Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (26)

Глава двадесет и шеста
Животът продължава

Джейн постепенно се възстановяваше и вече я пускаха на кратки разходки със Сивиръс в близкия парк. Успя да отиде и до училището, за да види учениците си, два дни преди края на учебната година. Но, както и подозираше, не й позволиха да преподава.

След края на учебната година се съгласи с предложението на Сивиръс да отидат да живеят в неговата къща в Спинърс енд. Кварталът беше мъгълски и съвсем в периферията на градчето, но пък къщата беше стабилна и след хубав ремонт стана годна за обитаване.

Основните новини обаче научи, след като се премести да живее при Сивиръс — тогава разбра, че приятелят й Франк е загинал в битката при Хогуортс, а Лойд е в неизвестност оттогава. Плака цял следобед. Имаше толкова много неща да каже на най-добрия си приятел, но ето че нямаше да има тази възможност. Тя помоли Сивиръс да посетят гроба му и дълго и безутешно говори и рева над каменната надгробна плоча. После измагьоса цветя и подкрепяна от Сивиръс, се прибра съкрушена вкъщи.

Разбра, че в тази битка има доста загинали, но тъй като нямаше много близки, нямаше кого другиго да оплаква.

Но пък имаше двама посетители, на които не се зарадва изобщо. В края на юни дойдоха да я посетят другите двама от групата — Дани и Брад, които най-накрая се бяха завърнали от чужбина, след като опасността беше преминала. Сивиръс им беше отворил и ги беше попитал кого търсят, след което се беше качил на втория етаж при Джейн, за да я извика. Тя погледна през магическата шпионка и щом видя двамата пред вратата, беше на път да кипне.

— Кажи им, че не искам да ги виждам — поръча накрая на Сивиръс. — Ако ще и земята да се продъни.

След което тръгна към стълбището.

— Госпожица Ъндед каза да ви предам, че не желае да ви вижда — с ледена учтивост каза Сивиръс. Дочуха се протестите и увещанията им, но той съвсем безразлично хлопна вратата под носовете им.

* * *

Имаше, разбира се, и радостни събития. Дора Тонкс и Ремус Лупин бяха решили да се оженят през юли, месец преди плануваната сватба на Джейн и Сивиръс. Въпреки че Сивиръс се цупеше, отидоха на празненството и занесоха подарък на двойката — дванайсет омагьосани сребърни чаши, които се сервираха сами.

Колкото до тяхната сватба, Сивиръс я остави да планира всичко сама, което й беше добре дошло — беше й писнало от бездействие. Надписа собственоръчно всички покани — до учителите в училището, някои познати от Ордена, леля Шарлот, Алисън и Сириус Блек. Групата на Лили на драго сърце се съгласи да свири на сватбата, но се заинатиха по въпроса за хонорара — не искаха да вземат и кнут.

Венчаха се на поляната край езерото в Рейвъндейл, а младоженецът изглеждаше нелепо щастлив през целия ден. Джейн подозираше, че в тази работа има пръст и братовчедка й — Алисън командваше много здраво Сириус Блек и Снейп изглежда се забавляваше изключително много на негов гръб.

За кумове бяха поканили директора и професор Макгонагъл, а Сара Смит, сестрата на Лили, и сестричката на Антъни Стоун бяха шаферки. Джейн си беше избрала светлосиня булчинска рокля, а Сивиръс беше облякла в нова официална мантия.

За младоженката целият ден мина като в мъгла — непрекъснато се притесняваше, че шатрата не е достатъчно широка, че на шаферките са им тесни роклите или пък че ще завали изведнъж. Въпреки че сутринта небето беше покрито с облаци, те се изчистиха след церемонията и разрязването на тортата, и хубавото августовско време повдигна настроението на всички. Така групата можеше да свири под открито небе, а леля Шарлот и професор Макгонагъл да си припомнят младините, седнали край прохладното езеро.

Подаръкът от булката за младоженеца беше малко пухкаво беличко котенце със сива опашчица на около месец — Лили беше успяла да намери Мъри малко след като се бяха върнали на училище, а два месеца по-късно Мъри роди три пухкави котенца — едно рижаво, едно шарено и едно бяло. Беличкото беше кръстено Селена от преподавателката по астрономия и именно него избра за подарък Джейн.

Това, което я изненада обаче, беше подаръкът от Сивиръс — той й подари място в центъра на Рейвъндейл, където преди имаше необитавана схлупена къщурка. Къщурката беше разрушена преди няколко години, а мястото обявено за продан и съпругът й беше успял някак да го купи без нейното знание.

