Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (3)

Глава трета
Сапунени мехури и рокендрол

Около седмица и половина след началото на учебната година и два дни след дуела с професор Снейп, доцент Ъндед реши съвсем заслужено, че е пренебрегнала хигиената си. За последно се беше къпала в деня, преди да дойде в Хогуортс, в импровизираната баня на леля си Шарлот някъде из Йоркшир, която се държеше повече на магия, отколкото на дъските, от които беше скована. Една карта на замъка щеше да й бъде от голяма полза, но пък професор Макгонагъл беше споменала нещо предния ден на обяд за преподавателската баня, така че Джейн се надяваше да я намери лесно. След като облече тъмносиния си хавлиен халат и сложи в единия от джобовете му шише с шампоан, тя излезе от стаята си и се отправи към стълбището. Няколко от по-големите ученици й хвърляха странни погледи на разминаване, но тя само им се усмихваше и продължаваше да върви. На стълбището срещна една от преподавателките и я поздрави, а когато стигна до трети етаж, там вече се чуваше шум от течаща вода, който тя разпозна безпогрешно. На входа се поколеба и заби неодобрителен поглед в краката си, които като че ли чак сега забелязваше от доста време насам. Имаше много драскотини, отбеляза си тя критично, някои от които бяха почти зараснали, други имаха съвсем пресен светлочервен оттенък, а малко над коляното на десния й крак се синееше чисто ново петно, което болеше при допир. То трябваше да е от скорошния дуел, когато я уцели проклятието, запратено към нея от професор Снейп.

„Успокой се най-сетне“ рече си тя, „едва ли някоя от колежките ще ти гледа краката. А винаги можеш да излъжеш, че си се халосала в някоя маса.“ По-трудно беше обаче да се приспособи към социалната част. Мисълта, че не е сама, а също и това, че идея си нямаше какви са порядките в банята, я хвърляха в смут.

Няколко минути по-късно, по-скоро благодарение на това че беше започнала да измръзва, отколкото на смелостта си, Джейн вече отваряше вратата на банята. Щом пристъпи в малкото преддверие, за миг се стъписа, но след това побърза да влезе. В сумрака светеха няколко факли, закачени за стените, които бяха боядисани със светла боя с труден за определяне цвят. Таванът беше доста по-висок от този на повечето класни стаи. На ниски мраморни пейки и столове, подредени акуратно до стените и из вътрешността, бяха оставени няколко хавлии и халати. Значи в банята вече имаше няколко жени. Усетила топлината, която се носеше на вълни от вътрешността, тя бързо избра един от отдалечените от входната врата столове, на който да остави халата си и с лека неохота се запъти към главното помещение на банята. Стискайки в ръката си шишето с шампоан, Джейн нервно се оглеждаше наоколо. Тук беше много по-светло и просторно от преддверието, а светлината влизаше от няколко високи матови прозореца. Значи драскотините по краката й щяха да се виждат добре от всеки, който не го мързеше да погледне към нея. „Лошо“, изруга наум тя и се заоглежда трескаво за по-тъмно местенце. Свря се в една малка ниша, в която се намираха два душа и най-сетне по-спокойна започна да разглежда наоколо.

Определено имаше какво да се види. Най-напред насочи погледа си нагоре към сводестия таван. Беше целият бял и изпъстрен с красиви гипсови орнаменти. Стените пък бяха яркооранжеви от горе до долу, а във вътрешността се намираха всякакви най-луксозни приспособления за къпане. Имаше душове, малки и по-големи вани с красиви позлатени крачета, а сред всичко това се намираше странна кръстоска между малко басейнче и огромна вана, в която се бяха разположили две магьосници, потопени до шията в разноцветна пяна. Под душовете и във ваните имаше общо три жени, които, без да обръщат внимание на присъствието й, извършваха рутинните за тях хигиенни дейности.

