Алиса Дей
Освобождението на Атлантида (43)

Глава 41

Кийли стоеше във възхита, докато един след друг вампирите гръмваха и се превръщаха в прекрасни фонтани със сребристосиня вода. По някакъв начин Джъстис го беше сторил. Знаеше го.

После го видя да лежи на земята, толкова окървавен, че едва ли все още бе жив. Тръгна надолу, тичайки и едва забеляза, че Елени бе по петите й.

— Джъстис! Да не си посмял да умреш. Трябва да живееш. Трябва да живееш заради мен — продължаваше да крещи безсмислени глупости, докато не спря пред него и не падна на колене.

Първоначално си помисли, че е мъртъв, а болката от загубата му я разкъса толкова силно, че тя се сви на две. После видя как главата му помръдва, само с милиметър, но все пак беше нещо.

— Моля те, моля те, моля те върни се при мен — умоляваше го, докато го галеше по главата, на единственото място, което не бе ранено.

Алехандро дотича при тях.

— Мърт…

— Не — извика Кийли. — Не, не е. И да не си посмял да го кажеш.

— Кийли, трябва да заведеш Елени обратно в селото — обърна се Алехандро към нея, а в гласа му се усещаха добрина, съчувствие и топлота.

— Няма какво да направим. Онази рана е много дълбока, вероятно е стигнала до дробовете му.

— Не, няма да го оставя. Ти вземи Елени — целуна момиченцето по челото, за да й даде сили, ако изобщо можеше след такова преживяване. — Ще се върна за теб, но сега трябва да остана с Джъстис, за да не бъде сам — гласът й трепна и тя прегърна Елени, горчивите й сълзи падаха в косата на малката.

Алехандро проговори отново, но този път не беше Алехандро. Кийли не знаеше как така е разбрала, но просто знаеше. Вдигна глава нагоре, за да погледне право към Алехандро, който внезапно бе облян в сребриста светлина.

— НАПРАВИЛ СЪМ ДОБЪР ИЗБОР, КОГАТО ДАДОХ МЕЧА СИ НА ДЖЪСТИС — гръмна гласът, който носеше в себе си цялата мощ, величие и мистерия на моретата.

— Посейдон? — позна го Кийли. Бе чувала неговия глас във виденията си.

— ДА, ЖЕНО, КОЯТО МОЖЕ ДА ВИЖДА ИСТОРИЯТА НА ПРЕДМЕТИТЕ. АЗ СЪМ БОГЪТ НА МОРЕТАТА И ТОЗИ ВОИН МИ ПРИНАДЛЕЖИ. ВСИЧКИ ПРИСЪСТВАЩИ ЗНАЙТЕ, ЧЕ МЕЧЪТ, КОЙТО МУ ПОМОГНА ДА ИЗПЪЛНИ ДЪЛГА ЩЕ ГО ИЗЛЕКУВА.

Сребърната светлина се разпростря от Алехандро и образува разноцветен купол над Джъстис, Кийли и Елени и вледеняващ студ от дълбините на океан изгори кожата и костите й. Елени ахна и се сви на топка в Кийли, като зарови лице в блузата й.

Мечът на Джъстис, който лежеше настрани, грейна. Магическите знаци на острието засияха толкова силно, че двете с Елени трябваше да прикрият очите си. След няколко минути интензивността на светлината намаля и Кийли се осмели леко да отвори очи.

Светлината я нямаше, Алехандро все още стоеше вкаменен пред нея, но нямаше и следа от светлината.

— Не ми харесва, че едва не умрях, а жена ми вече се заглежда по чужди мъже — каза Джъстис и в дрезгавия му глас се долавяше радост.

Тя се обърна назад, страхувайки се да погледне. Това, което видя я накара да извика от радост. Джъстис седеше цял и невредим. Дори и кръвта, която го покриваше бе изчезнала.

— Ти… ти… ти… — запелтечи тя, а после се хвърли в прегръдките му.

— Това е нещо друго — каза той и пое устните й в своите в една свързваща душата целувка. Бе целувка подсилена с горещина, благоговение, почуда и траеше много дълго.

— И ТАКА — прогърмя гласът като мълния, а двамата се стреснаха и се пуснаха. — ИЗБРАЛ СИ ПОДХОДЯЩАТА ЖЕНА, НО Й КАЖИ ДА ДЪРЖИ РЪЦЕТЕ СИ ДАЛЕЧ ОТ МОЯ ТРИЗЪБЕЦ. НЯКОИ ТАЙНИ СА ПРЕКАЛЕНО ЯРОСТНИ ДОРИ И ЗА ЧОВЕК, КОЙТО ВИЖДА ИСТОРИЯТА НА ПРЕДМЕТА И ТЯ НЯМА ДА ОЦЕЛЕЕ.

Джъстис се изправи, помогна на Кийли също да стане и вдигна Елени на ръце.

— За какво беше всичко това? — попита той Алехандро, който вече не беше себе си. — Изпитание ли беше? След години вярна служба, ме подлагаш на тест, с което излагаш жена ми и тези невинни на огромна опасност.

