Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (23)

Глава двадесет и трета
В устата на вълка

Джейн вървеше с наведена глава и фиксирани на гърба китки, стараейки се да не изостава от напористия ход на Сивиръс, който я побутваше напред с тялото си. Въпреки че практически беше излекувал треперенето й, тя все пак потреперваше, този път изцяло на психическа основа — беше я страх.

„Как можах да предложа този план?!“ беше мисълта, която периодично трябваше да затваря в тъмните кътчета на съзнанието си. Каменното имение, в което се намираха, допълнително я потискаше, защото това беше съвсем същото място, където я бяха държали в плен.

Извън сценичната й треска, нещата се случваха според същия този план. Сивиръс вървеше забързано, без да съобразява крачката си с нея, а професор Дъмбълдор беше тръгнал вляво от тях, като почти им дишаше във врата. Двама пазачи ги съпровождаха на крачка разстояние съответно пред и зад тях.

— Ще се изложите на голям риск — беше казал директорът, когато научи за плана й. — И ти, и Сивиръс. Освен това е възможно повече да не мога да го използвам като разузнавач.

— Така или иначе, съмнявам се след днес да можете да се възползвате от услугите му — възрази Джейн. От неговия кабинет се виждаха огньовете, които смъртожадните палеха отвъд двора на училището.

— Няма как да не призная, че имаш известно право — отговори професорът и се умълча.

Значи, решено беше.

И ето, сега бяха на прага на осъществяването на идеята й, а нея така я тресеше. Когато минеха покрай някой от високите прозорци, тя неволно поглеждаше натам, мислейки си, че може би никой от тях повече нямаше да види света зад тях. Толкова време се беше подготвяла психически за тази среща, толкова беше бягала и се беше крила, а с всяка следваща крачка разстоянието между нея и съдбата й се скъсяваше сякаш главоломно.

Коридорите се нижеха един след друг, обзаведени със задължителните железни доспехи и факли, разположени съответно в нишите и върху изпъкналите части на стените на равни интервали. Имението беше мрачно, също както и предишния път, въпреки наличието на светлина.

Завоите следваха един след друг. След поредния завой надясно предният пазач, вместо напред, направи крачка вляво. Бяха се оказали пред голяма дървена врата, обкована с желязо.

Двамата пазачи застанаха пред вратата, а Снейп предпазливо я отвори. Когато вече бяха скрити зад широката й грапава повърхност, той пъхна във вътрешния джоб на мантията на Джейн пръчката на Нот, която тя беше задигнала някъде в това имение.

В стаята беше сякаш още по-тъмно, отколкото отвън в коридора. Както и бяха планирали, вътре нямаше никого, освен източника на най-големия й страх — самият лорд Волдемор. Той се намираше с гръб към тях и гледаше нещо през прозореца. След десетина секунди бавно се обърна с лице към тях и погледна почти безразлично към Сивиръс.

— Господарю, доведох ви отстъпницата Ъндед — поклони се той и без да иска леко докосна рамото й.

— Нещастник! — развика се тя, както беше уговорено. — А аз ти вярвах!

Усети как китките й изведнъж се отпускат, но продължи да ги държи зад гърба си. Още незавършила планираните реплики, тя видя как малка светлинка се удря в някакъв невидим щит около Волдемор. Проблесна втора светлинка и директорът се показа, съвсем видим, на крачка вдясно от тях.

— Сивиръс, разочароваш ме — каза с привидно безразличен глас Лоръта. — А аз не обичам да ме разочароват.

Снейп полека избута Джейн встрани от себе си, за да може поне малко да я прикрива с тялото си.

— Как разбрахте, господарю? — попита Снейп, сякаш това беше най-важното нещо на света. С периферното си зрение Джейн видя как професор Дъмбълдор отново става невидим. Очевидно Сивиръс се опитваше да му печели време.

— Как разбрах ли? — разгневи се Волдемор. — Не от някоя от вашите безценни легалимантски главици. Не, Сивиръс, издаде ви езикът на тялото.

