Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (6)

Глава шеста
Хелоуински преживелици

Тази нощ Джейн спа лошо. Дълги часове се въртя насам-натам в леглото, като на смени й се присънваха майка й и леля й, които я укоряваха колко глупаво е постъпила, като се е скарала с професор Снейп. Тя и сама не одобряваше поведението си, но не смяташе, че трябва да му се извинява. Беше почти сигурна, че въпреки уверенията на директора, той е предател и от него не може да се очаква нищо добро. И въпреки това, тя можеше да се държи по-възпитано. „Излагаш се, Джейн“, укоряваха я в един глас в съня й двете й най-близки роднини, „ние, вещиците Ъндед, не се държим така дори с враговете си.“ „По дяволите Ъндед“, ругаеше се сама Джейн. Никога не ги беше молила да се ражда в този род, пък и тъй или иначе си беше наполовина Браун, колкото и да не обичаше да си го признава. Именно от бащиния си род беше наследила невъздържаното си поведение и нямаше практически нищо, което можеше да направи по въпроса. За нейно щастие, от целия този кошмар я извади силно потропване по външната врата, което сигурно можеше да събуди и караконджул. С истинско облекчение Джейн се събуди и разбра, че всичко това е било сън и поне до довечера няма да я притеснява отново. Тя се протегна към шкафчето, където държеше магическата си пръчка и очилата, и докато ги наместваше на носа си, махна с пръчицата си към вратата със свободната си ръка, за да развали заклинанията.

— Вратата е отключена! — провикна се високо тя.

Чу се лекото изскърцване на пантите откъм преддверието, след това стъпки. Тя бързо заметна одеялото върху леглото си, държейки пръчката в лявата си ръка си и стъпи на килима. Това се оказа и най-голямата й грешка, защото почти веднага след това се препъна в конеца, загуби равновесие, изтърва пръчката си, която отхвръкна към другия край на спалнята, и най-накрая с грохот се стовари върху няколко дебели тома, оставени небрежно на земята.

— Взели те капите проклети! — започна да ругае на глас, докато се опитваше да се изправи без особена полза.

— Доцент Ъндед, добре ли сте? — провикна се тънък ученически глас от другата страна на вратата.

— Така мисля — отговори тя и въздъхна. Погледна към крака си, който се беше оплел в тънката нишка и посегна към него, за да се освободи. — Лили, ти ли си?

— Да. Водя и момчетата. Всички без Евфем, той отиде да се приготви за мача.

На Джейн й идеше да се плесне по челото. Покрай собствените си глупости съвсем беше забравила за куидичния мач на иначе така симпатичния младеж, който щеше да се проведе тази сутрин.

— Може ли да дойдеш за малко? — примоли се накрая тя. — Само ти.

Лили каза нещо на останалите, след което отвори вътрешната врата и пристъпи в спалнята. Гледката, която се откри пред очите й, беше толкова комична и същевременно компрометираща, че сигурно половината училище начело с Пийвс щяха да наддават, за да я видят. Доцент Ъндед, с накривена на една страна рамка на очилата и стиснала в ръка книга по елементарна магия, лежеше безпомощно на пода по нощница и безрезултатно се опитваше да се освободи от нещо тънко, което се беше омотало около глезена й.

Полагайки голямо усилие да не се засмее, ученичката се приближи и приклекна, за да огледа проблема.

— Ти само ми намери пръчката. — Джейн се обърна с усилие на една страна, за да посочи зад гърба си. — Излетя някъде натам.

— Ей сега, доцент Ъндед.

— Проклети вещи — измърмори Джейн под носа си. — Винаги си имат собствено мнение.

— Как, всичките ли? — Лили изглеждаше заинтригувана и за малко спря с търсенето.

— Не, разбира се. Само тези, върху които съм разсипала магия. А пък аз понякога съм доста невнимателна, когато правя заклинания. Тъй че ако нещо вземе да мърда, удряй по муцуната с тежък предмет.

— Ще запомня — усмихна се Лили и продължи да се оглежда за пръчката. — Тук няма нищо.

— Погледни към прозореца тогава. Чух как нещо издрънча.

— Да, ето я. Ей сега ще ви я дам.

Най-накрая Лили донесе на Джейн магическата й пръчка и проблемът беше решен. След като конецът беше размотан и изхвърлен в кошчето за боклук, преподавателката набързо навлече мантията си и двете излязоха при останалите.

— Не знаех, че можете да ругаете така — с възхищение каза Джери.

— Нищо не сте чули още — усмихна се Джейн. — Когато бях още с групата ми, можехме да ругаем по двайсет минути, без да се повтаряме. Но мисля, че съм започнала да губя форма.

— Половината от нещата, които изредихте, бяха съвсем нови за мен — включи се в разговора и Сет, докато Август неодобрително клатеше глава. Джейн дори му съчувстваше малко — момчето имаше почти безупречно поведение и сигурно само слушането на такива думички влияеше зле на морала и възпитанието му.

