Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (27)

ХХVІ.

Сантяго, Чили

декември 1973-та

Всеки ден след уволнението си от студиото Октавио излизаше от вкъщи в един и същи час — както винаги от деня на сватбата със Саломе. Тя знаеше, че е прекалено неспокоен, за да си стои вкъщи и да чете романи или да работи върху творбите си. Беше възмутен, че са го уволнили заради политическата му ангажираност, и не го свърташе да седи сам в градината с мислите си.

Така че Октавио изяждаше закуската си, изпиваше кафето си и излизаше да поразпита свои приятели къде другаде би могъл да работи, в театъра или телевизията. Навсякъде обаче му казваха едно и също: не можели да му помогнат. Само един от приятелите му бе достатъчно искрен, за да заяви направо:

— Трябва да промениш мнението си за Пиночет. Трябва да обявиш официално, че го приемаш. Всички го направихме, макар тайно да си мислим, че е коварен негодник. Не може да продължаваш с този личен кръстоносен поход, от него няма да излезе нищо добро. Само ще останеш в черния списък и никога вече няма да си намериш работа.

— В черния списък? — Октавио беше абсолютно шокиран. Не беше чувал за такова нещо. — Сложили са ме в черния списък?

— Разбира се, че са те сложили, глупак такъв! Как си го представяш: правиш изказвания, че генералът е убиец и че се срамуваш от страната, и очакваш никой да не докладва за теб? Нима вярваш, че тези изказвания ще останат без последици?

— Кой би ме докладвал? Що за страхливец, що за шпионин? — Октавио кипна. — Казвал съм всичко това само в компания на приятели и колеги!

— И стените имат уши, Октавио. Трябва да осъзнаеш, че нещата са се променили.

— Разбирам, че хората са се променили. Но аз не съм се променил. Никога няма да се променя.

— Всички сме се променили. Как да не се променим, щом светът около нас не е същият? Съветвам те да помислиш за жена си и семейството.

— Жена ми и семейството — повтори Октавио със същия рязък тон, който използваше, пред Саломе и родителите й.

— Уверявам те, жена ми и семейството ще бъдат съвсем добре.

Остави приятеля си и се прибра вкъщи видимо раздразнен. Беше уморен от всеобщата пасивност.

— Защо хората не се обединят и не настояват генералът да се оттегли и да има демократични избори? — попита той Саломе, когато седнаха да вечерят.

— Хората се страхуват. — Гласът й беше напрегнат и нервен. Беше й писнало да води този разговор с него.

— От какво се страхуват?

— Говори се, че от града хора изчезват.

— Не вярвай на слухове — поклати глава той. — Звучиш абсурдно, това са глупости.

— Не са глупости, Октавио. Защо някой да рискува… когато на всеки ъгъл има войник с автомат на гърдите?

— Правят го за демонстрация — каза убедено Октавио. — Пиночет се опитва да направи така, че Сантяго да изглежда като сцена от филм, за бога! — Той бутна чинията си настрана. Половината му храна остана недоядена. — Опитва се да сплаши хората, като използва евтини трикове. Ако чилийците му се опълчат, обзалагам се, че ще избяга като плъх в канала, където му е мястото.

— И си мислиш, че ти си този, който трябва да го обвини в блъфиране? — Саломе усети как кръвта й кипва.

— Мисля, че всеки интелигентен човек трябва да разобличи неоснователните претенции на този човек, че заема поста си легитимно.

— Не мога да повярвам. Държиш се като глупак, Октавио!

— Глупак ли? — Той удари с юмрук по масата. Празните чинии и чаши, останали от децата, които се бяха нахранили преди часове, издрънчаха върху дървената повърхност. Саломе знаеше, че прислужницата се бои да ги прекъсне и затова не е дошла да отнесе чиниите.

— Ти не разбираш нищо от политика! — извика той.

— Може да не разбирам, но разбирам от семейство.

— А аз не, така ли? — повиши той отново глас.

— Върви и води своята война, Октавио. Не ме интересува!

— Не схващаш какво ти казвам… Саломе.

— Мисля, че схващам. Според теб не мога да схвана, защото забременях и не отидох да следвам, така ли? Не мога да схвана какво става тук? — Очите на Саломе блестяха от гняв. — Октавио, съгласна съм, че генералът е убиецът на Алиенде. Съгласна съм, че в Чили трябва да има демократични избори. Само че не можеш да водиш тази битка сам.

— Но ако не го направя аз, кой ще го направи, Саломе? Кой? — Той вече й крещеше. — Кажи ми, Саломе! Кажи ми как ще живея в мир със себе си, ако знам, че съм стоял настрана и не съм направил нищо? Че съм си мълчал.

— Не мога да те посъветвам как да постъпиш, Октавио.

— По-добре да умра, отколкото да живея като страхливец.

— По-добре да умреш? — избухна тя. — Да умреш и да ме оставиш вдовица с три деца, така ли, Октавио? — Саломе крещеше толкова пронизително, че цялото й лице пламна, а на врата й запулсираха три сини вени. — Как може да си такъв егоист? Как може да си такъв егоист, Октавио, че предпочиташ да рискуваш живота си за някаква кауза, вместо да ни защитиш да не попаднем на мушката на военните!

Октавио не й каза нищо. Навън слънцето залязваше и хвърляше оранжеви отблясъци върху лицето му през прозореца.

— Саломе… — Сега Октавио смекчи тона си. — Венчала си се за мъж, който винаги се е гордял с принципите си. Искаш да стана човек, който затваря очите си пред несправедливостите?

— Искам да бъдеш човек, който поставя семейството си на първо място. — Гласът й прозвуча дрезгаво. — Искам да отвориш очи и да осъзнаеш, че вече не си в портокаловата горичка. Страната се е променила и ти трябва да си дадеш сметка, че нямаш сили да се бориш с генерала.

Саломе развърза престилката си, сгъна я върху един стол и тръгна нагоре по стълбите към спалнята им.

— Египтянке — извика й той. Но тя вече бе на горния етаж. Гласът на Октавио се загуби сред многото стаи на къщата. И за нещастие, Саломе не го чу.