Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (27)

Епилог

Джейн стоеше пред вратата на апартамента на третия етаж на замъка и нервно обикаляше наоколо. На едното й рамо имаше провесена чанта, а на другото крепеше ревящо бебе.

— Ш-ш-ш. Недей да плачеш Сузи Джей, татко ти ей сега идва.

— Уааа!

— Сивиръс! Идваш ли най-после? — изкрещя тя по вратата.

— Да! — чу се отвътре. — Само да си намеря новата книга за войната с таласъмите.

— За какво ти е тая книга, като отиваш в банята?

Отговор не последва.

— Сивиръс, обеща ми ти да изкъпеш Сюзън Джейн днес и няма да се измъкнеш!

— Добре, де. Идвам.

Тя тъкмо се канеше да извика отново, когато по коридора се приближиха Лили и Антъни, хванати под ръка.

— Здравейте, доцент Ъндед! — поздрави Антъни.

— О-о-о, значи това е Сюзън! — възхитено каза Лили. — Сестра ми ми писа за нея, но не знаех, че е толкова хубава. На вас се е метнала.

— Благодаря ти, Лили. Антъни, ще трябва отново да те поправя, вече съм професор. Но все още си водя защита срещу Черните изкуства или поне около половината от часовете. Вие какво правите тук?

— А, дойдохме да видим дали сестрите ни се учат добре.

— О, да, отлични ученички са. А Сара понякога ми помага с бебето, когато имам часове. Сигурно ти е писала, Лили.

— Да, каза, че малката обичала да й правят магия за изпускане на балончета. По цял час пълзяла да ги гони из стаята.

— Такава си е Сузи, не може да се спре на едно място. Извинете ме за момент. Сивиръс, закъснявам за час!

Вместо отговор отвътре се показа киселата физиономия на професор Снейп. Явно никак не му се искаше да къпе бебето.

— Готов съм — каза той. — Здравейте, господин Стоун, госпожице Смит.

— Здравейте, професоре — отвърнаха двамата в хор.

— Ето ти Сюзън, ето ти и торбата — подаде му ги Джейн. — А аз отивам на вълшебство. Ще се видим после. Довиждане, деца!

— Довиждане, професоре!

Джейн се затича по коридора. Не беше лесно да водиш един и половина учебни предмета, да си ръководител на дом и да гледаш малко дете в същото време. Добре, че скоро щеше да отбие Сюзън и това щеше да я освободи поне от храненето на детето. Пък и леля Шарлот често идваше да помага, когато не беше заета с Алисън и близначките й. Засега успяваха да си я разделят, но въпреки че беше повече „нейна“ леля, през повечето време Джейн трябваше да й я отстъпва — все пак две бебета се гледаха доста по-трудно от едно.

* * *

Сивиръс най-после беше успял да изкъпе детето в една от ваните със златни крачета. За награда, че този път не го опръска много, му позволи да пошляпа в големия басейн в средата на банята.

Докато Сюзън вземаше дневната си доза плуване, към двамата се приближи професор Дъмбълдор, и той като Сивиръс загърнат с хавлия през кръста.

— Колко добре плува Сюзън, какво ще кажеш, Сивиръс?

— Научих я колкото можах, професоре. Макар че най-обича да ме пръска с вода.

Сякаш в отговор на това твърдение, тя се обърна към тях и шляпна с ръчичка по повърхността на водата.

— Сюзън, недей да мокриш професор Дъмбълдор! — каза й престорено строго баща й.

— Няма нищо, Сивиръс — директорът махна с ръка към водата и тя като че ли кипна — отвсякъде започнаха да излизат цветни мехурчета. Сюзън плесна с ръчички и се захвана да ги гони из басейна. — Сюзън е истинско съкровище.

* * *

Джейн стоеше пред огледалото в къщата на Спинърс Енд и разглеждаше корема си. Сивиръс беше отишъл до училище заедно с едногодишната Сюзън, за да посети професор Дъмбълдор и й беше забранил да вдига нещо по-тежко от магическата пръчка. Ето защо сега не можеше да отиде до магазина и вместо това насочваше прането да се закачи на простора в дворчето. Тъкмо когато привърши, забеляза тъмна фигура в дъното на градината, където сенките бяха най-плътни.

— „Добър ден, Джейн Ъндед.“ — каза женски глас направо в главата й.

— „Какво правиш в главата ми и в градината ми?“ — настръхна Джейн и посегна за магическата пръчка.

— „Няма нужда от това, уверявам те. Намеренията ми са съвсем мирни. Дойдох да се запознаем, както бях обещала.“ — И фигурата й показа картина от собствената й сватба.

— „Ейслин?“

— „От плът и кръв… Така да се каже.“ — Въпреки че там беше тъмно, на Джейн й се стори, че различава усмивката й.