— Какво ще кажете все пак да тръгваме? — предложи Джейн. — И гледайте да не употребявате моите изрази, освен ако не сте в съвсем нетрезво състояние. Но и това, разбира се, не сте го чули от мен.

Четиримата ученици се засмяха и един по един се отправиха към вратата. Последна по традиция остана Лили, която беше започнала да се привързва към преподавателката си. Петимата бързо се изнизаха през входната врата, която доцент Ъндед старателно заключи с няколко заклинания. От случката с професор Снейп беше започнала да я хваща параноята и винаги обезопасяваше жилището си, независимо дали беше вътре или извън него.

Когато излязоха навън, учителката и учениците й с радост установиха, че времето е прекрасно за куидич — слънцето меко напичаше поляните в двора, а вятър почти нямаше. Те бързо се смесиха с тълпата, която отиваше към стадиона и децата започнаха да си приказват със съучениците си. Настроението на всички беше приповдигнато, учениците се смееха, разменяха си значки и обсъждаха вероятностите единия или другия тим да спечели. Тъй като мачът беше първият за сезона, всички го очакваха с нетърпение, а беше и важен — играеха отборите на Рейвънклоу и Грифиндор.

Тъй като нямаше желание да гледа от учителската трибуна, Джейн охотно прие предложението на момчетата да седне при учениците. Рейвънклоуските места бяха на относително добра позиция, достатъчно високо и от тях лесно можеше да се следи срещата. Малко преди да стигнат стадиона, те видяха две момичета, които седяха пред ниска дървена сергия, покрита с бронзово-сини шалчета, значки и шапки от всякакъв вид и размери.

— Здравейте, доцент Ъндед — поздрави едно от момичетата. — Купете си нещо от нас. За вас всичко е на половин цена, а галеоните ще дадем за благотворителност. Зонко ще разширява магазина си в Хогсмийд и сме решили да му помогнем.

Преподавателката се усмихна на момичетата и заразглежда сергията. През това време Лили и трите момчета я чакаха малко встрани, тъй като вече си имаха шалове.

— Кристина и Калина, моите най-примерни ученички от трети курс — похвали ги тя. — Предполагам сте използвали водоустойчивото заклинание за шапките. И онова, което учихме предния път на кръжока, за да се движат фигурките на значките.

— Как познахте? — учудиха се двете третокурснички, видимо поласкани.

— Да кажем, че имам набито око, що се отнася до заклинанията. Мисля да си взема един шал с пискюлче, шапка и значка. Значи по едно от всичко. И ще си платя пълната цена, не приемам възражения.

Продавачките отстъпиха, но настояха да подарят на преподавателката си още една значка, на която отборът се беше снимал по време на тренировка, с всички топки във въздуха. Накрая Джейн им благодари и отиде при момчетата и Лили, за да продължат нагоре към трибуната.

— Радвам се, че се съгласихте да дойдете, доцент Ъндед — каза весело Лили, когато най-сетне се добраха до местата си на първия ред на рейвънклоуската трибуна.

— Ей, дойдох да гледам Евфем. Ако спечели мача, ще му извиня домашното за понеделник. За четвърти път — въздъхна Джейн и се настани, докато увиваше новия шал около врата си. Навсякъде около нея беше пълно с ученици, които сновяха насам-натам между пейките и шумно разговаряха помежду си, така че се налагаше двете да се надвикват.

— Четвърти път? — възкликна тъмнокосият Август, който внезапно вдигна глава от една тетрадка, изписана със ситни руни. — Не мога да повярвам какъв мързел е този човек. Оня ден Джери му предложи да стане манекен. С тези руси къдрици ще може да се препитава само като се усмихва от кориците на списанията.

— Август, може ли за малко да престанеш да говориш за къдриците на Евфем и да дойдеш да видиш домашното по аритмантика? — опита се да надвика врявата, идваща най-вероятно от трибуната на Грифиндор, нисичко пълно момче, което беше седнало на една пейка в дъното.

— Да, ако толкова го харесваш, покани го на среща — присъедини се друго момче, което беше седнало до първото и зяпаше в учебника му.

— Давайте, давайте, шегувайте се. Да знаете само, че утре може наистина да съм излязъл с Евфем, докато си пишете домашните.

— Не ни го причинявай, Август! — през смях отговори пълното момче. — Ще ти уредим среща с момиче. Само не ни изоставяй така.

Джейн погледна назад, за да види кои са двете момчета и като не ги позна, се обърна към Лили:

— Знаеш ли кои са двамата калиграфи на задната пейка? Познати са ми по физиономии, но да пукна, ако си спомням имената им.

— А, това са Вайбънъм Векс и Кърт Макнеър, все си пишат домашните в последния момент. Префектите много им се дразнят. Добре, че Август ги е взел под крилото си, иначе нямаше да завършат и първи курс.

