Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (34)

ХХХІІІ.

Сантяго, Чили

януари 1974-та

Саломе отиде на пазара седмица след отвличането, с надеждата да успокои нервите си, като се ангажира с дребните домакински задължения. Уханието на зрели пъпеши изпълваше въздуха и Саломе усети как сетивата й се пробуждат. През изминалите няколко дни беше като вцепенена, не хапваше почти нищо и се измъчваше заради Октавио. Ала сега, благодарение на цветовете и оживлението наоколо се почувства благодарна и жива.

Вдиша аромата на свеж зелен кориандър, острия мирис на чесън. Разгледа пирамидите с наситеночервени домати и кайсии. Напълни кошницата си с чепки грозде, праскови, купи две щафети деликатесен салам и се спазари с продавача на риба за две кила миди. Реши за вечеря да ги изпече, поръсени с пармезан.

На слънчевата светлина бледозелената й рокля изглеждаше ослепително, сякаш беше от коприна, боядисана със сок от лайм. Черната й коса падаше тежко върху раменете, а слабите загорели крака бяха красиво оформени.

Беше прикрила синините по лицето си с пудра и малко фон дьо тен. На пръв поглед нищо не личеше. Но при по-внимателно взиране синьото петно под скулата й се забелязваше. Сякаш миниатюрна слива беше заклещена под платното от деликатна кожа. Когато говореше с продавач, Саломе от време на време вдигаше ръка, за да му попречи да се вглежда в лицето й. Преструваше се, че приглажда веждите си или прогонва някоя мушица, или просто оправяше косата си, така че да покрие бузата й.

Не очакваше да срещне никого, тъй като беше почти три часът, а пазарът беше най-оживен предобед. Но когато се обърна да огледа скаридите на един от щандовете, зад гърба си чу познат глас.

— Саломе? Ти ли си?

Извъртя се и видя срещу себе си смътно познато лице.

— Аз съм, Мануел. Мануел Чон-Варгас!

— Мануел? — Тя притисна свободната ръка към гърдите си. — Не мога да повярвам, че си ти! — Остави кошницата на земята и го прегърна.

— Много време мина — оплака се той.

— Как си? Не съм те виждала от летата, когато бяхме деца и твоите родители гостуваха на моите в имението. Как са сестрите ти, майка ти и баща ти?

— Всички са добре, благодаря. А твоите?

— Чудесно, чудесно. Женен си, нали?

— Да. Жена ми е добре, макар че преживяваме трудни времена, но това е дълга история. — Той замълча. — Ами ти? Чух, че си се омъжила за известния актьор Октавио Рибейро.

Саломе се изчерви.

— Е, не знам дали е известен, но имаме три деца, син и две дъщери.

— Бог е бил добър с теб. — Той докосна леко страната й с длан.

Тя усети, че той забеляза синината, макар да не каза нищо, и бързо го попита нещо, за да отвлече вниманието му.

— Трябва да ми дадеш телефона си и да се съберем някой ден. Ще бъде чудесно съпрузите ни да се запознаят.

Усмивката му замръзна.

— Наистина би било чудесно, но напоследък Аделаида не е добра компания, за съжаление. Откакто конфискуваха вилата ни, не е на себе си.

— Конфискували са я? — прошепна невярващо Саломе.

— Какво се е случило, за бога?

— Не мога да навлизам в подробности — каза тихо той.

— Но една вечер дойдоха група войници, насочиха оръжия срещу нас и ни наредиха да се махнем.

— И вие си тръгнахте?

— Държаха ни на мушка, Саломе, нямахме избор. — Той сведе глава. — Можеш да си представиш какъв ужас изживя жена ми. Вила „Грималди“ е домът на семейството й от поколения.

Саломе кимна.

— Да, мога само да предположа колко ужасно е това за семейството ви. — Зачуди се дали да му каже за отвличането си, но прецени, че идеята не е добра. Може би вече го подозираше. Добре известно беше, че Октавио се бе изказвал против Пиночет в седмиците преди отвличането й. Най-големите вестници дори го бяха охулили.

— Най-лошото е — продължи Мануел, а пръстите му трепереха, — че според мен сега тайната полиция използва вилата ни като арест, където разпитват и измъчват хора, смятани за врагове на държавата.