Джейн с ужас си спомни как Сивиръс я докосна по-рано. Никой от тях не отдаде внимание на този жест, защото вече бяха свикнали един с друг. Тя все пак можеше да замаже положението, като се опита да се отскубне и го изгледа гневно, но едва ли Волдемор щеше да се хване на такава едностранна симулация.

Трета светлинка се разби в щита на Волдемор. Този път той дори не си направи труда да разкрие невидимия професор, а само се засмя маниакално. Благопристойните бели магии на Дъмбълдор нямаха шанс да преминат през щита му. Трябваше някой да действа мръсно. Или тя, или Сивиръс.

Тя посегна за пръчката си и внимателно се прицели.

— Авада Кедавра! — извика, но заклинанието нямаше достатъчно сила, за да направи нещо повече от това да опърли мястото, където трябваше да се намира носът му.

Черният лорд се засмя с гърлен смях.

— Малко момиченце, не са ли те учили в училище как се правят тези заклинания? Разбира се, че не. С директор като този. Бела винаги казваше, че когато прилагаш непростимо проклятие, трябва наистина да го искаш. Нека ти покажа.

— Авада Кедавра! — изрева Волдемор и зелената светлина се изстреля от пръчката му в посока на Сивиръс.

Джейн имаше около секунда за реакция. Не можеше да го изблъска от пътя на зеления лъч, не беше достатъчно тежка. Остана само един изход. Тя се хвърли пред него и веднага падна, покосена от проклятието.

* * *

— Нееее! — извика Сивиръс като последния мъгъл. Все едно нямаше по-адекватна реакция за него. Любимата му беше мъртва, а той само стоеше като вкаменен на мястото си, без да се опита да направи нещо.

— Авада Кедавра! — изрева той след малко, но Волдемор само направи крачка надясно и избегна проклятието, което се разби в стената.

Завърза се ожесточен дуел, от едната страна на който бяха Сивиръс и професор Дъмбълдор, а от другата омразният Волдемор.

— Инкацерус!

— Круцио!

— Авада Кедавра!

Заклинанията се блъскаха в пода, стените и мебелите, които се пръскаха с трясък, но никой не беше достатъчно точен, за да уцели противника. На Сивиръс бяха започнали да му текат сълзи от очите, но той не им обръщаше внимание и продължаваше да се дуелира.

* * *

Джейн се размърда неспокойно от шумотевицата и отвори очи. Отначало не можеше да се ориентира къде е попаднала и защо лежи на земята. После си спомни — бяха объркали плана, Волдемор се опита да убие Сивиръс и тя застана по средата между него и проклятието. Защо обаче беше все още жива? И защо нещо й мокреше по лицето?

Тя прокара бавно показалец под носа си и се втренчи в кръвта по пръста си. Изведнъж й стана ясно — родовото проклятие се беше сблъскало с непростимото проклятие и му беше попречило да изпълни действието си, давайки й малка отсрочка. От тази отсрочка зависеше да спаси живота на двамата си спътници и да проведе личното си отмъщение.

Надигна се внимателно на лакът и огледа дуелиращите се. Никой не й обръщаше и грам внимание, мислейки си съвсем справедливо, че тя вече не е между живите. Джейн допълзя на лакти и задник към стената и опря гръб на нея. Затвори очи, за да си припомни всички злини, причинени й от Волдемор, всички нейни близки, които бяха загинали от ръката му. След като омразата плъзна из тялото й, тя внимателно се прицели, изчака го да отбие едно заклинание и извика с глас, идващ сякаш от отвъдното:

— Авада Кедавра!

После изгуби съзнание.

* * *

— Професор Дъмбълдор, тя е жива! — извика Сивиръс и се втурна към нея.

Директорът, който вече беше съвсем видим, коленичи над Волдемор и го огледа.

— А пък той е съвсем мъртъв — замислено каза професор Дъмбълдор и тръгна към Джейн и Снейп.

— Нека да видя — Дъмбълдор напипа пулса й, после измагьоса и поднесе до устата й огледалце, което се запоти. — Жива е, но е цялата в кръв — обобщи той очевидното — от носа, устата и ушите й течаха червени вадички. Двамата се опитаха да я изправят и видяха, че там, където беше седяла, също имаше лепкаво червено петно.

На всичкото отгоре, на вратата се думкаше:

— Отворете, в името на господаря!