Мачът все още не беше започнал, затова Джейн си позволи да свали за малко очилата си, за да ги почисти.

— Предполагам, че няма смисъл да им правя забележка — замислено рече тя, докато наместваше рамката на носа си.

— Определено няма смисъл. Не че няма да ви чуят, просто ефектът ще е никакъв.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — прокашля се Сет, който междувременно се беше приближил до тях. — Но исках да попитам как прие професор Флитуик новината, че Лили вече ще живее в нашата стая?

— Каза, че ще си затвори очите, докато не правите поразии. Все пак не е забранено на момичетата да ходят в момчешките спални.

— А какво точно трябва да значи да не правим поразии?

— Да не вдигате шум, да поддържате някакъв ред вътре… Също така да не правите концерти и да събирате почитателите си в стаята.

— Почитатели? — попита невярващо Лили. — Ако се вземе предвид, че сега дори котките бягат, докато свирим…

— Да, особено когато Лили тренира за солата си — подразни я другарчето й.

— Просто ви предупреждавам. Можете да правите каквото си искате, но ако стане нещо такова, ще си понесете последствията.

Отборите вече излизаха на терена, затова тримата прекъснаха разговора си и се наместиха, за да виждат по-удобно. Капитаните на отборите си стиснаха ръцете, мадам Хууч наду свирката и четиринайсетте метли се понесоха във въздуха. Всички рейвънклоуци се изправиха на крака да аплодират и дори Джейн стана с тях. Групичката, която допреди минута пишете домашни на задните редове, сега беше застанала най-отпред и свиркаше толкова силно, че сигурно чак грифиндорци можеха да ги чуят от местата на отсрещната страна на стадиона.

— Голяма работа е тази магия за увеличаване на звука — подсмихна се Сет, който сега стоеше прав точно зад Лили.

— Кой ви я каза? — подскочи Джейн на мястото си.

— А, Август прочел в една книга за нея. Три дни ни отне, докато я направим по описанието. Беше доста непълно, нали разбирате. Ползваме я понякога, като свирим навън.

— Ще се направя, че нищо не съм чула. Гледайте да не я използвате, за да тормозите съучениците си.

— Не се безпокойте, мадам Ъндед. Сега ще я развалим, само я изпробвахме — чернокосият вокалист Джери Хамър се беше приближил до тях незабелязано. — А когато свирим в стаята си или в Общата стая, я прилагаме на обратно. Така никой навън не може да чуе.

— Разчитам на вас — усмихна се Джейн и седна обратно на мястото си. Учениците й определено започваха да показват някаква отговорност и това не можеше да не я зарадва.

В това време Рейвънклоу бяха вкарали първия си гол и цялата трибуна гръмна в аплодисменти. Играта ставаше все по-интересна, а отнякъде се долавяше провлачения глас на коментаторката.

— Роджър Дейвис с коуфъла… О, изпусна го.

— Тая не може ли да се стегне поне за пет минути? — негодуваше Джери на глас. — Ще ни развали цялото удоволствие от играта.

— Не мога да я търпя — допълни Лили. — Добре, че се махнах поне от стаята й, от втори до пети курс с нея ми стига. Някой да ми измагьоса тапи за уши, по желание, за да не посочвам аз.

— Ето ти — Август се протегна към нея. — Доцент Ъндед, вие искате ли?

— Не, благодаря, Джери. Аз нямам проблем с това. От цялата шумотевица това е нещото, което най-малко ме дразни.

— Добре сте си вие — въздъхна Август. — Момчета, за вас?

— Давай насам, не се обяснявай. То се е видяло, ще следим резултата на таблото.

След като всички си напъхаха по една тапа във всяко ухо, учениците видимо се успокоиха.

— Дано тая повлекана Чо хване снича преди Потър — процеди Лили, преди да си сложи втората тапа. Джейн понечи да я пита защо не харесва търсачката, но реши, че въпросът може да почака и се облегна на парапета да гледа играта. В този момент Евфем най-сетне хвана коуфъла и полетя с шеметна скорост към головите стълбове, преследван от един от блъджърите.

— Давай, Евфеме! — провикна се силно Лили отдясно на Джейн.

— Евфем Форест с коуфъла — в гласа на коментаторката се долавяше дори някакво оживление. — Той се засилва. Божкее, каква скорост има това момче. Пък и е хубавичко.

— Луна Лъвгуд, коментирай по същество — скара й се седящата до нея професор Макгонагъл.

— Извинявайте, професоре. Та както казах, Форест държи куофъла, блъджърът се засилва и прелита покрай лявата му обувка. Добре, че не го събори.

Девойчето на име Луна продължи да се захласва по гончията на глас и така се заплесна, че дори забрави да обяви гола за Рейвънклоу. Джейн стана дори преди останалите, за да изръкопляска възторжено. Учениците около нея пляскаха и викаха, оживлението на трибуната беше пълно.