Саломе го погледна с широко отворени очи. Веднага се сети за мястото, където я бяха закарали само преди седмица.

— Но тя не е ли близо до града? Нима могат да си позволят подобно нещо, след като наблизо има хора? — попита с надеждата да извлече информация, която да потвърди подозрението й, че тя самата е била отведена на това място.

— За нещастие, вилата е идеалното място за такива неща. Намира се само на няколко километра от града, недалече от планините. Няма съседи, освен неколцина имигранти, които живеят в колиби край пътищата. — Мануел въздъхна. — Винаги сме смятали, че е идеалното място за отглеждане на деца. Нали знаеш, през четирийсетте там е имало старо лозе и винарна. Но от онези дни са останали само големите теракотени саксии край входа. — Той се позасмя, ала смехът му издаваше носталгия и съжаление.

— Трябва да е било прекрасно място — каза съчувствено Саломе.

— Така беше! Дори имаше кула за игра на децата — допълни с тъга. — И старинна порта, по която да се катерят.

— Отново поклати глава.

Мануел изглеждаше напълно потънал в спомените си, въпреки че стоеше пред нея с наведена глава. Сякаш изпитваше нужда да си припомни всичко, което му бяха отнели.

— Беше красиво имение, Саломе. Докато тъща ми беше жива, градината тънеше в цветя, розови божури, африкански виолетки, канелени дървета, привели ниско клони, които изпълваха въздуха с уханието си. А кухнята… каква гледка беше само! Три фурни, сводест таван, облицован с небесносини плочки, внос от Южна Испания. Медни съдове, отразяващи слънчевите лъчи. — Той замълча. — Пред терасата растеше красива перуанска ябълка. Когато закусвахме, я виждахме в рамката на прозореца. Онези войници са такива зверове, кой знае какво правят там. Със сигурност не се любуват на красотата.

— Да. Да. Срамота.

Саломе слушаше много съсредоточено яркото описание. Никога нямаше да забрави името: вила „Грималди“. Положително това бе мястото, където я бяха отвели. Спомни си, че видя порта, кула и разстоянието от Сантяго изглеждаше същото. Беше зърнала планините изпод маската на очите си, както и бедняшките колиби край пътя.

— Извинявай, че те обремених с всичко това, Саломе. Сега с Аделаида живеем в пресечка на улица „Реколета“. Права си, чудесно би било да се съберем да поприказваме надълго и широко и да се запознаем с прочутия Октавио Рибейро.

— Да — каза му отново тя. — Непременно. Да го направим скоро.

Той я целуна за довиждане и двамата се уговориха да се чуят по телефона през следващата седмица.

 

 

Саломе се прибра вкъщи и не спомена на Октавио за срещата с Мануел на пазара. Реши, че той само ще се разпали още повече заради поредната несправедливост на новия режим. Ала когато беше сама, често мислеше за разговора.

Не й хрумна, че тази информация може да й потрябва заради нея самата, и просто я складира в съзнанието си, в случай че приятел или роднина бъде отвлечен като нея.

Но две седмици по-късно на вратата им отново се почука. Октавио спеше в градината, покрил лицето си с вестник.

Саломе отвори вратата и видя срещу себе си трима мъже с автомати.

— Саломе Ерера? Дошли сме за вас. — Посегнаха да я издърпат навън.

— Какво искате от мен? — попита умоляващо тя. — С нищо не мога да ви помогна. Предния път ми зададохте всички въпроси.

— Пак ви викат — каза навъсено по-ниският мъж.

Вцепенена от страх, Саломе осъзна, че трябва да предупреди Октавио, да му каже, че вероятно ще я отведат. Мислейки трескаво, погледна назад и видя седемгодишния Рафаел, който стоеше вперил очи в нея.

— Нека поне се сбогувам със сина си.

Старшият войник кимна.

Тя коленичи и прошепна в ухото на Рафаел възможно най-бавно и ясно:

— Кажи на баща си, че са ме отвели. Кажи му тези думи, ако не успееш да запомниш останалото. — Момчето кимна. После прошепна в ухото му нещо, което то никога нямаше да забрави: — Вила „Грималди“.