Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (17)

ХVІ.

Сантяго, Чили

януари 1970-а

Кариерата на Октавио отнемаше все повече време, а Саломе забременя с второто, по-късно и с третото им дете. През лятото тя често търсеше удобствата в имението на родителите си. Къщата, разположена извън Талка, беше семейна собственост от векове и Саломе обичаше да ходи там, да диша чист въздух и да прекарва дните с майка си.

Пътуването с влак от Сантяго до Талка не беше дълго, но Саломе винаги приготвяше малки сандвичи и кексчета за Рафаел и двете му по-малки сестри, Бланка и Исабел. Те седяха, залепили нослета на стъклото, а детският възторг и почуда, изписани на лицата им, се отразяваха в месинговите парапети на пътническите купета във влака.

Баба им винаги ги чакаше на перона на гарата. Веднага виждаха необикновената й, естествено руса коса, увита на масури, лицето й, засенчено от широкопола сламена шапка. Рафаел беше достатъчно голям, за да изтича към нея, да притисне буза до тялото й и да вдъхне уханието на марципан, което неизменно излъчваха дланите й.

Семейство Ерера от над сто години използваше един и същи файтон и Саломе не можеше да сдържи усмивката си, виждайки радостта върху лицето на Рафаел, щом го зърнеше да чака пред гарата. Като малка и тя беше реагирала по същия начин.

За файтона се полагаха специални грижи като за семейна ценност. Той бе тъмнозелен и блестеше, черното платнище бе излъскано и идеално стегнато. Но Рафаел обожаваше най-вече интериора.

Отвътре файтонът бе тапициран с дебела кожа с цвят на жълт невен, която миришеше на политура. Когато кочияшът настаняваше вътре малкия Рафаел, сърцето на момченцето литваше в небесата. Тук се чувстваше като крал. Баща им щеше да дойде при тях след седмица, така че за кратко, докато пътуваха към имението на баба му и дядо му, той беше мъжът в семейството. Баба му, майка му и двете му сестрички седяха наоколо и си бъбреха оживено по женски. Той обаче гледаше към дамаската на тавана над главата си и през тесния страничен прозорец до лицето си.

Пътят към имението беше тесен. Черен селски път, по който колелата на файтона вдигаха след себе си кафяв облак прах. Главите на жените се поклащаха, раменете им се блъскаха, коленете подскачаха. Но Рафаел обожаваше пътуването. Той усещаше камъчетата под колелата на файтона, долавяше ритъма на конските стъпки, виждаше планините и брега отвъд тях.

Къщата със сигурност бе най-величествената постройка, която някога беше виждал, и той тайно си мечтаеше баба му и дядо му да живеят целогодишно там. Освен прислужниците прадядо му, дон Исидор, беше единственият постоянен обитател на имението.

Дон Исидор, също като зет си, бащата на Саломе, беше лекар. Сега беше на деветдесет и две години и децата доста се стряскаха от вида му. Въпреки че през по-голямата част от деня се занимаваше със своите експерименти — да култивира необичайни хибридни овошки в градината, — вършеше това в елегантен костюм. Рафаел нямаше спомен да е виждал дядо си в други дрехи, освен в черен костюм, колосана бяла риза и една от многобройните му брокатени жилетки с изящни и сложни шарки. Висок и слаб като щека, той имаше голяма глава с пригладена бяла коса и гъсти мустаци. Говореше рядко, предпочиташе да наблюдава и кима.

Жена му, бабата на Саломе, бе починала преди раждането й. Но къщата, първоначално изградена от кирпич и циментова замазка, още пазеше следите от нейното присъствие.

На входа имаше висока метална порта с орнаменти във формата на изящни птички. Дървеният под в къщата се простираше като голяма река с цвят на кестен. Тук-там се виждаше някоя изкривена дъска — досущ вълничка върху повърхността й. Всяка стая бе украсена със собствена бяла гипсова арка. Само стаята, принадлежала на съпругата на дон Исидор, бе различна, защото имаше кръгла врата.

Вътре всичко беше както го беше оставила бившата господарка на къщата. Китайските тапети бяха осеяни с хиляди птици. Фино очертани с черен туш и ръчно оцветени в пастелни тонове, рисунките изобразяваха всяка съществуваща птица. Високи елегантни щъркели, застанали на един крак, колибри с прави тесни човки и розови гърди, сгушени в бледозелени треви, прашни кафяви врабци, литнали в нежносиньото небе.