— Знам, че ще искаш да живеем тук някой ден и мисля, че ще успея да свикна с кмета-пияница — беше й казал той полу на шега. — Можем да си построим къща, когато спестим малко пари.

Джейн го прегърна и се разплака от радост.

Получиха и други подаръци, между които поне десет сервиза, телескоп, кухненска маса и покана за меден месец. Поканата беше от японския министър на магията, който ги канеше да гостуват в страната му за три седмици изцяло на разноски на японското министерство.

— Може ли да отидем? — попита тя мъжа си с едва прикрита радост в гласа.

— Разбира се. Щом искаш — прегърна я той. Предвид държанието на Алисън, която в този момент се караше на Сириус, че яде като прасе, вероятно се радваше, че му се е случила по-малко опърничавата Ъндед.

Леля Шарлот пък беше видяла Лили и привика Джейн настрани, за да поприказват на четири очи.

— Това дете има талант, как не си го забелязала? — попита я лелята с тон все едно Джейн не видяла облаците в небето.

— Лельо, опитах се да ти кажа за нея по-рано през годината — запротестира Джейн.

Лелята само изсумтя и отиде да си вземе още торта, а Джейн се разсмя на непоследователността на роднините си и побърза да се върне при гостите.

През деня имаше и едно неочаквано посещение. Докато Джейн се беше заплеснала да приказва с Дора Тонкс и Алисън, Сивиръс беше успял да забегне нанякъде. Малко по-късно го видя да говори с млада чернокоса жена, която не беше сред поканените. Понечи да отиде при тях, но жената само погледна към нея и си тръгна.

— Сивиръс, коя беше тази? — попита Джейн с растящо недоумение и мъничко раздразнение в гласа.

— Това, скъпа ми съпруго, беше твоята далечна родственица Ейслин.

— Нямам родственица на име Ейслин — подразни се Джейн. След това се сепна. — Да не искаш да кажеш, че това беше жената, която ми е дала от кръвта си? — предпазливо каза тя, защото наоколо имаше и други хора.

— Точно така.

— Спаси ми живота… А дори не иска да се запознаем?

— Каза, че още не му е дошло времето. Ще се запознаете по-нататък.

— Добре — съгласи се равнодушно Джейн. — Нека да бъде както иска тя.

Въпросът скоро беше забравен.

До вечерта ядоха, пиха шампанско и танцуваха под слънчевото лятно небе и съпровода на „Магически вятър“, които бяха станали най-известната младежка магьосническа група на острова.

За гостите бяха приготвени множество палатки, които професор Дъмбълдор им беше отпуснал за случая. По някое време Джейн и Сивиръс се оттеглиха в „младоженческата“ палатка да си починат. Тъкмо изгасиха осветлението и полегнаха на огромната спалня, когато се чу тънко „зъннннн“. Сивиръс запали лампите и се огледа. По огледалото, шкафчетата и таблите на спалнята бяха накацали двайсетина комара, които той гони в продължение на половин час с магическата си пръчка и заклинанието за изтребване на насекоми. Последният комар се кри още двайсет минути, но накрая беше размазан върху една от лампите и младоженците най-сетне потънаха в блажен сън.

Младоженческите котки пък спяха в малко кошче до леглото им, заедно с белия котарак на Антъни, който подозрително облизваше малките котенца и Мъри. Явно имаше нещо общо с дребосъците. От време на време някой от мъниците промъркваше или измяукваше, изритан от другите два навън, но Мъри го захапваше за вратлето и го връщаше обратно в кошчето.

* * *

Въпреки че Алисън ги съветваше да отидат на меден месец в древния град Месемврия, където тъкмо беше започнала да работи, Джейн и Сивиръс решиха все пак да заминат за Япония. За целта трябваше да сменят два самолета и да пътуват над двайсет и четири часа.

— Никога не съм се качвала на самолет! — паникьосваше се Джейн в деня преди полета, докато си събираше дрехите в куфара.

— Ще ми обясниш ли пак, какво беше самолет? — попита я Сивиръс разтревожен.

— Това е нещо като автобус, само че лети.

— И как точно лети?

— Сигурно е нещо по законите на физиката. Ако беше магия, нямаше да летим цял ден — тя разрови купчината дрехи, която беше изсипана върху спалнята и извади оттам дънки и фланелка. — Това дали е достатъчно мъгълско за пътуването?