Скоро всички седнаха и преподавателката отново се облегна на парапета. Един облак мина пред слънцето и го закри, тъкмо докато тя оглеждаше високата трибуна на учителите. Там се бяха събрали почти всички преподаватели, дори професор Снейп беше дошъл да гледа двубоя. Което наистина беше добра причина Джейн да седи при учениците, а не при учителите. Не искаше да се гледа накриво с него точно сега, когато нейните ученици можеха да спечелят една от най-важните си срещи в куидичния турнир. Може би дори щеше да си направи разходка след края му заедно с рейвънклоуците, които не бяха толкова близки с играчите. Беше забелязала, че когато времето е хубаво, учениците от дома често се разхождат навън, понесли книги и учебници под мишница. Вниманието на всички беше приковано в играчите на терена, затова тя сметна времето за подходящо да обсъди един въпрос с Лили.

— Лили, може ли за малко? — Джейн я потупа деликатно по рамото и ученичката изглежда разбра, защото извади тапите от ушите си и кимна.

Докато се чудеше как да завърже разговора, Грифиндор успяха да вкарат първия си гол и цялата им публика започна да скандира одобрително. Пазачът на Рейвънклоу, на име Лазарус, изглежда не беше с чак толкова бързи рефлекси, така че ако някой от противниковия отбор успееше да запрати топката през головите кръгове, беше почти сигурно, че ще отбележи.

— Хайде, Роджър! — провикна се Лили, след като рейвънклоуския гончия беше взел коуфъла.

Джейн проследи как момчето стига почти до головите стълбове, но случайно прелитащ блъджър го уцели по ръката и за голямо разочарование на феновете си той изпусна топката.

— Чудех се — започна внимателно тя. — Дали напоследък ти се е случвало нещо необичайно?

— Необичайно? — повтори Лили. — Че нали съм вещица, какво по-необичайно от това?!

— Да кажем, че има някои умения, които не всички магьосници притежават. Зоомагове, метаморфмагове и всякакви такива.

— Не съм забелязала да се превръщам в животно — отговори накрая Лили. — Макар че когато бях малка, много ми се искаше.

В това време и двете агитки бяха изострили вниманието си, защото Чо и Потър се втурнаха нанякъде, надпреварвайки се. Оказа се обаче фалшива тревога и Джейн се върна към разговора.

— Имах предвид нещо по-различно. Случвало ли ти се е например да можеш да четеш мислите на другите.

— Не, никога — Лили поклати глава.

— Странно. Бях готова да се обзаложа, че не е така. А отгатване на настроенията на хората? Успяваш ли да довършиш нечие изречение наум, преди той да го е казал?

— Е, това не е толкова трудно. Разбира се, че ми се е случвало.

— Значи все пак има някаква възможност.

— Възможност за какво?

— Виждаш ли, има едно магическо умение, нарича се легалимантия, което е по-скоро вродено, отколкото подлежащо на заучаване. Мисля, че ти би могла да го имаш.

— Четох за него — след кратък размисъл отговори Лили. — Не е ли нещо, което се появява един път на сто години?

— Не съм специалист, но мисля, че е доста по-често срещано. Познавам хора, които го притежават.

Джейн усещаше, че трябва да каже нещо по-убедително, но реши да действа предпазливо. Не че нямаше доверие на Лили, но може би не беше разумно да говори по такива въпроси насред половината дом Рейвънклоу, нищо че никой не ги слушаше. В това време Грифиндор вкараха втори гол и рейвънклоуци започнаха да недоволстват открито. Резултатът беше равен и ако Потър хванеше снича, Грифиндор със сигурност щяха да спечелят.

— Доцент Ъндед, а вие знаете ли за партито по случай Хелоуин? — Лили явно беше решила да смени темата с нещо по-обичайно.

— Не се сещам някой да ми е споменавал.

— Тази година професор Дъмбълдор е поканил оркестър таласъми, освен това помоли нас от магическия кръжок да помогнем в декорирането, и всички ще са с костюми. Смятам, че ще бъде забавно. Вие ще дойдете ли?

— Защо пък не?! — отговори Джейн след кратък размисъл. Тя обичаше Хелоуин и когато имаше възможност, го празнуваше с удоволствие. Намръщи се при мисълта, че ще трябва да търпи седящия до нея професор Снейп в продължение на няколко часа, но това беше твърде ниска цена за една иначе приятна вечер. Въпреки че не можеше да се оплаче от липса на празници пред последните няколко месеца — първо балът по случай началото на учебната година, след това рожденият ден на професор Флитуик, който се беше провел преди около седмица в учителската стая; преподавателската професия предлагаше доста приятни преживявания. — Имате ли нужда от помощ с декорирането? Едно време можех да измагьосвам доста правдоподобни прилепи.

