля, че бих полудяла, ако помнех всичко, което ми причиниха.

Тъй като носът й течеше, си извади кърпичка.

— Дойдох тук, предполагам, надявайки се, че за няколко сеанса ще бъда излекувана от кошмарите си, че ще мога да прегърна съпруга си както преди. Че ще мога да слушам музика и да изпитвам радост, а не ужас, че няма да бъда парализирана от страх.

— Наистина ли вярвахте, че за няколко сеанса по петдесет минути ще успеем да се справим с това, Саломе? — Той я погледна със съчувствие, усмихна се леко и поклати глава.

Тя му отвърна с усмивка и го погледна над смачканата кърпичка.

— Знам, че не е реалистично, но се чувствам така, сякаш живея в лъжа. Всеки ден съм принудена да се преструвам, че съм жената, която бях, преди всичко това да ми се случи. Трябва да се усмихвам на децата си и да ги завивам вечер, да ги уверявам, че онова, което виждат в кошмарите си, е плод на въображението им. Аз обаче съм изживяла в действителност кошмарите си. Никой не може да ми каже, че са само сънища.

— Да, това, което казвате, е важно — съгласи се Самуел. — Саломе, разбирам, че не искате да споделите тези чувства с децата си, но със сигурност можете да споделите поне отчасти товара с Октавио.

— Не, не мога! — Тя продължаваше да плаче в кърпичката си. — Не мога да споделя нищо с него, защото се страхувам! — Тръсна енергично глава. — Ако започна да му разказвам как се чувствам, със сигурност ще изрека неща, за които ще съжалявам.

— Какви например?

— Не знам.

Мълчание изпълни стаята. Самуел не сваляше очи от пациентката си.

— Мисля, че знаете.

— Не знам.

Саломе все така не продумваше.

— Саломе, вините ли го за случилото се с вас?

— Не.

— Никак?

— Никак.

— Тогава защо се страхувате от нещата, които може да му кажете?

— Просто се страхувам. — Тя замълча за момент. — Може би се страхувам да не ме отблъсне, ако узнае как съм била малтретирана в онзи затвор. Може би се страхувам да не ме разлюби…

— Но вече споменахте, че не можете да го прегърнете. Не сте ли вие тази, която отблъсква съпруга си?

— Да, обаче…

— Обаче какво?

— Може би предпочитам аз да отблъсна, вместо да ме отблъснат.

— Не мисля, че е толкова просто, Саломе.

— Знам само колко е ужасно чувството, че съпругът ми може да ме възприеме по различен начин. Искам да кажа, това е мъжът, когото обичам от седемнайсетгодишна! Той е бащата на децата ми, за бога! Как бих могла да живея в мир със себе си, ако знам, че всеки път, когато ме прегръща, си представя как друг мъж ме изнасилва?

— Защо според вас би го правил?

— Не знам. Но смятам, че ако знаеше какво ми се е случило, не би могъл да мисли по друг начин.

— Значи не искате да му разкажете какво са ви причинили, но очевидно му се сърдите. Обяснете ми дали му се сърдите заради случилото се с вас, или сте разстроена, че не разбира какво преживявате?

— Вече ви казах, не се сърдя на съпруга си за това, което ми се случи.

— Добре, тогава кажете за какво му се сърдите.

Саломе прибра черната коса зад ушите си и изправи гръб. Раздразнението й се засилваше.

— Съжалявам, ако тези въпроси ви дразнят, Саломе. Просто ми е трудно да повярвам, че през цялото време, докато сте лежали в онази гнусна тясна килия, понасяйки безмерни жестокости, електрошокове, изнасилвания и всичко останало, нито за миг не сте обвинили съпруга си.

— Не съм.

Самуел понижи още повече глас и подходи изключително предпазливо към следващия въпрос.

— И нито веднъж не се запитахте: „Защо това се случва на мен? Какво съм направила, за да го заслужа? Защо трябва да страдам заради действията на съпруга си?“.

— Не! Не! Не! — Тя затвори очи и и запуши уши. Цялото й тяло трепереше.

— Саломе?

След няколко минути мълчание Саломе най-после отговори.

— Да — прошепна.

— Да?

— Може би да. Понякога.

— Понякога какво?

— Понякога си го мислех. — Гласът й едва се чуваше.

Мълчание изпълни стаята. Самуел наблюдаваше внимателно пациентката си. Саломе изкриви лице и отново заплака.

— Бях му сърдита.

— Разбира се, че сте били.

— Вероятно съм му била сърдита още преди да ме отвлекат. Сърдех се, че не искаше да се спре и не мислеше — за последиците от действията си върху нашето семейство.

— Мисля, че имате право да се сърдите, Саломе.

— Така ли? Понякога си казвам, че аз съм отговорна за постъпките му. Нямам друго обяснение за отказа да ме послуша.

— Не разбирам… — Самуел изглеждаше озадачен.

— Ами, преди Неруда да се обърне към него с молба за помощ, Октавио бе направил големи саможертви, за да осигури възможно най-добрия живот на децата и мен. Знам, че се притесняваше заради произхода ми и се превърна във филмова звезда с неохота и недоволство. В един идеален свят щеше да бъде поет или поне учител. Съпругът ми имаше големи очаквания, вярваше, че ще носи красота и знания в този свят. Мразеше празния живот на филмова звезда. Даваха му все едни и същи роли — на „романтичния мъж“…, на „мъжа, чиито очи са прозорец към душата му“…

Самуел кимна.