— Мислиш ли, че съм специалист по мъгълите?

Накрая се наложи тя да му избере мъгълски дрехи — панталони и риза, които и той не знаеше откъде има. Събраха два големи куфара с багаж — дрехи, обувки, пяна за вана, други тоалетни принадлежности, мъгълски чадър и китарата на Джейн, тъй като смяташе да свири по време на почивката.

— Въпреки че през повече време ще сме в магьосническия свят, ще ни трябват и мъгълски дрехи, както и мъгълска валута.

— Аз не смятам да пазарувам нищо мъгълско оттам — заинати се Снейп.

— Не си притеснявай, аз обмених пари. — „И да не искаш, сигурно ще ти купя нещо.“

— „Джейн, моля те, оправяй си багажа.“

— Мяууу! — измяца гладен котаракът на Антъни.

— „Братовчедка ти няма ли да идва вече да ги вземе тези котки?“

— „Каза, че ще намине довечера и после ще ги занесе у леля. Иди да ги нахраниш, ако обичаш.“

— „С котката вървели и котенцата. Само дето не знаех, че с теб вземам цялото котило.“

* * *

Двамата младоженци бяха възхитени от летенето със самолет, както и от многото красоти на Токио. Бяха настанени в хотела-гостилница, еквивалент на Продънения котел, Кипящия чайник — традиционна японска сграда, която се намираше на магьосническата улица в Токио. През деня разглеждаха модерните небостъргачи и традиционните японски къщи, вечеряха и закусваха в хотела с традиционна японска храна. Разгледаха множеството паркове, включително и магьоснически, в които растяха всякакви причудливи растения като цъфтящата половин година сакура и разноцветния бамбук.

Още на първата вечеря си поръчаха суши, което накара Джейн да разбере какво си мисли Аврора за английската кухня. Не че беше лошо, но беше толкова нетипично, че човек би си помислил, че не е храна. Пък и Сивиръс — уж беше толкова мнителен за храната, а глътна топчето уасаби и после правеше такива физиономии, все едно се гърчи в агония (което вероятно не беше далеч от истината). Джейн все пак успя да му помогне, като по съвет на съдържателя му даде да изпие голяма чаша чай и след това да изяде топка ориз.

След като свикна със сушито, тя започна да си го поръчва всеки ден, но все пак с пушена риба, а не със сурова.

Един ден през втората седмица в Токио двамата решиха да се разходят в магически резерват извън града. Казаха им, че там се въдят интересни магически създания — капи.

Всъщност, резервата за капи беше ограден с невидима магическа бариера от алеите за посетители, както им обясни екскурзоводът. Наеха рикша и започнаха да обикалят пътя край реката, която се виеше из парка. Около пет минути след началото на обиколката се появи първата капа. Беше висока малко над метър и приличаше на нещо средно между зелена маймуна и костенурка — кожата й беше жълто-зелена и имаше коруба на костенурка. Извадени от водата, пръстите й изглеждаха ципести и противни, а във вдлъбнатината върху главата й имаше малко вода. Водачът им спря, за да могат да огледат съществото, и им предложи:

— Поклонете й се и вижте какво ще направи.

Джейн и Сивиръс се поклониха ниско. В отговор капата също се поклони. Водачът ги насърчи да повторят и потретят. Накрая капата се принуди да се върне обратно във водата.

— Черпят магическата си сила от водата и ако водата от главата им се излее, както се случи сега, капата трябва да се върне в реката. Това е и най-лесният начин да се спасите от капа. Те са месоядни водни духове и обичат да си похапват човешко.

И двамата вече бяха наясно с тази информация, предвид, че се преподаваше по защита срещу Черните изкуства, но не казаха това на симпатичния японец, който толкова добре говореше английски. Само поблагодариха за информацията и се качиха обратно в рикшата.

Докато се возеха, към тях се приближи пощенска сова, която кацна на перилата от страната на Джейн и подаде краче. Джейн отвърза писмото и го зачете:

„Скъпи доцент Ъндед и професор Снейп,

Съжалявам, ако ви прекъсвам медения месец, но се отвори страхотна възможност! Ще свирим на фестивала на магията в Хогсмийд другата седмица, след което заминаваме на турне из Кралството! Много ни се иска доцент Ъндед да свири с нас. Пратете ни отговор дали ще се присъедините. Храната и квартирата са осигурени и дори можем да припечелим малко.