— Мисля, че трябва да питате професор Дъмбълдор за това. Той е този, който организира празника.

Джейн нямаше особено желание да се среща с директора точно сега по каквито и да било въпроси, но може би щеше да успее да го попита някой път, докато се хранеха заедно на Височайшата маса. Досадният жужащ глас на коментаторката, която не знаеше дали симпатизира повече на собствения си дом или на Грифиндор, отново излезе на преден план и като се извини, Лили побърза да си сложи отново тапите.

Мачът беше започнал да става безинтересен за преподавателката, тъй като на терена от доста време не се беше случило нищо съществено, затова тя притвори очи и се облегна на парапета пред себе си. След малко се опита да погледне право надолу, но й се зави свят и си наложи през следващите няколко секунди да гледа в някакво дърво, което се намираше оттатък игрището в Забранената гора. Беше чела в някаква мъгълска книга, че ако някой има страх от височини, трябва да избягва да поглежда право надолу, затова наистина се наруга за несъобразителността си.

Докато си играеше с малкото пискюлче, което висеше от ръба на шала й, Джейн се чудеше кога животът й в Хогуортс беше успял да стане толкова объркан. „А кога ли не е бил объркан?“, запита се тя наум. Сещаше се за един-единствен период, откакто вече не беше дете — когато бяха заедно с групата. Историята с Ордена на феникса още я дразнеше — искаше да откаже на директора, но нещо я спираше. А това, че не можеше да разбере какво става в собствената й глава, я дразнеше още повече. Колко жалко, че човек не може да прилага легалимантия на себе си, въздъхна тя.

Но не беше добре да се отпуска и самосъжалява тук пред децата. Затова Джейн побърза да прогони тези си мисли и да се съсредоточи в играта. Отвори широко очи и се огледа. Там на полето Роджър Дейвис крещеше нещо на Лазарус, който виновно свиваше глава между раменете си. Явно беше допуснал Грифиндор да отбележат точка за пореден път, затова целият отбор без Чо Чан, която си имаше други неща, за които да внимава, беше едновременно умърлушен и ядосан на горкото момче.

— Хвани поне веднъж топката, Лазарус! — чуваше се викът на един от биячите. — Толкова ли си сакат и в двете ръце?!

— Опитвам се! — отбраняваше се Лазарус. — Но всеки път минава толкова бързо.

Трибуната на Грифиндор се заливаше от смях, докато рейвънклоуци мърмореха неодобрително. Само Лили и момчетата й все още не бяха успели да разберат за какво става въпрос заради тапите за уши. Беше практически сигурно, че това е последният мач за пазача. На Джейн й се прииска да му помогне с някое заклинание, но нямаше да е честно. Известно време помисли сериозно по въпроса, след което отхвърли идеята — момчето трябваше да се научи да преценява за каква работа става и за каква — не.

Резултатът беше 100 на 30 за Грифиндор и рейвънклоуската агитка започна да се отчайва. Всички знаеха, че Потър е доста по-добър търсач от Чо, пък и метлата му беше по-нова. Но все още никой не смееше да си тръгне, защото учениците вземаха много насериозно лоялността към своя дом. Само че все по-малко хора гледаха какво всъщност става на терена, дори момчетата, които в началото си пишеха домашните, се върнаха обратно към тази дейност.

Ето защо никой не забеляза блъджъра, който за малко да отнесе Потър и да улучи в главата негов съотборник. Джейн обаче наблюдаваше с интерес развоя на събитията. Мадам Хууч погледна неодобрително към двамата биячи на Рейвънклоу, които обаче се намираха на другия край на игрището и очевидно нямаха нищо общо. В това време Дейвис беше успял да отбележи нов гол за Рейвънклоу и трибуната навсякъде около Джейн сякаш се събуди от сън, веднага скочи на крака и започна да скандира.

В това време Потър, който донякъде се беше лишил от предишното си арогантно поведение, се оглеждаше предпазливо наоколо и като че ли временно беше забравил за снича. От своя страна Чо, която обикаляше стадиона на метлата си, като че ли беше забелязала нещо, защото се устреми към една от трибуните с максималната си възможна скорост. Потър явно също беше забелязал снича, защото се втурна да я изпреварва, като се държеше с две ръце за метлата си. Известно време двамата летяха почти един зад друг, но златният снич беше изчезнал. И двете агитки разочаровано седнаха обратно по местата си. Настана кратко боричкане за свободните скамейки, някой бутна Джейн и тя положи големи усилия, за да не падне върху вече седналите. Когато най-сетне успя да погледне към игрището, Чо Чан летеше към върха на учителската трибуна. Потър я последва със закъснение, като присвиваше очи към посоката, в която беше тръгнала. Едно не можеше да се отрече на търсачката, погледът й наистина беше орлов, въпреки че метлата й не беше особено нова. Рейвънклоуци отново се изправиха на крака и със затаен дъх зачакаха да видят какво ще стане. Чо и Потър практически се сблъскаха във въздуха, след което с мъка разделиха метлите си и се спуснаха ниско към тревата. Когато най-после слязоха на земята, всички успяха да видят, че Чо държи снича.