— „Искаш ли да влезеш вътре?“

— „Радвам се, че ме каниш.“

Джейн изчака тайнствената посетителка да мине през най-сенчестите места на градината и й отвори вратата.

— Да ти предложа нещо? Чай? Кафе? Сладкиш? — каза Джейн, докато се оглеждаше из кухнята. Беше й непривично да говори с непознати посредством легалимантия.

— Не си прави труда — отвърна Ейслин с висок глас. — Ние рядко ядем или пием, храним се с енергията на местата, където живеем.

— Разбирам — отговори Джейн, но всъщност беше доста объркана.

— Например това място е пълно с отрицателна енергия. Някоя от нас може да изкара тук с години.

— Предполагам. Мъжът ми е имал много нерадостно детство тук.

Джейн я поведе към гостната, която беше единствената горе-долу оправена стая. Чак сега забеляза, че Ейслин се придвижва така, сякаш се плъзга по пода. Когато баншията се настани в най-тъмния ъгъл, Джейн си позволи да седне срещу нея.

— „Избрах да те посетя, когато мъжът ти няма да е вкъщи, за да си поговорим по женски“ — каза Ейслин.

— „Аз мога да говоря по женски и пред него.“

— „Но аз не бих.“

— „Какво би искала да обсъждаме?“

— „Животът ти, детството ти, семейния живот, проклятията, не на последно място“.

— „Добре. Но и аз искам да видя нещо от твоя живот.“

— „Той не е толкова интересен, но щом желаеш.“

Джейн разкри съзнанието си и показа някои случки от детството си, уроците по музика, които майка й й преподаваше, игрите с другите деца, селското училище, където ходеха заедно с мъгълчетата и никой не се караше за това дали магията съществува, защото независимо дали беше магьосник или мъгъл, после го чакаше шамарене от родителите му. После влизането в Хогуортс, порастването, загубата на майка й, успехите в музиката, завръщането на лорд Волдемор и последвалите събития.

Ейслин не я попита кой го е убил, явно много добре виждаше и сама.

След като Джейн приключи, Ейслин затвори за малко очи, после ги отвори бавно и започна да показва образи. Историята започна, когато Ейслин беше малко момиче по времето на завладяването на Ирландия от Тюдорите и последвалите въстания. Ейслин не служеше на определен крал, а живееше край ветровит хълм, който беше зареден с подходящата енергия. По време на Ирландския бунт от 1798 година беше тръгнала с метежниците, където се беше запознала с Аманда, която тогава носила друго, ирландско име, и била последвала рода, за който отговаряла, в метежа. Именно там според Ейслин Аманда се запознала с бъдещия си съпруг, заради когото скъсала връзката с рода си и си сменила името и така си навлякла проклятията, които и до днес следваха рода й. Ейслин, която се нагледала на достатъчно кръвопролития, решила, че енергията й е дошла твърде много и се върнала обратно на своя хълм, където правела своите тъмни пророчества за хората, живеещи в близките села.

Всъщност Ейслин, макар че не си го признаваше, очевидно харесваше хората. Затова си беше допаднала с Аманда, затова и беше помогнала на Сивиръс и Джейн.

След като разчепкаха историите си, Джейн пожела да поговорят малко за бъдещето.

— „Щом искаш да знаеш, ще имаш още едно момиче“ — каза й Ейслин. — „Обикновено не правя такива пророчества, но вие с мъжа ти сте изключение. Всичките ти деца ще са момичета.“

— „Това Сивиръс знае ли го?“

— „Не. Оставям на теб да му кажеш“ — усмихна се Ейслин.

— „А какво си му показала?“

— „Показах му, ще има деца. Какви точно, не съм уточнила.“

След това Ейслин каза, че Сивиръс щял се върне скоро и стана да си тръгва. Навън вече се здрачаваше. Джейн я изпрати до вратата на градината и я наблюдава, докато не стигна до тъмния ъгъл, откъдето се беше появила. После баншията изчезна.

* * *

След няколко години дъщерите станаха три. Най-буйна беше Айлийн Елинор, която вечно замисляше някаква пакост и никой от родителите й не можеше да я хване, защото идеите й хрумваха на момента — веднъж намислила нещо, тя вече го реализираше. Дали беше катерене по дърветата в двора на замъка или забъркване на измислена от нея отвара, Джейн и Сивиръс научаваха за това в момента, в който нещо (или самата Айлийн) паднеше с трясък на пода или при поредната миниексплозия. По някое време малката се научи да се преструва, че си мисли за друго, докато подготвяше поредния грандиозен план.

Сюзън също лудуваше като всяко дете, но игрите й не бяха толкова разрушителни, а и с възрастта все повече се увличаше по книгите и музиката.

Днес обаче децата кротуваха, докато Сара Смит ги гледаше, защото знаеха, че ще им се роди братче или сестричка.

— Сара, колко време трябва, за да се роди едно бебе? — попита петгодишната Сюзън.