Искрено ваша,

Лили Смит“

— Какво ще кажеш, Сивиръс, ще отидем ли? — попита Джейн, след като и двамата прочетоха писмото.

— Срещата ни с министъра на магията е утре — напомни той. — Нали не смяташ да тръгнем преди това?

— Разбира се, че не. Но можем да тръгнем веднага щом свърши.

Сивиръс се намръщи и лека бръчка се вряза между очите му.

— Не ми е за парите — додаде Джейн. — Просто много ми се свири пред публика. Мооля.

Той продължи да се мръщи.

— „Какъв е проблемът?“ — попита тя — „Толкова ли не обичаш концерти? Или пък смяташ, че аз свиря лошо?“

— „Не свириш лошо! Просто на концертите ме гледат, ами все едно приличам на ония животни там в реката. Не ми харесва.“

— „Гледат те така, понеже им се мръщиш. И защото си облечен като учител. Мога да ти направя такъв костюм, че всички да припаднат, като те видят.“

— „Добре, ще отидем. Надявам се наистина да стане както го мислиш.“

Срещата с министъра потръгна добре, но после започна да буксува. Изглежда, японецът се интересуваше от станалото в имението на лорд Волдемор в деня, когато беше убит, но двамата твърдяха, че нямат нищо общо и го препращаха към професор Дъмбълдор. В крайна сметка той не повярва на никой от тях и ги изпрати със студена учтивост, така че те побързаха да заминат обратно за Острова.

За концерта Джейн облече Сивиръс в тесен лъскав панталон, тъмнолилава риза и черен елек. Върза му косата на опашка и дори закачи верига на панталона му.

— Ето, сега си готов.

Той отиде пред сцената малко преди да започнат да свирят и наистина, като че ли другите не го гледаха толкова осъдително. Групата излезе малко след това и тълпата се сгъчка към предните места. Сивиръс гледаше към сцената и се наслаждаваше на свиренето на Джейн, когато някой го потупа по ръката.

— Ей, пич, готин костюм! — каза по-млад мъж, който стоеше вдясно от него.

— Благодаря — промърмори Снейп.

— Струваш ми се познат, как се казваш?

Той понечи да каже цялото си име, заедно с титлата, но се спря. Защо да не опита по друг начин?

— Казвам се Сев. — И протегна ръка.

— Аз съм Бил — здрависа се с него мъжът.

Помълчаха малко, докато Джери се дереше на сцената.

— Много хубави момичета, какво ще кажеш? — посочи Бил. — И добре свирят.

— Предполагам, че е така.

— Аз харесвам русата.

— Според мен пък тъмнокосата е по-привлекателна — подсмихна се Снейп. — Мога да те вкарам в бекстейджа, ако искаш. Но те предупреждавам, че и двете са заети.

— Наистина ли? Ти си супер, пич. — И го тупна по рамото.

Двамата изчакаха концертът да свърши и Снейп поведе по-младия мъж към бекстейджа.

— Запознайте се. Това са Лили, Август, Джери, Евфем, Сет и Антъни. Това е Бил. Той ви е фен.

— Приятно ни е — каза Лили от името на групата и се здрависа с него. — Как намираш новата ни песен?

— Хубава е, но не е като „Полета на орела“.

— Е, май наистина е така.

В това време Джейн също се появи и Снейп я представи:

— Това е жена ми, Джейн.

— Приятно ми е. Предполагам, вие сте приятел на Сивиръс?

— Сивиръс ли? Мислех, че се казваш Сев?

— Да, така се казвам.

Младежът млъкна. Виждаше се как все повече пребледнява. Накрая заекна:

— П-професор Снейп, вие ли сте?

— Мистър Ейвъри, с колко си взехте отварите? — веднага превключи Снейп.

— Мисля, че беше Приемлив. Не съм бил толкова облекчен през целия си живот, както когато видях, че не съм скъсан.

— Е, момчета, тук не е училище, така че няма нужда да се държите като учител и ученик — опита се да ги помири Джейн. — Да пийнем малко огнено уиски.

Тя измагьоса чаши и призова бутилката от хладилника. Бил Ейвъри обаче само поглеждаше към неговата чаша, без да я вземе.

— Няма ли да пиете с нас? — попита го накрая Снейп.

— Ами, да. Ще пия. Разбира се, защо да не пия?

— Да пием за Хогуортс и за „Магически вятър“! — предложи Джейн.

— За Хогуортс и „Магически вятър“! — отговориха й другите.