Алиса Дей
Освобождението на Атлантида (39)

Глава 37

Джъстис и Кийли не бързаха да се върнат обратно в селото, а използваха времето да се насадят на спокойствието. Каза й, че Елени е имала разстроен стомах, но не било сериозно. Детето просто се е нуждаело от здравословен сън, затова Кийли не трябваше да бърза.

Вампирите не представляваха опасност през горещия и слънчев ден, а трябваше да се крият под земята. Двамата с Джъстис и селяните щяха да се подготвят за поредното им нападение довечера, но поне през следващите час–два можеха да се потопят в спокойствието. Специалният отряд на Гватемала щеше най-накрая да пристигне на сутринта и да изведе селяните в безопасност.

Бе облякла блузата на Джъстис, която стигаше под коленете й, точно затова се насочиха към потока с надеждата да намерят дрехите й. Или по-скоро, Джъстис ходеше към потока и я носеше, защото не искаше тя да нарани краката си. Кийли беше разкъсвана между признателност и раздразнение от собственическият му инстинкт, но нямаше как да не се държи като кавалер, след като бе воин на Атлантида и то на хиляди години. Обичаше да избира битките си, но след като обожаваше допира на голите му гърди тази нямаше да е една от тях.

Превръщаше се в хедонист и това изобщо не я притесняваше. Чудно какво ли би казал д-р Кунц?

Засмя се глас и Джъстис се спря.

— Какво толкова е смешно?

— Ами, ще отнеме доста време, докато ти разкажа, пък и без това е свързано с един неприятен човек. Но наистина се надявам Мария да е оставила дрехите до потока.

— Харесва ми да си облечена в моите дрехи. Мисля, че постоянно трябва да носиш моите блузи — отвърна той. Дълбокият му глас носеше със себе си нотка забавление.

— Убедена съм, но не мисля, че трябва да се връщам в селото облечена по този начин. Не че всички не ме смятат за твоя жена, но нека го кажем така — не съм ексхибиционистка.

— Това е добре, тъй като трябва да убия всеки мъж, който те е видял гола, а Конлан мрази, когато унищожаваме потенциални съюзници — отвърна й спокойно и Кийли не успя да разбере по тона му дали се шегуваше.

— Ти да не би…

Но той я прекъсна и й направи знак да замълчи.

— Потокът е точно зад дърветата. Чувам Алехандро и Мария да си говорят. Надявах се досега да са си тръгнали. Позволи ми да отида и тихичко да взема обувките и дрехите ти и да ги донеса.

После нежно я свали на земята, целуна я и се превърна в блестяща мъгла. И както винаги очите й се разшириха от недоумение. Никога нямаше да преодолее възхитата, която я обземеше, когато той правеше това. Бе така вълшебно и красиво, че буквално й взе дъха.

След по-малко от секунда, той се върна и малък облак от преливащи се цветове носеше дрехите и обувките й над мъглявата си форма. Пусна дрехите в ръцете й и след това прие облик. За момент бе обграден от ярка светлина, която приличаше на ореол и тя отново загуби ума и дума.

— Какво не му е наред на този мъж? — изръмжа той и я свали от облаците, в които витаеше с трясък.

— Какво имаш предвид?

— Все още го правят! — каза с погнуса.

Кийли се засмя, но сложи ръка на устата си, за да не я чуят Алехандро и Мария.

— И какво лошо има в това?

— Нищо! — сопна й се. — Обличай се.

Свали блузата му и му я подаде след това облече свободната бяла пола и червената блуза, които й бе дала Мария, докато се опитваше да разгадае причината за раздразнението му.

Внезапно я осени.

— Ти завиждаш?!

— Какво? Не бъди смешна! На какво точно завиждам? — изрева той.

— Че Алехандро е толкова… издръжлив — предположи тя, като едва успяваше да остане сериозна. — Но не трябва да позволяваш това да те притеснява, скъпи. Все пак ти си няколкостотин години по-възрастен от него. Казват, че с годините мъжете…

Джъстис присви очи.

— Не си чак толкова забавна, колкото смяташ, жено.

Кийли се побърка от коментара му.

— Да бе, да. Я си виж лицето.

— Изобщо не завиждам за издръжливостта на човека или каквото и да е там.

Ужасеното отрицание изписано на лицето му, само я накара да се засмее по-силно. Когато най-накрая успя да си поема въздух, му обясни как стоят някои неща.