— НЕ АЗ ГИ ИЗЛОЖИХ НА ОПАСНОСТ, НО ТИ ТРЯБВАШЕ ДА ГИ ЗАЩИТИШ. „ЯРОСТТА НА ПОСЕЙДОН“ Е МОЙ И АЗ РЕШАВАМ НА КОГО ДА ГО ДАМ ИЛИ ДА СИ ГО ВЗЕМА ОБРАТНО. НА ВСЕКИ ПЕТСТОТИН ГОДИНИ ОПРЕДЕЛЯМ КОЙ ТРЯБВА ДА ГО ПРИТЕЖАВА И МУ ГО ДАРЯВАМ.

Гласът на бога на моретата бе арогантен и заповеднически отвъд всякакви граници. Кийли предположи, че с привилегията да си бог на моретата идваше и това му поведение.

— Благодаря — не знаеше, дали й беше позволено да говори с Посейдон, но трябваше да го направи. — Благодаря, че спаси живота му.

— ТИ МУ ВЪРНА ЖИВОТА ОБРАТНО, Д-Р КИЙЛИ МАКДЪРМЪТ ОТ ОХАЙО. АЗ ПРОСТО ИЗЛЕКУВАХ НЯКОЛКО РАНИ.

Посейдон вдигна ръката на Алехандро и погледна надолу към тялото му.

— ТОЗИ Е СИЛЕН. НЯМА ДА ИМАМ НИЩО ПРОТИВ ТАКЪВ КАТО НЕГО ДА ПРЕМИНЕ В РЕДИЦИТЕ НА ВОИНИТЕ НА ПОСЕЙДОН — каза той, а на Кийли й беше много странно да го следи и слуша. Едва не се засмя, но реши, че ако го направи може да се сметне за богохулство.

— ДОСТАТЪЧНО. ТРЯБВА ДА ВЪРВЯ — обяви Посейдон. — НО ПРЕДИ ТОВА, ТРЯБВА ДА НАПРАВЯ ЕДНО ПОСЛЕДНО НЕЩО.

Посегна с ръката на Алехандро и докосна лицето на Елени.

— ЩЕ ПОРАСНЕШ И ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕШ В МЪДРА ЖЕНА, МАЛКАТА, СЪВЕТНИК НА КРАЛЕ. НЕ ГО ЗАБРАВЯЙ.

Елени се засмя и изръкопляска.

— Мога ли да си играя с вас и делфините, сеньор бог на моретата?

Смехът на Посейдон зазвъня във въздуха.

— НЕПРЕМЕННО, МАЛКАТА, НЕПРЕМЕННО.

Алехандро се препъна, огледа се наоколо с див поглед и вдигна пушката си.

— Какво? Какво се случи? Къде е той?

Джъстис стисна ръката на Кийли.

— Сега ще си починем, а после се захващаме за работа.

— Работа ли? — попита го, изобщо си нямаше и представа за какво говореше той.

— „Звездата“, Кийли. Трябва да намерим „Звездата на Артемида“ и да я върнем обратно в Атлантида.

— „Звездата“ — повтори Кийли. — Знаеш ли, бях забравила за нея.

От храма се чуха дълбоки гласове и всички реагираха инстинктивно като посегнаха към оръжията си. Когато Конлан, Вен и Аларик излязоха през входа, бяха приветствани от няколко пушки и един меч.

Кийли се засмя като си спомни едно друго изненадващо посрещане. Обратът си беше честа игра.

— Мислехме да ви се притечем на помощ — каза развеселено Вен. — Но виждам, че държите нещата под контрол.

Алехандро, чиято пушка бе насочена към главата на Конлан се обърна към Джъстис:

— Познаваш ли тези мъже или да предложа още една размяна?

Джъстис се засмя.

— Не, приятелю. Тези мъже са… моето семейство.

Аларик ги огледа с присвити очи.

— Мисля, че тук са се случили много повече неща, отколкото виждаме в момента.

Конлан наклони глава.

— Май си прав. Някой ще ни каже ли какво, по дяволите е станало тук?

Кийли и Джъстис се спогледаха и започнаха да се смеят като пълни идиоти, а атлантите ги гледаха сякаш са се побъркали.

— Ще ви разкажа историята за Сан Бартоло и лигата на необикновено свирепите вампири — каза Джъстис на братята си и Аларик, след като можеше да говори. — Ще хапнем, ще си починем и ще поговорим. И след това ще се върнем тук и ще намерим „Звездата“.

— „Звездата на Артемида“ е тук? Ще я намерим веднага! — заповяда Аларик.

— Джъстис почти умря — отвърна му рязко Кийли. — „Звездата“ е била в безопасност, скрита зад тази скала през последните няколко хиляди години. Няма да й се случи нищо за една нощ.

Аларик понечи да отговори, но Конлан вдигна ръка.

— Не, тя има право. Мисля, че ще се радвам да хапна с брат си и жена му.

Джъстис стисна челюст, страстна емоция светеше в очите му, но Вен вдигна ръка и подигравателно протестира.

— Мамка му, братко, не трябваше да я наричаш неговата жена.

Кийли надигна глава, целуна челюстта на Джъстис и се усмихна на Вен.

— Добре, де. Предавам се. След като самият бог на моретата ме нарече жената на Джъстис, реших да се примиря с това.

Воинът й хвърли поглед, изпълнен с толкова силна любов и примирение, че коленете й се подкосиха. Поглед показващ, че тя му принадлежеше, че тя бе неговият дом.

— Ми амара, ти си моя и аз съм твой. Завинаги.

— Завинаги — каза тя.

И след това държейки Елени, двамата поведоха останалите към храната и почивката.