Полека Джейн се успокои съвсем и без да зяпа много към останалите, остави шампоана си на една малка поличка до два калъпа кървавочервен на цвят сапун и започна да проучва душа пред нея. Отдавна не беше използвала нещо такова, а трябваше и да приключва по-бързо с тази работа, преди да се е злепоставила пред колежките си. Обкръжаващите я предмети обаче изглежда имаха собствено мнение по въпроса, защото само секунда след като душът най-сетне беше пуснат, шишето с шампоан падна на плочките и всички се обърнаха към нея. За по-лошо представяне по без дрехи можеше само да си мечтае. Преподавателката затвори очи и с треперещи ръце започна да сапунисва косата си. Още няколко секунди и щяха да спрат да гледат, стискаше зъби тя, когато чу някой да я вика по име:

— Хей, Джейн, защо не дойдеш при нас?

Чак тогава забеляза една от жените в басейнчето, която й махаше весело с ръката си, докато придържаше в другата коктейлна чашка с чадърче в нея. За малко да се подхлъзне и да падне на пода.

— Професор Макгонагъл! — извика Джейн изненадано, присвила очи, за да разпознае източника на гласа. — Не ви познах без очилата ми.

Другата магьосница се усмихна учтиво.

— Да, и аз фокусирам трудно. Особено след втората чашка — каза тя и се изкиска. — Идваш ли вече?

— Ако изчакате съвсем малко да се поизмия — измънка Джейн в отговор. — Не съм особено чистоплътна точно сега.

— Нали затова е банята! — възкликна втората магьосница от басейна и избухна в смях. Явно преподавателките си прекарваха добре тук.

Без да губи повече време, Джейн овладя някак треперенето на ръцете си, изми косата си и изтърка колкото можа останалите части от тялото си. Краката й изглеждаха все толкова ужасно и след измиването, така че й оставаше само да въздъхне и да се присъедини към другите. Постара се да се вмъкне колкото може по-бързо сред множеството разноцветни мехурчета, но докато премяташе крака през перваза, професор Макгонагъл забеляза синьото петно точно над коляното й.

— Къде си се ударила така? — попита тя и дори се приближи, за да го разгледа отблизо.

— А, мисля, че онзи ден се ударих в ръба на леглото — престорено нехайно отговори Джейн. — Спъна ме котката.

Звучеше доста жалко като обяснение, но двете жени изглежда го приеха.

— Може да го намажеш с малко мехлем от невен и лайка — предложи професор Макгонагъл, като се отпусна назад във ваната. — Винаги си нося в несесера, напомни ми да ти дам.

— Благодаря ви много, професор Макгонагъл. — Джейн инстинктивно се сви във ваната. Никак не обичаше да й обръщат такова внимание.

— Тук сме без професори. — На това място магьосницата силно изхълца. — Професор Макгонагъл е при официалната ми мантия горе в кабинета. В дамския клуб съм Минерва.

— Звучи добре — не знаеше какво друго да каже Джейн, докато разтъркваше болезненото място под водата.

— А това е Аврора Синистра. Със сигурност трябва да я познаваш.

— Здрасти — въодушевено поздрави Аврора. — Ние си пийваме коктейл с джин. Помага срещу напрежението. Искаш ли и ти? Изглеждаш ми като жена, който би изпила един.

— Да, моля.

— От кухнята казаха, че няма да възразят — Минерва посегна към магическата си пръчка, която беше оставила на перваза до коктейла си и само след секунда до главата на Джейн се материализира малка конусовидна чашка със синьо чадърче.

— Много е хубав — искрено каза Джейн, след като отпи голяма глътка.

— И ние така мислим. Нали, Аврора?

— Определено. Ако Помона беше постояла още малко, можехме да изиграем и партия вист или бридж…

— … обаче тя каза, че трябвало да нагледа растенията си.

— И тъй като на нас звездите няма да ни избягат, нито пък трансфигурацията, решихме, че няма да е проблем да се покиснем още малко.

— Е, какво ще кажеш за училището, Джейн? Харесва ли ти при нас?

Джейн гаврътна половината чашка. Пиенето винаги помагаше срещу напрежение, а коктейлът наистина беше добър.

— Смятам, че е много приятно — отговори тя на изненадващия въпрос. — Доста по-различно е от ученическите ми години. Най-малкото не пиехме коктейл, докато се киснем в мраморна вана с цветни мехурчета. — Последва дружен смях. — Пък и тогава се фокусирах върху определени неща — домашните, момчетата, групата ми.

