Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (2)

І.

Вестерос, Швеция

ноември 1998-а

Повече от двайсет и три години минаха, докато Саломе възвърне способността си да слуша музика, без да си спомня за преживения кошмар. Така че по ирония на съдбата следобеда, когато пристигна писмото, старият грамофон свиреше тихо, а иглата му проскърцваше под печалните тонове на Сати.

След като прочете внимателно текста, тя сгъна грижливо листа на три и го прибра в чекмеджето на бюрото. Кожата й се смрази, а тялото й трепереше.

Отиде до грамофона, сложи ръка върху лъскавата черна фуния и повдигна рамото с игличката. Музиката спря и плочата започна да се върти по-бавно. Последвалата тишина успокои Саломе. Тя установи с облекчение, че единствените звуци, заглушавани от музиката, идваха от полуотворен прозорец, който се клатеше от ледения вятър.

Вътре беше тъмно, а навън — сумрак. Беше едва три следобед, но нощта вече се беше спуснала над шведското небе.

Ако не се броеше студеният въздух, проникващ в апартамента, жилището на Саломе беше сякаш в тропиците. Когато я посещаваха, децата знаеха, че където и да живееше майка им, тя притежаваше божествената способност да пресъздава дома, в който бяха прекарали детството си в Сантяго. В стаите ухаеше на сушен здравец, евкалипт и дива мента, защото беше скрила навсякъде торбички, пълни с тези ароматни листа. Беше покрила стените със старите филмови плакати на баща им, от периода на неговата слава. Събираше малки колекции от предмети, открити случайно — неща, които хората изхвърляха, защото ги смятаха за лишени от стойност. Ала тя ги ценеше, тези захвърлени вещи, и им осигуряваше дом по рафтовете, отрупани с речни кристали и сушени лимони и круши.

Саломе беше същата и в Чили. Колекционер. Домът им в Сантяго бе огромен, много по-голям от сегашния й апартамент, но и там тя покриваше всички стени с картини или рисунки, а рафтовете — със свои находки. Пазеше корите от авокадо и ги провесваше над печката. Пълнеше буркани с цветен пясък, държеше кошница с морски миди до ваната и ги пускаше във водата, та децата й дори и през зимата да си представят, че плуват в морето.

Когато се изселиха, не можаха да вземат повечето си вещи. Времето и чилийските власти не проявиха благосклонност и отпуснаха на Саломе едва няколко дни, за да приготви багажа. Така че когато затвори желязната порта на дома си, Саломе остави там до голяма степен и начина на живот на семейството си. Често се чудеше какво са направили наемателите с къщата. Дали се чувстваха като у дома си, дали носеха дрехите, окачени в гардеробите, дали използваха сапуна, който бе оставила върху порцелановата поставка, наследство от баба й. Често се чудеше дали семейството, което всеки месец й изпращаше чек, някога се замисляше за нейното семейство, за случилото се с тях и защо са били принудени да заминат. Или бяха решили да не мислят за тях, а само да се удивляват на късмета си, че живеят в такава голяма и красива къща.

 

 

Когато преди няколко месеца най-после разопакова стария грамофон, Саломе си каза, че е време да прегледа съдържанието на сандъците, които толкова много години бе оставила неотворени. Закрепи черната фуния за основата и подмени износената игличка с друга, която купи от антикварен магазин. Децата, вече пораснали, дойдоха да я навестят, дойде и бившият й съпруг, Октавио. В скромния апартамент, сред уханието на евкалипт, потанцуваха — и петимата. Пуснаха плоча на Пабло Зиглер и Рафаел танцува с една от сестрите си, Бланка.

— Помниш ли кога намерихме тази вехтория? — обърна се Октавио към бившата си жена. С чаша вино в ръка се запита дали сега, след толкова години, е доволна, че е прибрал грамофона в багажа им.

Саломе се усмихна и потъна в прегръдката на музиката. Потропваше с крак по дъските на пода, а токът на сандала й се люшкаше напред-назад.

— Чудесно е, че можем отново да го слушаме и да ни спохождат само хубавите спомени — каза тихо. После затвори очи и си припомни как двамата с Октавио пуснаха грамофона след сватбата си. Той я преведе през новия им дом, отвори френските прозорци, които водеха към верандата, и мелодията изпълни стаите на празната къща и литна към градината, над високите плодни дървета и дивите рози.

От тази нощ бе започнала да събира плочи с танго. До грамофона бяха струпани Ел Кантон, Пиацола, Каландрели. Как само ги обожаваше! Обичаше мига, в който съпругът й спускаше игличката и плочата се завърташе, а музиката се понасяше във въздуха. Децата също обичаха тези моменти. Учеха се да танцуват, като гледаха родителите си. Повтаряха прегръдката на ръцете им, преплитането на краката, завъртането на петите. След изчезването на Саломе и последвалото й завръщане обаче музиката в дома им спря. Грамофонът остана на старото си място, но никога вече не го пускаха.

 

 

 

Има неща, които една жена знае, че не бива да разказва дори на семейството си. Отчасти по интуиция и отчасти от инстинкт за самосъхранение. Саломе открай време вярваше, че Бог е създал жените с утроби, за да могат, след като родят децата си, да пазят тайните си там.

И наистина, тайните на Саломе не биваше да бъдат споделяни. Спомените на майката за нейното отвличане и изтезания бяха истории, които децата никога не трябваше да чуват.

Никога не им разказа какво й бяха причинили там, в Чили, макар да знаеше, че децата й деляха живота си на две половини: преди отвличането на майка им и след началото на изгнаничеството на семейството. Когато всичко се беше променило.

Саломе вярваше, че ще ограничи болката на децата си, като им спести истината за изтърпяното. Така че я таеше в себе си, докато положението не стана непоносимо и не й се наложи да се обърне към лекар. А този човек вече не бе сред живите и тайните бяха изцяло нейни. Дори Октавио не знаеше цялата история с всички подробности.

Но сега, докато седеше сама в апартамента си и слушаше Сати, не можеше да пренебрегне писмото с пощенско клеймо от Великобритания, пристигнало със следобедната поща. В него пишеше направо и без заобикалки: „Събираме историите на пострадали от режима на Пиночет“. Това заявяваше със студените си черни букви писмото от международна организация за защита на човешките права. „В интерес на историята и на справедливостта е жестокостите на генерал Пиночет да бъдат документирани и той да бъде подведен под съдебна отговорност за убийствата на хиляди…“

Саломе знаеше, че преди няколко дни испански прокурор бе поискал Англия да екстрадира генерал Аугусто Пиночет, човека, който според нея беше отговорен за опустошаването на обичната й родина, за това, че семейството й бе принудено да побегне и потърси убежище в студена чужда страна. А ето че сега щеше да отговаря за престъпленията си срещу нея, срещу човечеството.

Но това й се стори почти болезнено закъсняло. Сега, след близо двайсет и пет години, я молеха да си спомни. Не я беше страх, че паметта ще я предаде, ако се наложеше да свидетелства. Много по-лошо. Страхуваше се как това щеше да се отрази на децата й. Сви юмруци върху корема си, за да надвие внезапната болка, която я проряза.

Това са само нерви, каза си. Ала тайните, които пазеше погребани толкова години, бяха неумолими. Не можеше да ги пренебрегне, както и не можеше да се престори, че не е получила писмото, с което я канеха да свидетелства. Трябваше да реши дали най-после да разбули онези тайни, които криеше дълбоко заровени след приключването на терапията. Знаеше, че е достатъчно силна, за да се изправи срещу демоните от миналото си, но се боеше от болката, която това би причинило на децата й и дори на бившия й съпруг.