Върху мебелите в стил рококо бяха разпръснати клетки на птици, които сега бяха празни. Металните им плетеници и остри куполи навяваха тъга, напомняйки за птиците, които някога бяха пели на жената, обожавана от стария доктор.

Близките й я наричали Малкото канарче, тъй като холът й представлявал птичарник, проектиран изцяло от нея. Почти две години чакала да й доставят китайските тапети и нощем, когато си лягала на красивото резбовано легло с четири колони, затваряла очи и си представяла как ги развива и за пръв път зърва изящните птици.

Въображението й рисувало всяка от тях — с пера, толкова реалистични, сякаш всеки момент ще се размахат. Представяла си ролките хартия, които пътували през морето, внимателно опаковани в копринени калъфи и сандъци, изплетени от бамбук. Спяла на бледожълтия си чаршаф с разпиляна гарвановочерна коса. И когато се унасяла, птиците от клетките й правели серенада, нежно чуруликали мелодия, която тя свързвала с любовта. Чак до ранната й смърт.

 

 

Рафаел се страхуваше от бившата спалня на жената с канарчетата. Рядко влизаше там, въпреки че обожаваше да обикаля другите стаи в имението. Тежките кафяви мебели бяха достатъчно стабилни и той строеше от тях крепости, където прекарваше безкрайни часове в забавни игри. Стаята на прабаба му обаче бе твърде плашеща. Когато беше на четири години, за седмица в имението дойде негова пралеля. Беше останала неомъжена и се наслаждаваше на ролята си на ексцентрична стара мома. Обличаше се само в черни вълнени дрехи, дори и в най-горещите летни дни, а очите на бледото й сбръчкано лице се взираха в Рафаел над твърдата сатенена яка.

Вечер често идваше в стаята му да му разказва истории. Но не истории, каквито слушаше от майка си или баща си (любимата му беше за неприбраното богатство на дядото на баща му в Испания). Историите на възрастната жена бяха много по-зловещи. А още по-лошо беше, че тя явно се забавляваше с ужасените писъци на Рафаел.

Разправяше му, че вените й били пълни с плуващи игли, които била погълнала през годините, в които се занимавала с шиене. Вдигаше черния си ръкав до лакътя и показваше бялата си ръка с изпъкнали сини вени.

— Иглите плуват тук вътре — казваше и сочеше вените си. На лунната светлина, която влизаше през прозореца на спалнята му, кожата й изглеждаше почти синкава.

Но историята, която го изплаши най-много, беше за това как починала съпругата на дон Исидор.

— Била нападната от онези, които обичала най-много — прошепна старата леля в ухото му. — От птиците си.

Очите на Рафаел се разшириха от ужас и той придърпа завивката плътно до брадичката си.

— Прадядо ти ревнувал от онези птици, завиждал им, че тя прекарва дните си в грижи за тях и ги храни от дланта си. Една нощ, когато отхвърлила любовните му ласки, решил да й погоди жестока шега. Изчакал я да заспи дълбоко, после се прокраднал тихо като крадец до порцелановия съд, където тя държана внимателно подбраните семена, и ги разпилял върху косата, тялото, чаршафите й. Сетне отишъл до клетките, където спели птиците, отворил вратичките и ги пуснал на свобода. Гладът надделял, а тъй като не знаели какво има под храната им, птиците се заплели в косата й, закълвали гърдите й. Тя се събудила внезапно и се разпищяла от ужас. Умряла от сърдечен удар пред очите на прадядо ти.

— Вярно ли е това? — попита Рафаел, разтреперан и плувнал в пот от страх.

— Абсолютно — излъга убедително тя, а жълтеникавите й зъби блеснаха като царевични зърна. — Прадядо ти е коварен и жесток. Аз ако не знам, кой да знае. Нали ми е брат.

— Но какво е направил после? — извика Рафаел. — Как не са го пратили в затвора?

— А… той си е хитър. Измел останалите семена и затворил вратата. Когато прислужниците дошли, заварили птиците накацали по главата и пръстите на господарката си. Тялото й било студено като лед. — Старицата се взря в ужасените очи на Рафаел. — Погребали я на следващия ден и дон Исидор заповядал да отровят птиците и да затворят кръглата врата на стаята й.

Рафаел се надигна в леглото си.

— Мразя го! — извика той. — Никога вече няма да го целуна за лека нощ!

— Недей — прошепна тя, преди да стане от стола си и да му пожелае лека нощ. — Това е лошо за душата ти.