— Едно време Джейн свиреше на китара — поясни Минерва. — Често правеха концерти с момчетата от групата й. Самата аз съм ходила да ги слушам няколко пъти.

Джейн се вцепени за момент, но после си наложи да не мисли за това. Поне алкохолът и топлата вода вече започнаха да я отпускат. Аврора, преподавателката по астрономия, каза, че много би се радвала да я чуе.

— Пея ужасно — побърза да вметне Джейн. — А нямам и китара.

— Няма страшно, знам един музикален магазин в Лондон — продължаваше Минерва, която беше станала учудващо разговорлива. — Близо е до улица Диагон-али. Моите ученици си купуват инструментите оттам. Мога да те заведа през някой от почивните дни.

— Ще се радвам — отговори тя с малко по-висок глас, отколкото беше планирала.

Трите прекараха още час във ваната, която явно беше омагьосана да пази водата топла. През това време Джейн започна да се чувства доста по-добре и накрая дори се засмя искрено на няколко забавни истории, свързани с учениците от училището, разказани от двете й колежки. Когато най-сетне решиха да си тръгват, излязоха от ваната от три различни страни. Докато Джейн вземаше един по-дълъг душ за изплакване от мехурчетата и мажеше крака си с мехлем, професор Синистра успя да върне чашките в кухнята, а професор Макгонагъл да изпразни ваната.

— Джейн, може да сме ти оставили впечатление, че тук не правим друго, освен да пием — сериозно каза Минерва. — Но се надявам по нататък да видиш и добрите ни страни.

— Няма нужда да се притесняваш точно от това — ухили се тя в отговор. — Понеже не знаеш какво правехме с момчетата след концерт. Казано накратко, не изтрезнявахме поне по три дни след всяко излизане на сцена. Имам предвид, след като напуснахме училище.

— Тогава да повторим упражнението следващата седмица по същото време, какво ще кажете? Професор Синистра е много изнервена четвъртък следобед, понеже всяка сряда вечер има занятия само с хафълпафци. — Неусетно Аврора беше започнала да говори в трето лице за себе си, може би защото се опитваше по този начин да се дистанцира от неприятните подробности в работата си, помисли си Джейн. Или пък просто пиенето я беше хванало.

Минерва кимна, а Джейн, без да му мисли много, се усмихна и се съгласи. Щом искаше да се впише в колектива, трябваше да започне отнякъде.

* * *

Китарата, която Джейн си купи следващата събота, беше повече от великолепна. Такава трябваше и да бъде, защото за нея отиде цялата й заплата, плюс аванса за следващия месец. Беше от типа „електрическа китара“, който незнайно защо дори магьосниците наричаха така, въпреки че не използваше мъгълско електричество, за да работи, а магия. Тялото й беше от лъскава тъмновиолетова пластмаса, грифът беше черен и много тънък, а струните се открояваха на повърхността й в сребристи оттенъци. Щом я видя, Джейн моментално се влюби в нея, а когато чу как свири, реши, че непременно трябва да я купи.

Професор Макгонагъл, която само беше виждала подобни музикални инструменти, прекара времето в музикалния магазин в четене на списание „Трансфигурацията днес“. От време на време вдигаше глава от четивото си и даваше мнение за звука от китарите, които Джейн пробваше. Накрая, когато хареса виолетовата китара марка „Магикастър“, я помоли да изсвири цяла песен, която направи на продавача огромно впечатление.

— Вие трябва да свирите в група! — възкликна пълничкият господин със запретнати ръкави. — Искате ли да прегледате обявите ей там зад вратата? Много групи си търсят китарист сега.

— Не, благодаря — побърза да отвърне Джейн. — Любител съм, свиря за удоволствие. Освен това си имам работа, която поглъща голяма част от времето ми.

— Доцент Ъндед е много ценен преподавател при нас в Хогуортс — допълни спътницата й.

— Виж ти, виж ти — зацъка одобрително с език продавачът. — Преподавател и музикант. Е, ако размислите, можете да дойдете по всяко време да разгледате обявите. Аз лично ще им пиша с препоръка да ви вземат.