— Искам мама да се върне бързо! — заяви тригодишната Айлийн и тръгна да се катери по вратата.

— Доколкото знам, е различно при всяка жена — каза Сара, като свали Айлийн, която се дърпаше и размахваше крака във въздуха. — Но не се безпокойте, майка ви ще се върне скоро. На нея не й отнемат много време нито раждането, нито възстановяването след това. До три дни трябва да си е дошла.

Същата вечер се върна баща им и намусено им каза, че имат сестра. Сюзън веднага започна да измисля имена за бебето.

Когато майка им се върна, Сюзън и Айлийн любопитно започнаха да разглеждат бебето. Сюзън предложи да го кръстят на леля Шарлот, а Джейн я похвали и призна, че си е мислела същото.

— А второто име трябва да е на баща ти, защото се опасявам, че няма да мога да му родя син.

— Защо, мамо? — попита тя.

— Защото, както и подозирах, жените Ъндед могат да раждат само момичета. Сега бъди добро дете и отиди да си измиеш зъбите и накарай сестра си също да си ги измие. Айнлийн, слушай кака си. Аз искам да поговоря с баща ви.

Тя остави бебето, което предните три дни практически не беше плакало, да спи в кошчето, и отиде при Сивиръс в дневната.

— Знам, че си разочарован — каза тя и приседна на дивана.

Сивиръс свали книгата.

— Предполагам, че това е част от наследството ти — привидно безразлично каза той.

— Да. Майка ми твърдеше, че Ъндед раждат само момичета.

— И защо не ми каза по-рано?

— Щеше ли да ме изоставиш, ако знаеше? Или да не се ожениш за мен?

Той мълчеше със затворено съзнание.

— Работата беше там, че не бях сигурна. Трябваше ли да те плаша с нещо, което дори не знаех дали ще се случи?

— Да, обаче се случи. Имаме три дъщери — той скръсти ръце пред гърдите си.

— И всяка следваща все повече прилича на теб. Ето, Шарлот например ти е одрала кожата.

— Значи така ще се казва — отговори й той равнодушно.

— Да. Шарлот Северия, ако би ми позволил да я кръстя така.

— Кръщавай я както искаш — безразлично каза той. — Хайде да си лягаме.

На Джейн й се дорева. Трябваше ли да бъде толкова жестоко безразличен, само защото му беше родила още една дъщеря? Тя сложи децата да спят, като едва сдържаше сълзите си, после отиде в спалнята, провери бебето, което спеше, и легна от своята страна на леглото. Сивиръс лежеше от неговата страна, с гръб към нея.

Тъй като беше много изморена, заспа веднага.

Събуди се посред нощ от странна тревога. И наистина, щом отвори очи, видя, че Сивиръс и бебето ги няма. Провери другите стаи, но там бяха само двете й по-големи дъщери, които спяха. Загърна се с наметалото и излезе да ги търси по коридорите.

Сивиръс можеше да е решил да се разходи посред нощ, но защо е взел и детето?

След като се лута по третия етаж, слезе на първия и надникна в Голямата зала, после събуди Филч, защото знаеше, че Сивиръс понякога се отбива при него. Безмощният сърдито я увери, че не е виждал мъжа й тази вечер, затова Джейн реши да слезе в подземието на Слидерин.

И наистина ги откри близо до кабинета на Сивиръс, където той провеждаше занятията си.

— А това, Шарлот, е кабинетът на татко. Там учениците варят отвари — чу го да казва и от пръчката му изскочи малко котелче, в което вреше зеленикава отвара. Джейн се направи невидима и се притисна до стената, за да не се издаде. — Това там пък са спалните помещения на Слидерин, където ще живееш като пораснеш и станеш ученичка.

Джейн изчака мъжът й да спре да се върти из подземието и чак тогава се показа:

— Сивиръс? Изплаших се, като видях, че ви няма, и то посред нощ.

— Извинявай, Джейн — прегърна я той. — Видях, че Шарлот се е събудила и реших да й покажа замъка. Не исках да те будя.

— Разбирам — засмя се Джейн. — Хайде да ходим да спим, че утре имам среща с Фелисити Фрийли от випуска преди Лили. Иска да ми помага с преподаването по вълшебство.

— Добре ще е да има кой да те отменя. Аз също бих си потърсил някой за половината отвари.

Двамата тръгнаха прегърнати към стълбището, а Сивиръс държеше бебето в дясната си ръка.

— „Хубаво детство ще имат тук, в замъка“ — каза той на Джейн, показвайки й картини на момичетата, играещи из парка или с бавачката си.

— „Не бих си представила друго място, където да ги отглеждам. Освен може би Рейвъндейл, и то само през лятото“ — последваха спомени за безгрижните игри на Джейн из селото, докато беше малка. Децата й щяха да имат още по-хубаво детство от нея, реши тя. Най-вече, защото освен майка, щяха да имат и добър баща, който ги обичаше.