Очите на Рафаел се бяха окръглили от ужас и блестяха като две въгленчета.

— И не се бой, скъпо момче — прошепна старицата на излизане. — Малкото канарче го посещава нощем. Полужена, полуптица, тя се рее над балдахина на леглото му и му чурулика странни и зловещи любовни песни.

 

 

Още преди да чуе тази ужасяваща история, Рафаел вече се страхуваше от дон Исидор. Освен заради строгото облекло и набразденото от бръчки лице, също и заради прекалено ексцентричното поведение, което бе неразбираемо за малкото момче. Старецът прекарваше дните си в градината, където отглеждаше странни плодове, създавайки хибриди, за които светът не беше чувал. Присаждаше калем от череша на портокалово дърво и получаваше плод, подобен на портокал, но с кървавочервено месо.

Тръгваше към градината, преди останалите да са седнали да закусят, а джобният му часовник се поклащаше от джобчето на жилетката. Бялата му коса и сините очи, черното палто, сребърният връх на бастуна се виждаха отдалеч, когато вървеше през полето, поздравявайки с кимане слугите, докато стигнеше до мястото, където щеше да прекара необезпокояван целия ден.

Връщаше се за вечеря. На трапезата дъщеря му, прехвърлила шейсетте и вече баба, седеше на мястото, което беше заемала като дете, а на съседните столове покрай дългата готическа маса се настаняваха собствената й дъщеря и тримата й внуци. Съпрузите им бяха избрали да останат в града до началото на август, когато щяха да имат две седмици отпуск. Те също се чувстваха неловко в компанията на чудноватия старец.

Ала най-странното нещо, което правеше и което нито Саломе, нито майка й можеха да си обяснят, бе ритуалът с извикването на змията, който дон Исидор изпълняваше след всяка официална вечеря.

При звука от потропването на бастуна по дървения под змията се измъкваше от тясната дупка в стената и пропълзяваше до краката му. Избледнелите сини очи на доктора грейваха и той избухваше в смях, от което лицето му се набръчкваше още повече.

За Рафаел нямаше нищо по-ужасяващо. Той качваше крака на стола, вдигаше колене до гърдите си и с всичка сила стискаше очи. Саломе и майка й само клатеха глави, защото знаеха, че няма какво да направят или кажат.

Змията се плъзгаше покрай всеки стол и изяждаше храната, която бе паднала на пода. После се връщаше до стола на дон Исидор, той отново почукваше с бастуна и тя безшумно се прибираше в дупката си, дълбоко в стената на бездънната къща.

Въпреки това Рафаел обожаваше имението. Обичаше животните, прасетата и кокошките, конете и кравите. Харесваше му, че къщата има толкова много стаи, в които да си играе, и че кочияшът го взема със себе си винаги когато ходи до града с каретата. В имението майка му позволяваше на баба му да го глези, а тя го боготвореше, сякаш беше нейно дете.

 

 

В своята стая доня Оливия криеше собствените си малки съкровища. Фигурки от марципан, метални кутии със сметана, ментови захарни пръчки, оцветени в червено и зелено. Мебелите й имаха множество малки чекмеджета, които се отваряха само с миниатюрните ключове, които тя носеше на дълга сатенена панделка под блузата си. Вечер викаше Рафаел в стаята си и до късно го хранеше със сладки, които вадеше от дървените чекмедженца.

Той свикна с висококачествените бонбони и сладки и взе да се мръщи на евтините бонбони, които съучениците му често си носеха за десерт. Научи от баба си, че сладкишите са вид произведения на изкуството. Че трябва да бъдат едновременно с красиви цветове и хубава текстура, с аромат, който не е заглушен от захарта, и опаковани по начин, съответстващ на великолепния им вкус. Най-реномираните магазини винаги слагаха сладкарските си изделия в скъпи опаковки, завързваха ги с красиви сатенени панделки и Рафаел с един поглед ги разпознаваше по характерните завъртулки. Той стана любимец на баба си, детето, за което тя тъгуваше най-много в периодите, които семейството прекарваше отделно.

Никой от двамата не би повярвал, че след няколко години ще бъдат принудени да се разделят и че Рафаел никога повече няма да прекара лятото в имението, което толкова обичаше. Но доня Оливия продължи да носи ключетата под блузата си и скриновете й винаги бяха пълни с марципан и бонбони. Все се надяваше, че някой ден семейството на дъщеря й ще се завърне.