— Благодаря — отвърна Джейн и плати за китарата си, като изсипа на масата голяма купчина лъскави галеони. — Ще си помисля.

И двете напуснаха магазина.

— Е, Джейн, ако искаш да я изплатиш по-бързо, можеш да застанеш на ъгъла и да посвириш — пошегува се професор Макгонагъл. — Мога да ти заема шапката си.

— По-скоро предпочитам да седнем в малката сладкарничка срещу банката. След такава покупка ми се хапва нещо сладко. Само дето малко се разорих.

— Ако ми обещаеш една песен, след като се върнем, ще те почерпя.

— Дадено — отвърна Джейн, стиснала силно калъфа с китарата от страх, че може да избяга. — Коя песен?

— „На моя любим“, ако може.

— Че може, може. Само дето песента е отвратителна. Най-лошата от всички, съвсем сериозно ти казвам, Минерва. И аз пея цялото соло. Ще ми трябва магия за запушване на уши. На теб също.

— На мен песента ми харесва — рече професор Макгонагъл, като прескочи едно паве, незнайно откъде пръкнало се на улицата.

— Добре, от мен да мине — ухили се Джейн. — С тази красавица мога да изсвиря и „На моя любим“. Но само веднъж.

* * *

Учениците от дом Рейвънклоу се оказаха доста по-способни, отколкото показаха в началото. С напредване на учебната година все повече от тях научаваха добре защитните заклинания, които им преподаваше доцент Ъндед и тя не спираше да ги хвали пред колегите си. От първи, трети и шести курс имаше няколко деца, с които беше истинско удоволствие да се работи. Джейн поначало трудно помнеше имена, но техните определено се откроиха в съзнанието й само месец след началото на учебната година. Една от тях и може би най-добрата беше Лили Смит. Както научи Джейн, момичето беше с повече от скромен произход, а историята й напомняше тази на самата Роуина Рейвънклоу, поне според Сивата дама. Както мадам Рейвънклоу, и Лили Смит беше родена в малко селце в шотландските планини, където живееше с овдовялата си майка и малката си сестра.

Като добра ученичка Лили идваше редовно на консултации при Джейн, понякога в най-необичайни часове — случваше се сутрин преди закуска да я чака пред стаята й с някой въпрос или пък късно вечер да потропа тихо на вратата. Намираше я на обяд или след вечеря пред Голямата зала, където доцент Ъндед пространно й обясняваше за видовете илюзии и нападателни магии. Но на преподавателката не й беше неприятно. Дори се случваше да ходи до Голямата библиотека в Министерството на магията в Лондон, само за да провери нещо, за което я е попитала госпожица Смит. Двете скоро така се бяха сприятелили, че Лили даваше на учителката си да слуша записи на Орисниците, измагъосани в някоя раковина или й показваше новата си метална верига, която гордо висеше под наметалото й.

Ето защо в деня, когато Джейн тъкмо беше окачила големия леко поомачкан плакат на „Черните вещици“, взет обратно от лелината й къща, и се канеше да посвири пред приятелките си, на вратата отново се почука. Нямаше съмнение, че това е Лили Смит, затова тя бързо остави китарното си перце до няколко кабарчета върху бюрото до прозореца и отиде да отвори.

— Здравейте, доцент Ъндед — поздрави весело момичето. — Измислих една малка магия за илюзия на вода, капеща в камината. Много е забавна. Исках да ви я покажа, за да ми помогнете да я модифицирам, че сега изглежда много дървена, а много ми се щеше да я покажа на момчетата от кръжока.

— Здравей и на теб, Лили — усмихна се Джейн. — Влизай. Можеш ли да почакаш малко с магията? Виждаш ли, тъкмо си купих нова китара и това й е първото изпробване.

— Вие свирите на китара?! — възкликна Лили и влезе в стаята, където на няколко стола и едно кресло бяха насядали професорите Макгонагъл, Синистра, Спраут и дори професор Вектор, която преподаваше на Лили по Аритмантика още от трети курс.

— Здравейте! — поздрави Лили малко сковано. — Дано не ви се натрапвам.