— Знаеш ли, вероятно им е отнело доста време преди да започнат да го правят, както ти така елегантно се изрази. Мария ми каза, че Алехандро никога не я е възприемал като жена, но мисля, че това се е променило, след като я е видял по мокро бельо.

— Какво? — попита безизразно и свъси вежди. — Какво за нея?

Хапливата забележка, която бе на път да направи не излезе от устата й, защото осъзна, че той изобщо не се шегува. Не я бе забелязал. Красивата и пищна Мария. Дори не я бе погледнал, защото всеки негов поглед бе насочен към Кийли.

Постави ръце около врата му и го дари с една дълга, страстна целувка. Когато се отдръпнаха един от друг, за да си поемат дъх, той наклони глава.

— Не че се оплаквам, но това за какво беше?

— Затова, че не си забелязал Мария — каза като му подаде блузата и изпита съжаление, когато той скри великолепните си мускули с материята. — Знаеш ли, мисля, че трябва да се вкара закон, според който трябва постоянно да си гол.

После Кийли се обърна и тръгна към селото, докато си тананикаше.

Зад нея Джъстис издаде странен звук и я последва.

— Жени — прошепна. — Никога няма да ги разбера.

Тогава Кийли се усмихна.

* * *

Джъстис беше доволен да следва Кийли по пътечката. Радваше се на странното й приповдигнато настроение, въпреки че не знаеше какво го бе предизвикало. Добре де, знаеше, че отчасти и той е виновен. Усмихна се, докато наблюдаваше страхотния й задник, чудейки се дали ще имат време за още една отбивка, преди да стигнат до селото.

Вероятно не. Издиша шумно и обмисли преимуществата и недостатъците на това просто да я вземе на ръце и да отиде на друго изолирано място. Преди да успее да убеди самия себе си, чу гласа на един от селяните, който ги поздрави. Кийли го поздрави в отговор и нещо в начина й на произношение на кръглите гласни и плавните съгласни на перфектен испански го възбуди до болка. Намести панталоните си. Може би щеше да я накара да му говори на испански следващия път, когато правеха любов. Закова се на място, когато една мисъл нахлу в съзнанието му. В името на всички богове, когато тя научеше езика на атлантите, бе обречен. Щеше да я преследва по цял ден, всеки ден в седмицата.

— Джъстис — извика го тя. — Идваш ли? Ще проверя Елени.

Джъстис се насили да изгони мислите, в които Кийли му шепнеше гальовни думи на родния му език.

— Върви. Ще поема следващата смяна да охранявам района.

Хвърли му такава усмивка, че едва не го омагьоса с топлината си, а после пое към скривалището. Със закъснение Джъстис осъзна още едно нещо.

Беше го нарекла „скъпи“.

Когато се запъти към долината, хилейки се като пълен идиот, мъжете също му отвърнаха с усмивка, но не казаха нищо. Бродеше наоколо, но най-накрая стигна до масата, на която жените вече бяха сервирали обяда. Когато се приближи и пое сладкия аромат на люта вегетарианска яхния, стомахът му изкъркори и той се сети за Кийли.

Разбира се, че всичко му напомняше за Кийли. Вероятно трябваше да позволи на Аларик да прегледа ума му и да му каже защо се превръща във влюбен идиот.

Аларик. Порталът. Усмивката му изчезна, когато се сети, че днес не се е опитвал да призове портала. Нещо в него знаеше, че част от нежеланието му се дължеше на страх, че магията няма да отвърне на повика му.

А другата част искаше да избегне последиците от това.

Коя част съм аз тогава? — попита нереидът, който не бе обелил дума от предишната нощ. Този, които те кара да го направиш или последиците?

Нито едната. И двете, отвърна Джъстис. Ти си част от мен, част от която не мога да се откажа и без нея няма да съм цял.

Затвори очи и насочи силите си към магията на портала, очаквайки отговора му. Нещо блесна в края на съзнанието му, но бе извън обсега му. Дразнеше го със своята близост и недостъпност. Ако можеше да използва повече сила, щеше да го достигне. Стисна ръце в юмруци и се наведе напред, влагайки физическата си сила в начинанието. Точно там, на няколко милиметра от него, почти можеше да го достигне.

И тогава писъците на Кийли разкъсаха въздуха.