Мадам Хууч наду свирката за края на срещата и двата отбора също слязоха на тревата. С ликуващи викове рейвънклоуци се изсипаха на игрището да поздравят своите играчи. Скандираха се възгласи, пееха се песни, феновете прегръщаха и понасяха на ръце играчите, на игрището беше пълна суматоха. Джейн слезе заедно с учениците и без да му мисли много, прегърна един по един всички от отбора. Дори Лазарус беше радостен и обгрижен с внимание, защото беше успял да спаси последния гол. Лека-полека рейвънклоуци започнаха да се изнизват от игрището в посока към замъка, където щяха да празнуват цял ден. Джейн се нареди към края на процесията, точно до Евфем и приятелите му и тръгна заедно с тях. Нямаше смисъл да търси друга компания — целият дом Рейвънклоу се беше събрал около играчите, а и учениците не изглеждаха отегчени от присъствието й. Джейн хвърли последен поглед наоколо и тъкмо тогава забеляза как от учителската трибуна смръщено я наблюдава професор Снейп.

„Непоносим човек“, каза си тя наум, „какво ли си мисли за мен? Че съм на акъла на децата от детската градина, щом съм тук с учениците?“ Погледна го предизвикателно, но той не отмести очи от нея. „Е, да мисли каквото ще, няма да се занимавам с него сега.“ И тя решително се обърна с гръб към трибуната и се хвана за раменете на Лили и още един рейвънклоуец, като така попълни последната редица весели, скандиращи и пеещи ученици.

* * *

Хелоуин наближаваше все повече и повече с всеки изминал ден. Обхваната от празничното настроение, Джейн реши да не мисли за известно време за Ордена на феникса и се втурна да помага в декорацията. Въпреки че повечето неща щяха да се правят непосредствено преди празника, тя и професор Флитуик, заедно с кръжока за по-големите, имаха работа поне една седмица преди датата. Дали щяха да измагьосват прилепите, които събираха в една неизползвана класна стая на първия етаж, или приготвяха тиквените фенери и специалните празнични гирлянди, двамата учители и учениците им работеха с въодушевление. В деня преди празника, всички изработени вещи се побираха общо в две малки класни стаи, а за прилепите имаше отделна. Някой от учениците си беше донесъл фотоапарат и декориращата групичка се увековечи на снимка в стаята с прилепите, след което снимаха и двете стаи с принадлежности. Очертаваше се интересен празник.

Най-накрая вечерта на Вси Светии дойде и Голямата зала беше празнично украсена. Във въздуха пърхаха стотиците прилепи почти като живи, а всички ученици и дори някои от учителите се бяха облекли в празнични костюми. Само Джейн Ъндед се приближаваше към учителската маса, сложила ръце в джобовете на дънките си, показвайки тениската си с надпис „Черните вещици“. Останалите учители я гледаха с учудване и само професор Дъмбълдор реши да й каже:

— Интересен костюм, Джейн. Но не трябва ли днес човек да се маскира като някое магическо същество или нещо такова?

За пръв път от седмица насам Ъндед погледна директора открито и дори му се усмихна.

— Толкова време се правя на толкова много неща, които не съм, че ми се прииска поне един ден да си спестя тези усилия — усмивката й стана мечтателна. — А днес съм просто Джейн от Кент.

Другите учители одобриха идеята, само Сивиръс Снейп замислено дъвчеше парче тиквен пай с гръб към нея и Джейн му пожела наум да се задави. В залата се чуваше радостна глъчка, учениците от Рейвънклоу се надпреварваха да си показват чудновати празнични изобретения — ходещи хартиени човечета с тикви вместо глави, пеещи прилепи и тикви, мяучещи хелоуински котки и други, които бяха направили специално за случая или пък просто не се беше намерило място за тях сред декорацията. Лили Смит измагьосваше цветни гирлянди във въздуха, а останалите надуваха контрабандно внесени или собственоръчно изработени свирки. Радостни от коренната промяна в поведението на техния дом, Ъндед и Флитуик ги наблюдаваха с възторг и обсъждаха на висок глас таланта на учениците си.

След празничната вечеря увеселението продължи с танцова забава под съпровода на таласъмския оркестър. Масите бяха избутани до стените, а открилото се пространство служеше за дансинг. На първата балада всички танцуваха и Голямата зала изглеждаше изключително тясна. Професор Дъмбълдор беше поканил на танц професор Макгонагъл, Снейп танцуваше със Спраут, доцент Ъндед с професор Флитуик, дори Хагрид опитваше да танцува, вдигнал половин метър над земята дребничката преподавателка по пророкуване професор Трелони.