— Сядай, сядай — подкани я професор Макгонагъл и й посочи един от столовете. Тъкмо придумахме Джейн да ни посвири, опитваше се да скромничи.

— Само няколко песни — побърза да каже Джейн. — Няма да ви отнема много време. Докато избяга котката или ви заболят ушите, както се уговорихме.

— Като гледам, Мъри засега няма намерение да бяга — констатира учителката по астрономия, в чийто скут се беше настанила мъркащата шарена котка.

— Добър ден, Ваше величество! — поклони се Джейн на примигващата топка козина, което предизвика смеха на присъстващите. — Е, готови ли са всички?

Останалите магьосници само кимнаха, а Джейн зае мястото си точно пред затворената врата на спалнята, прокашля се и дръпна струните. Беше се упражнявала няколко часа предния ден, но въпреки това се чувстваше напрегната и нервна. Първата песен не вървеше особено добре, което я разочарова, но не успя да я накара да се откаже. Вярно, на места гласът й изневеряваше, но не беше никак лесно да пее песните, които бяха предназначени не за нея. След третата песен обаче се почувства по-уверена и продължи да свири и пее, като от време на време проверяваше с поглед състоянието на публиката си. У тях обаче не се забелязваха признаци на отегчение, нещо повече — професор Макгонагъл леко се усмихваше и клатеше глава в такт с мелодията, професор Синистра изглеждаше очарована, а Лили Смит слушаше като хипнотизирана, с отворена уста. Само котката Мъри изглежда не обръщаше внимание на случващото се, защото невъзмутимо скочи на земята от скута на Аврора и, без да бърза, се запъти към чинийката си с котешка храна, която стоеше до камината.

— Е, какво ще кажете? — останала почти без дъх запита Джейн след шестата песен, като за по-сигурно се опря на рамката на вратата. — Ставам ли още?

— Ставаш и още как — усмихна се Минерва в отговор.

— Не знаех, че имаме такъв талант в училището — поклати глава професор Вектор.

— Някога занимавала ли си се професионално с това? — запита седящата в синьото кресло на Джейн професор Спраут.

— О, да. След като напуснах училище. Няколко години — Джейн си поемаше въздух след всяко изречение. — С това си загубих времето, гласа и всякакъв шанс да навляза в научните среди.

— Аз смятам, че пеете страхотно, доцент Ъндед — за пръв път се обади Лили.

— Благодаря ти, Лили. Но за разлика от гласа ми, ушите ми са все още на мястото си. Не мога да се заблуждавам. И така, някой да иска нещо специално? Иначе закривам събранието.

— Бих помолила за нещо на Орисниците — тихо каза Лили.

— А на мен вече обеща нещо — усмихна се Минерва.

— Добре, но ще бъдат само тези двете. И после някой ще вади Мъри изпод креслото, където ще се навре след втората песен. Да те предупредя, Минерва, оказа се, че никак не я харесва.

— Нямаш проблем.

Джейн се оттласна от стената и затвори очи за един кратък момент. Знаеше коя от песните на Орисниците ще изсвири, затова само превъртя перцето в ръката си и започна. Песента беше тъжна и предизвика доста сълзи в очите на публиката, както и следващата, „На моя любим“, която беше обещала на професор Макгонагъл. Както пееше последния куплет, Джейн дочу раздразнението на котката, която започна да мяучи жално и след малко се скри под креслото, откъдето се долавяха виковете й за помощ.

— Това беше всичко. — Джейн свали ремъка на китарата от раменете си и я остави внимателно в ъгъла. После мълчаливо прибра перцето в джоба на дънките си и седна на пода. Останалите като по команда изръкопляскаха, на което тя се усмихна и сведе глава вместо поклон. — А сега някой да извади котката ми изпод креслото и ако може, без да използва магия, за да не уплаши горкото животинче.

— За нула време ще я измъкна. Само се дръпни малко, Помона. — Професор Макгонагъл коленичи пред празното вече кресло и заговори тихо. — Мац, писи-писи. Ела тук, Мъри, кака ти вече спря да свири. Пис-пис-пис.

