Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (31)

ХХХ.

Вестерос, Швеция

януари 1975-а

Тя дойде в кабинета му на улица „Сколгатан“ нервна и изпълнена със съмнения, че този лекар — този така наречен специалист по жертви на изтезания — би могъл да й помогне. Кабинетът на доктор Рудин беше в другата половина на града, на калдъръмена уличка недалече от църквата. Мястото беше толкова невзрачно, че никога нямаше да го открие, ако не й бяха казали, че кабинетът се намира там.

Един от социалните работници, който наглеждаше как семейство Рибейро-Ерера се адаптира към живота в Швеция, препоръча на Саломе да се срещне с доктор Самуел Рудин. И непосредствено след това, по чисто съвпадение, Саломе срещна на пазара аржентинец, който също спомена името на доктор Рудин.

— Той ми спаси живота — сподели аржентинецът. — Не можех да се помиря със случилото се там, в Аржентина. Но този доктор ми помогна.

Отначало Саломе беше скептична. Идеята да посещава психиатър й се струваше абсурдна.

Кошмарите ще спрат постепенно, казваше си. Мина по-малко от година. Някой ден спомените ще избледнеят.

Но се случваше точно обратното. С всяка изминала седмица кошмарите сякаш се засилваха. Саломе се будеше нощем с чело, осеяно с капчици пот, и мокра нощница, залепнала за гърдите. Откакто веднъж чу „Вълшебната флейта“ по една от местните станции, не можеше да слуша радио.

Достатъчно бе да чуе само увертюрата, за да изпадне в ужас и да се разтрепери цялата. Когато прозвучаха тези уж въздушно леки тонове, спомените за всичко преживяно я връхлетяха. Не можа да се овладее. Разби радиото в пода. Притисна длани към ушите си, но музиката в главата й не спираше.

 

 

Като стигна до средата на стълбите към входната врата, понечи да се върне. „Ако си тръгна оттук, нищо няма да се промени“, рече си и не се поддаде на импулса да пропусне срещата с психиатъра. Така че колкото и съблазнителна да беше идеята да се прибере вкъщи и да си спести първия сеанс от терапията, Саломе Ерера събра всичките си сили и отвори тежката кафява врата.

Беше толкова уморена. Минали бяха повече от десет месеца от пристигането им в Швеция, а все още не бе излязла от летаргията. Беше преминала през етапите стягане на багажа, емигриране, настаняване в нов апартамент и разопаковане на малобройните вещи, които бяха донесли от Чили, а все още не изпитваше нищо.

Почувства нещо единствено когато съпругът й се опита да я докосне и кожата й пламна. Пазачите бяха постигнали своето: всичко, което някога й носеше щастие и утеха, сега я отвращаваше или ужасяваше. Едничкото нещо, което не се беше променило, беше обичта към децата. Когато Октавио я докосваше, Саломе си спомняше какво й бяха причинявали. Онези мъже бяха осквернили всичко красиво и истинско в живота й. Но вместо да изпада в гняв или депресия, тя усещаше само непреодолима празнота. Сякаш я бяха върнали куха, с издълбана вътрешност, сякаш бяха изгребали цялата й радост, увереност, чувственост и ги бяха изхвърлили на цимента при фекалиите и урината, без най-малка следа от угризение.

Така че физическите белези — разрезите по кожата й, подутините по гърдите и корема — бяха направо повърхностни в сравнение с белезите върху психиката й. Чувстваше се празна и й беше дотегнало да се чувства по този начин. А единственото, което сякаш успяваше да запълни тази празнота, бяха кошмарите й.

— Не мога да понасям никаква музика — заяви Саломе на Самуел на испански. Бореше се да прикрие страха и нервността си, докато сядаше на дългия черен диван. — Затова съм тук.

— Никаква музика? — попита кротко той, като взе бележника си и химикалка. — И защо така? — Магнетофонът, който записваше сеансите на Самуел с пациентите, бръмчеше тихо в ъгъла.

— Да сте чували как пищи жена, защото в гениталиите й са пъхнати оголени електрически жици, а в същото време някакво сопрано пее арията „Кралицата на нощта“? — Тя замълча и погледна тавана. Оголените греди бяха от масивно кафяво дърво и изведнъж Саломе се почувства невероятно малка. — Чували ли сте такъв ужасяващ дует? Хармония от писъци и викове на фона на оркестър, изпълняващ прекрасна музика със струнната и дървената духова секция?

Миг-два Самуел остана безмълвен, докато въртеше химикалката си като перка на миниатюрен самолет.

— Не, не съм — отвърна после. — Кажете ми какво представлява.

— В какъв смисъл „какво представлява“? — Саломе зарови лице в шепи. — Това са звуците на ада! И никога не спират. Още ги чувам в главата си, писъците, гласовете, които отчаяно молят за милост… и всичко това се слива с едни и същи мелодии, отново и отново… Нямате представа — каза и поклати глава, а черните къдрици паднаха върху очите й. — Записите се чуваха във всички килии, но основната стая за разпити се намираше точно до моята. Чувах много повече от останалите затворници. Опитвах се да си представям други звуци, например музиката на Каландрели, на която някога танцувах танго в обятията на съпруга си.

— И помагаше ли?

Саломе се размърда на кожения диван.

— Отначало може би да. Само че прекарах там няколко седмици. Накрая вече не можех да си спомня никаква музика. Мелодията на тангото бе изчезнала от главата ми и там беше останала само лудост. Откакто пристигнахме в Швеция, не мога да слушам музика. Те ме лишиха от това. — Саломе замълча. Погледна дланите си. Раните по кожата, получени от стискане на затворническите решетки, бяха зараснали. През изминалите няколко месеца нови слоеве кожа бяха заменили ивиците от миниатюрни мазоли. Но под роклята, в най-интимната й зона, имаше рани, които знаеше, че никога няма да заздравеят.

— Отнеха ми и почти всичко останало.

— Децата и съпругът ви бяха ли отвлечени?

— Не — отвърна тя. — Отведоха само мен.

— Имал съм пациенти, загубили съпрузи, деца — каза тихо той. Изчака я да осмисли думите му и Саломе примигна от болка.

За момент замълча, после каза:

— Предполагам, че сте чували хиляди истории и вероятно мислено ги класирате по степен на кошмарност.

— Не, Саломе, не правя така.

— Жена, която знае, че децата й са били изтезавани, се чувства хиляди пъти по-зле от мен — добави тихо тя.

— Не, Саломе, случилото се с вас е било ужасно и трябва да приемете, че е било нечовешко и несправедливо.

— Е, това е ясно.

— Трябва обаче да приемете, че не можете да промените миналото, и се налага да се научите да живеете със спомените си.

Саломе поклати глава.

— Докторе, предпочитам да се науча как да ги забравя.

— Не можете да ги забравите. Евентуално ще успеете за известно време да ги изтласкате от съзнанието си, но в крайна сметка те отново ще изплуват на повърхността.

Саломе не отговори.

— Травмата и нежеланите последствия от тази травма може да останат „заспали“ в тялото години наред. В крайна сметка обаче трябва да излязат наяве. Всеки човек, жертва на брутални изтезания, рано или късно трябва да се помири с миналото си.

Саломе се размърда неспокойно.

— Вие сте единственият човек, който ще узнае моята история. Няма да я споделя със съпруга си, с приятелите си, нито ще я запиша на хартия заради самата себе си. Ще я разкажа единствено тук.

Самуел кимна.

— Ще процедираме бавно, Саломе. Сеанс след сеанс. — Той погледна приветливо пациентката си и видя, че решителното изражение на стоицизъм всъщност прикрива борбата й със сълзите.