Когато първият танц свърши, повечето учители побързаха да седнат и долу на танцувалната площадка бяха останали само професорите Дъмбълдор и Макгонагъл. Джейн Ъндед беше седнала във възможно най-далечния от Снейп край на масата и гледаше замечтано празничната украса и двойките танцуващи ученици. Спомняше си за друг такъв бал в същата тази зала преди много, много години. Разбира се, тогава беше много по-млада и жизнерадостна и имаше поне няколко момчета, които се надпреварваха да получат вниманието й. По едно време дори се беше наложило Франк да се представи за нейно гадже, за да отпъди един особено настойчив ухажор. Обзета от носталгия, тя изобщо не забеляза как директорът и заместничката му бяха престанали да танцуват и Дъмбълдор тихо спореше със Снейп:

— Отиди и покани момичето на танц, Сивиръс — подканяше го той. — Сега ви е времето. Аз съм стар, Флитуик също, а Джейн има нужда от компания на нейната възраст. Ти също, не помня да си се забавлявал въобще от бала по случай началото на учебната година насам.

— Нямам желание, професоре — отговори му криво Снейп. — Освен това знаете, че не я харесвам. Казах ви, че единствената й цел е да ни използва и манипулира. Както, между впрочем, на всички от нейния дом — добави тихо. — Винаги си имат свои цели. Не виждам защо бих искал да се навъртам близо до нея. Благодаря, но не.

— Глупости, Сивиръс — каза директорът и продължи все едно не са го прекъсвали. — Джейни е добро момиче и ти само си измисляш, за да имаш оправдание да бъдеш вкиснат.

— Хайде, Сивиръс — включи се и професор Флитуик. — Какво правиш още тук, ставай!

Суматохата вече беше привлякла вниманието на Ъндед, която със смях и лошо предчувствие за това, което ще последва, проследи как двамата професори изтласкаха Снейп, който се дърпаше и мръщеше, към нейната част на масата. Когато стигна до нея, той й подаде театрално ръка и рече:

— Мадам.

Джейн гледаше едновременно развеселена и крайно досадена гротескното изражение на лицето на най-омразния си колега. Със съжаление си помисли, че няма как да откаже, но все пак хвърли по един поглед на другите двама професори. Дъмбълдор наистина я гледаше строго право в очите, а Флитуик се взираше умолително в нея, затова Джейн само въздъхна и се примири.

— Професоре — каза тя и пое ръката на Снейп.

Дъмбълдор и Флитуик се спогледаха ликуващи, а професор Макгонагъл, която тъкмо сядаше на масата, гледаше невярващо странната гледка — Снейп и Ъндед, хванати за ръка, си проправяха път към центъра на Голямата зала.

— Албус — обърна се тя към директора, — какъв е този странен театър долу на дансинга?

— Колегите ни са решили да се повеселят, Минерва — отвърна Дъмбълдор и намигна на Флитуик. — Явно младите се харесват.

— Симпатична двойка са — отвърна на свой ред Филус Флитуик.

Професор Макгонагъл се усъмни, но нищо не каза. В съзнанието й ясно изникваха сцените от преди седмица, когато Ъндед и Снейп се разминаваха по коридорите, не без да си разменят няколко епитета. Тя се вгледа в учениците долу на дансинга, които ги зяпаха така втрещени, че забравяха да си затворят устите. Двамата преподаватели застанаха един срещу друг и, докосвайки се само с върховете на пръстите си, започнаха да се движат бавно в кръг.

— Очарователен костюм, мис Рейвъндейл. Прелестно одеяние, особено за едно селско момиче — отбеляза подигравателно Снейп. — Да не би шивачът във вашето село да е и кръчмар? Шевовете вероятно наподобяват походката му вечер след дежурното надпиване с клиентите.

Е, явно професор Снейп не си беше губил времето и беше разучил нейната история чак до ранното й детство, щом знаеше дори името на селото, в което беше живяла с майка си. Ъндед обаче знаеше как да се защити и след като прецени, че е безопасно и наоколо няма друг, който да я чуе, каза:

— А вашата мантия очевидно трябва да наподобява цвета на любимата ви отвара, Сивиръс. Не че помага, ако съдя по вида на косата ви. Може би това е причината за вашето неизменно лошо настроение — отварите май не са отговорът на всичко.

Настъпиха няколко мига тишина, през които ясно се виждаше как професор Снейп добива все повече наситения отровнозелен цвят на мантията си. След като си пое въздух, той отговори смразяващо:

— А колкото до начина ви на преподаване — от който не един или двама ученици се оплакват — смятам, че трудно може да се намери магьосник по-незаинтересуван от защитните магии от вас. Освен може би, ако претърсим цялата провинция.