— Каква ти кака, по котешки стандарти съм достатъчно възрастна, за да съм й баба — изкоментира Джейн от мястото си на пода, докато следеше операцията по изваждането на животинката изпод мебелта.

— Мац-пис-пис — продължаваше професор Макгонагъл, без да обръща внимание на думите й. Изпод единия край на креслото се чу протяжно мяучене, но професорката дори тогава не се отказа да й говори. Мъри възрази още веднъж, но само след миг черно-оранжевата й муцунка вече се подаваше навън.

— Ето я и котката ти, Джейн — подаде й я внимателно професор Макгонагъл.

— Ама тя дори мърка! — възкликна Джейн, докато я поемаше.

— Нека кажем, че имам талант с животните.

— Наистина — съгласи се Джейн. — С леля ми и майка ми сме отгледали цели армии котки, но рядко се случва да ни послушат, ако им говорим нещо.

Професор Макгонагъл само се усмихна и седна обратно на мястото си. Скоро след това четирите преподавателки се извиниха, че имат работа и трябва да се прибират, така че Джейн и Лили останаха сами в кабинета.

— Щеше да ми показваш магията си — напомни Джейн и се надигна от земята, за да се премести на един от столовете, като промърмори: — Да не забравя да ги върна после.

— О, да. Разбира се, съвсем забравих. Но след вашето изпълнение ще изглежда малко простичка. Както казва професор Дъмбълдор, няма друга магия като музиката.

— Ти не се притеснявай и седни в креслото. По моему, магията си е магия, а музиката — музика и често нямат особена връзка помежду си. Така че спокойно можеш да ми покажеш какво си измислила.

Лили прекоси стаята, седна колебливо на края на креслото и се загледа в пламъците.

— Може би имате право, доцент Ъндед. И все пак смятам, че се представихте много добре преди малко. Щеше ми се и аз да можех така. Но — не, мога да дрънкам по малко на китарата, а да свиря не мога и това е.

— Не се отчайвай така. Трябва ти повече практика и може би учител, който да те насочва.

— И кой би се наел да ме учи? Аз съм бездарна.

— Дълбоко се съмнявам. Вземи китарата и изсвири нещо.

Лили се изправи със залитане и се насочи към ъгъла, където стоеше китарата. Повъртя я малко из ръцете си, като че ли не знаеше какво да я прави, след това я подпря на коляно и изсвири няколко ноти.

— Не беше зле, но е много бавно. Опитай по-бързо. Недей да го мислиш дълго, музиката трябва да се почувства. Дай да ти покажа.

Момичето мълчаливо подаде китарата и Джейн я постави върху коленете си, точно пред котката. След това изсвири същите ноти.

— Сега си ти.

Този път с повече решителност девойката хвана грифа, огледа китарата отгоре до долу и започна да свири. Без да се запъва, успя да изсвири част от песента и чак тогава спря.

— Така е много по-добре — извика Джейн въодушевено. — Ако искаш, можем да се занимаем с тази песен днес, а после ще ти покажа друга. Всъщност, може и повече от една. Стига да искаш.

— Благодаря ви, доцент Ъндед.

— За нищо. Смятам, че ще бъде много забавно.

Целият останал следобед двете се занимаваха да свирят различни песни на новата китара. През повечето време Лили свиреше, а Джейн отпиваше от висока керамична чаша топъл чай, но от време на време се сменяха. Когато навън се стъмни, момичето най-сетне показа магията си, която само с лека корекция започна да изглежда като истинска.

— Много добре, наистина — Джейн отпи глътка чай и се облегна назад в стола си. — Напомняш ми на мен самата, когато все още учех в Хогуортс. Само се надявам да си достатъчно разумна, за да обръщаш внимание и на образованието си.

— Няма да го изоставя, не се тревожете — Лили се протегна към нейната чаша.

— Така те искам. Между другото, ако познаваш някой друг, който се интересува от музика, можеш да ми го пратиш. Не се бях забавлявала така отдавна.

— Това е лесно. Имам двама приятели, а също и двама техни приятели, с които често сме си говорили, че бихме искали да свирим в група.

— Чудесно. Доведи ги при мен скоро.

Така се роди рокгрупата на Лили и нейните приятели.