— Какво ще правим? — попита Снейп.

— Ти вземи Джейн и скочи с нея през прозореца. Заведи я право в „Свети Мънго“ и им кажи за отварите, от които се повлиява. Ще те чакам след половин час пред Входната врата на Хогуортс. Тогава ще ударим.

Сивиръс само кимна и взе Джейн на ръце, както в онзи ден, точно преди да започне учебната година. Директорът му подаде пръчката в дясната му ръка и счупи прозореца със заклинание. Под музикалния съпровод на хиляди падащи стъкълца, Сивиръс стигна до прозореца и направи магията за леко падане. После скочи и се приземи меко на ливадата. Притича през двора, направи дупка в омагьосаната ограда с пръчката, която още държеше под краката на Джейн и щом излезе от двора на имението, се магипортира.

Като в треска прекрачи витрината, през която се влизаше в „Свети Мънго“. Когато видя толкова много кръв, дежурната веднага извика Спешна помощ, които едва я откопчиха от ръцете му. Той тръгна след тях, като им казваше с кои отвари спира кръвотечението. Накрая се насили да каже и кое заклинание я е поразило:

— Беше Авада Кедавра.

— Не може да бъде! — сепна се помощник-лечителката. — Сигурно го е направил някой не много сръчен магьосник.

— Черният лорд го направи — отговори Снейп, което накара всички от спешния екип да се втрещят. — Ползвайте отвара за подсилване за спирането на кръвта — допълни той, когато видя, че се чудят какво да правят. — И по-бързо я занесете в някоя манипулационна. Лекувам я от началото на учебната година, така че по-добре ме послушайте.

Лечителите дойдоха на себе си и продължиха да направляват тялото й, вдигнато един метър над земята, към спешния кабинет. Когато стигнаха там, понечиха да затръшнат вратата пред него, но той се възпротиви:

— Искам да помогна, разбирам от отвари.

— Добре — съгласи се главната лечителка. — Вземете от шкафчето, които отвари смятате, че са нужни.

Той отиде до показаната му мебел и започна да подбира шишенца — първо подсилващата отвара, после тази за спиране на кръвотечения, за всеки случай, накрая отварата против тремор и „животворната“ отвара. Сложи шишенцата на масичката до големия плот, на който лежеше Джейн и нареди:

— Дайте й първо две дози от подсилващата, после една доза против тремор и най-накрая животворната. Давайте й ги през половин час в продължение на три часа. После минете само на животворна. Ако кръвотечението не е спряло, дайте й от кръвоспиращата.

Лечителите го гледаха объркано и после обърнаха глави към началничката си за потвърждение.

— Правете каквото казва той — кимна тя. — Това е най-добрият й шанс.

— Ще дойда да я видя, веднага щом мога — обеща той и тръгна към вратата.

— Чакайте, как да ви потърсим, ако имаме нужда от вас?

— Ще бъда някъде около замъка Хогуортс. Адресирайте совите до професор Снейп. — И затвори вратата след себе си.

* * *

Боят мина както се и очакваше — без особени трудности. Смъртожадните бяха така разкоординирани и уплашени от отсъствието на господаря си, че се държаха повече като подплашен добитък, отколкото като армия. Въпреки че Бела Лестранж пое командването, доста от хората й не бяха склонни да я слушат и бяха съответно пленени и пратени за Азкабан.

За Снейп това не беше предизвикателство, той много повече се притесняваше за съдбата на Джейн. Веднага щом обърнаха смъртожадните в бягство, той помоли директора да се отлъчи и веднага се магипортира до болницата.

Състоянието на Джейн се беше стабилизирало, но още не беше дошла в съзнание. Вече бяха спрели подсилващата отвара и отварата против тремор, както и преливането на кръв и я държаха само на животворна отвара. Той остана да спи там през нощта, а на сутринта го събуди братовчедка й Алисън, която беше дошла веднага след залавянето на последния смъртожаден.

— Как сте, Алисън? — попита Снейп, докато се надигаше от креслото, в което беше спал.

— Не моето здравословно състояние е това, за което съм дошла да говорим — тросна се тя. — Какво се е случило с братовчедка ми?