Джейн отдавна подозираше, че не се радва на особена популярност сред дом Слидерин. Дали беше, защото беше отнела, без тогава да има каквато и да било представа, предпочитания предмет на техния ръководител или просто слидеринци имаха по-различно отношение към защитата срещу черните изкуства, тя не знаеше. Но никак не й се понрави напомнянето, че учениците от този дом, за разлика от останалите три, съвсем не я харесваха.

— С теб и твоите смъртожадни приятелчета по петите ми, се налага да използвам повече нападателните магии. Някой ден пак ще се срещнем и тогава ще ви демонстрирам няколко нови — най-накрая отговори тя. Дори казваше истината или поне част от нея. Отдавна не се беше срещала със смъртожадните и се надяваше скоро да не я сполети такава среща. Сама магьосница срещу такава измет не можеше да направи много повече от това да праща магии напосоки и да бяга бързо.

— Очаквам с нетърпение — процеди Снейп през зъби. В този момент музиката спря и двамата с облекчение се отдалечиха колкото може повече един от друг. После, под предлог, че са уморени, напуснаха тържеството почти едновременно, облекчени от факта, че директорът все още не се е сетил да ги окове един за друг. Беше жалко да се напуска празникът, но нито Джейн, нито Сивиръс имаха намерение да се задържат повече в компанията на другия.

Когато най-сетне стигна в стаята си няколко етажа по-нагоре, Ъндед, доста изнервена, отвори със замах прозореца на непроветрената си стая. Беше едновременно вбесена, затова че трябваше да изтърпи неприятната компания на професор Снейп за цели десет минути и невероятно облекчена от това, че успя толкова лесно да се измъкне от нея. След малко взе китарата си и подкара едно любимо бавно парче, което полека я успокои и дори започна да се радва на остатъка от щастливата си безснейпова вечер.

Долу в подземието, също много изнервен, Сивиръс Снейп си приготвяше приспивателна отвара. „Какво си въобразяват всички?“, мърмореше си той под нос, докато стриваше на прах парче рог от двурог. Кипеше от гняв, защото не можеше да разбере на кого е ядосан повече — на професорите Дъмбълдор и Флитуик, които го принудиха на покани „онази Ъндед“, както я наричаше най-често, на танц, на себе си, задето се остави да го накарат или на самата Джейн, защото не му отказа. Докато режеше корена от асфотел, той си припомни една стара случка от годините, прекарани при смъртожадните.

Една вечер Черният лорд се върна триумфиращ в щаба и каза доволен:

— Още един наш враг беше отстранен.

По-рано вечерта той беше отишъл да посети госпожа Ъндед от Ордена на феникса, която беше предадена от собствения си съпруг. Всички замълчаха, докато той разказваше как тя се молела страхливо за живота си и другите смъртожадни си умираха от смях, особено въпросният съпруг, чието име по спомените на Снейп беше Джон Браун. Поради някаква причина тази история никак не се хареса на Сивиръс и той за пръв път се зачуди, какво ли щеше да бъде, ако не беше станал смъртожаден. Дали животът щеше да е приятен, дали щеше да има щастливи моменти? Смъртожадните бяха такива прасета, а и тъпи, на всичкото отгоре, нещо, което Сивиръс трудно понасяше. В този миг той се взря в очите на Черния лорд и като че ли успя да открадне малко парченце от спомена му, без Лордът да забележи.

Снейп видя как победената Сюзън Ъндед се смее с цяло гърло, въпреки насочената към гърдите й магическа пръчка.

— Защо се смееш, жено? — попита Черният лорд. — Не разбираш ли, че сега ще умреш?

Въпреки че нямаше вятър, косата на Сюзън се развяваше силно, а тъмните й очи святкаха със зловещи пламъци.

— Трябва да ти е много мъчно — каза му тя гордо, — защото не можеш дори да докоснеш най-ценното ми притежание. Тя е на сигурно място в Хогуортс и ще дойде време, когато ще отмъсти за мен. А на онова куче, мъжа ми, предай, че ще го чакам в Ада.

След това блесна лъч зелена светлина и жената се свлече бездиханна на пода.

Дали дъщеря й знае за това, помисли си Снейп разсеяно. За момент през ума му мина мисълта, че дъщерята на такава жена не би могла да бъде шпионин на лорд Волдемор, но той бързо я пропъди. Малката госпожица Браун със сигурност беше последвала стъпките на баща си, а историите за сблъсъците й със смъртожадните бяха без съмнение измислени. Трябваше да я държи под око, след като директорът беше толкова доверчив.

Сивиръс се съсредоточи в отварата си, но скоро разбра, че няма нужда от нея. Малкото досадно същество не можеше да му причини повече проблеми, отколкото един комар. Той с удоволствие установи, че някъде отдалеч се носи мелодията на любимата му песен, скоро се успокои съвсем, изостави отварата си и, блажено отпуснат на леглото си с черен балдахин, бързо се унесе.