— Продължете.

— Докато помагаше на Алиенде, се чувстваше изключително добре. Най-после към него се беше обърнал човек с интелект и визия. Октавио смяташе, че това е шанс да използва таланта си, за да постигне нещо смислено и значимо. — Саломе се прокашля. — Октавио вярваше в Алиенде — подчерта тя. — Беше поласкан, задето са преценили, че той може да помогне на кампанията му.

— Само че, постъпвайки така, е изложил семейството ви на опасност.

— Да, но съм сигурна, че не го е направил нарочно. Просто не е предвидил напълно последствията.

— Това звучи доста наивно.

— Да. Съпругът ми е наивен. Предполагам, че това е най-трагичният му недостатък — каза тя и замълча. — Влюбих се в идеализма му. Каква ирония на съдбата, че точно чертата, която най-много харесвах у него, сега е тази, която мразя най-силно.

— Омъжили сте се на осемнайсет. През десетте години след сватбата сте преживели много повече, отколкото повечето хора за целия си живот, Саломе.

— Знам, но все пак ми е трудно да приема, че човек пораства и става по-зрял, а партньорът му — не.

— Наистина ли смятате, че Октавио не се е променил? Не ми се вярва, че мъж, изстрадал ужаса от отвличането на жена си, няма да се промени от това събитие.

Саломе замълча за момент.

— Може би не виждам по какъв начин се е променил. Може би съм толкова фокусирана върху страданията си… върху това, че съм загубила част от себе си и вече не виждам ясно съпруга си.

— Възможно е. — Самуел повдигна вежда. Той отмести поглед от бележника си и се смая от бледността на Саломе. Изведнъж му се видя толкова неуверена, а лицето й издаваше сблъсък на емоции. — Трябва да разберете, че чувствата, които изпитвате: гняв, огорчение, постоянните въпроси за сегашното ви състояние, са съвсем естествени.

— Да, знам. Но ми е трудно да призная, че изпитвам всичко това.

— Разбира се, че ви е трудно. Обаче не можете да цензурирате чувствата си. Ако отричате определени емоции, ще навредите и на себе си, и на тези, които обичате.

— Не искам да изпитвам гняв или огорчение спрямо Октавио. Искам да му простя.

— Разбира се, че искате, но не само вие се нуждаете от консултации със специалист. Октавио посещава ли терапевт? Представям си какво чувство за вина го измъчва.

— Отказва подобни консултации.

— Това ме тревожи, Саломе. Трябва да получи помощ. Дори да я нямаше травмата, свързана с вашето отвличане, според мене пак би имал трудности с адаптацията към живота в чужда страна и към местната култура.

— Прав сте — съгласи се тихо Саломе. — На него му е особено трудно, защото преди преврата се радваше на слава и уважение в Чили. А тук е никой, просто един новопристигнал имигрант.

Самуел кимна.

— Познато ми е това чувство.

— И още не си е намерил работа.

Самуел отново кимна с разбиране и съчувствие.

— В този момент и двамата трябва да поговорите с някого. Всеки от вас е подложен на различен стрес и на собствената ви болка и вина. Ако не сте в състояние да го обсъдите помежду си, поне опитайте с помощта на професионалист.

— Знам, знам. — Саломе поклати глава. — Ще се опитам пак да поговоря с него по този въпрос.

— Добре тогава. — Самуел скръсти ръце. Замълча и натисна бутона за спиране на записа, който документираше всеки сеанс. — Засега да спрем дотук. Сигурно сте уморена след толкова тежък сеанс. Но се справихте добре, Саломе. Иска се истинска сила на волята, за да се изживеят отново толкова болезнени спомени и да се признаят чувствата, които те пораждат.

— Просто се надявам в крайна сметка да си е струвало. — Гласът й звучеше уморено от сеанса.

— Ще си струва, Саломе — каза тихо Самуел, като съзнателно внимаваше да не гледа прекалено настойчиво пациентката си, която седеше смутено на кожения диван.

Тя се изправи, приглади полата си и разтърси коса. Самуел отново беше поразен от красотата й.

— Значи до другата седмица.

— Да, разбира се, докторе.

— Добре. Ще продължим оттам, докъдето стигнахме. — Самуел се изправи, за да изпрати Саломе до вратата. — До другата седмица. Ще ви очаквам с нетърпение.

Докато изричаше последните си думи, леко се поколеба. Помисли си: „Нормално е да очакваш с нетърпение следващата среща с пациента си“. В това нямаше нищо нередно. В края на краищата нали й помагаше по пътя към възстановяването. И към спасяването на брака й.

Сега единственото, което трябваше да направи, беше да се погрижи за собствената си връзка. Напоследък жена му изглеждаше не на себе си и той полека-лека осъзнаваше, че двамата с Кая може би имаха проблеми, които изискваха внимание.

Така че в синкавосивата зимна привечер Самуел Рудин закрачи по скърцащия замръзнал сняг и се отправи бързо към дома си и семейството, което го очакваше.