— Черният лорд я улучи с проклятието Авада Кедавра — отговори той.

Алисън изтръпна.

— И е още жива?

Сивиръс кимна:

— Поддържат я с отвари. Надявам се да са достатъчни, за да се събуди, но едва ли ще се окажа прав. Смятам, че ще е нужно още нещо, нещо, което сега ми убягва. Кажете, Алисън, имате ли някакви особени магически способности? Освен легалимантията.

— Как разбрахте?

— Беше просто щастливо допускане. Ще отречете ли?

— Не.

— Всички в семейството ли го имате?

— Доколкото знам, да.

— Джейн говореше за някакви родови проклятия, знаете ли нещо по въпроса?

— За тези истории, дето нямаме мъже в рода ли? И аз съм ги слушала от майка ми и лелите — отсече тя, не особено доволна от разпита.

— Знаете ли нещо повече? — упорстваше Снейп.

— Не. Джейн се интересуваше повече от мен от семейната история.

— А на вас лично случвали ли са ви се неща, които не се случват на обикновените магьосници?

Алисън се замисли, но след малко отговори:

— Заклинанията, които правя, понякога се объркват. Особено безсловесните. Винаги съм го отдавала на разсеяност от моя страна, но може би не е само това — тя замълча. — Понякога, в много редки случаи, се насочват обратно към мен.

— Знаете ли причината за всичко това?

— Съжалявам, не.

— Ще трябва да попитам и леля ви за същите неща. Ако трябва, предупредете я. Трябва да разберем всичко това, за да знаем как да лекуваме Джейн.

Снейп се замисли. Беше очаквал Алисън да знае повече от Джейн, но битката още не беше загубена.

* * *

След още половин ден будуване около леглото на Джейн, Сивиръс реши, че едва ли й е особено полезен тук и убеди Алисън да го заведе при леля им. Възрастната жена го посрещна с прегръдка, очевидно информирана от директора и Алисън какво е направил за племенницата й. Побърза да го настани пред огнището, тъй като навън беше мъгливо, и поднесе чай с курабийки. Сивиръс едва се насили да изяде една, защото си спомни, че Джейн беше направила такива за него в началото на учебната година.

Тъй като мълчаха твърде дълго, Алисън се обади:

— Лельо Шарлот, професор Снейп иска да те попита за семейната история и нашите особености във връзка със състоянието на Джейн.

— Смятам, че именно в това се крие ключът към възстановяването й — допълни той. — Така че ви моля да ми разправите всичко за семейството, което знаете.

— Едва ли повечето неща ще ви се видят интересни — поколеба се леля Шарлот. — Но все пак ще ви разкажа. Нашият род е започнат от вещица на име Аманда Ъндед шест поколения преди мен. Тя е имала мъж и две дъщери, но мъжът й загива — удавя се в реката. Нещастен случай. С едната дъщеря не е известно какво се е случило, но другата е била пра-пра-прабаба ми. Оттук следва дълга история, в която са се родили много момиченца с фамилията Ъндед. Голяма част от тях оцелели, но малко дали потомство. Виж, с мъжете им все нещо се случвало — дали ще е змейска шарка или пък някой нещастен случай, обаче жените Ъндед оставали без мъж много рано. Тъй че ако търсите нещо от родословието, което да ви е от помощ, търсете го по женска линия. Мъжете не са от значение в случая. Аз не познавам баща си, нито пък Сюзън. Дори не бяхме сигурни, че е един и същи. Майка ми мълчеше по въпроса. Опасявам се, че това е всичко, което мога да ви предложа.

— Моят баща пък загина по време на експедиция — каза Алисън в подкрепа на лелините си думи.

— А къде са живели предците ви? — попита той.

— О, къде ли не — отговори лелята. — Ние с майка ми живеехме в Дарбишър, а баба ми — в Съсекс. Изглежда всяко ново поколение в стремежа си да се отдели от предишното, отиваше да живее в друго графство.

Сивиръс я разпита и за специалните й умения, но не изкопчи повече, отколкото му беше казала Джейн. Постоя още половин час от учтивост и тръгна за Лондон, като каза, че отива в Лондонската библиотека.