Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (19)

Глава деветнадесета
Изненади

Джейн беше отишла в „Свинската глава“, за да потърси Алисън, но стаята й беше заключена. Реши да слезе долу в кръчмата, за да попита съдържателя дали не знае нещо по въпроса. На една от масите завари професор Дъмбълдор, който тъкмо беше отворил кесийка с шербетови лимончета.

— Къде е Алисън, професоре? — попита Джейн белокосия магьосник, който в това време бъркаше в малката кесийка.

— Алисън? — замислено повтори той, докато си избираше лимонче. — О, да. Имаш предвид братовчедка ти. Мисля, че отиде на площад „Гримолд“. Лимонче?

— Мерси — тя извади две и ги задъвка.

Взе си довиждане с директора и излезе от кръчмата. След няколко крачки се магипортира на площада. Прекосила разстоянието, застана пред мястото, където трябваше да се намира къщата. Изчака до пълното появяване на зданието и чак тогава тръгна към вратата. Пристъпи прага, премина като хала вестибюла, изкачи стълбите и тъкмо щеше да потропа на вратата на най-близката стая, когато чу гласове, които се носеха от дъното на коридора. Приближи се почти безшумно до вратата, иззад която вече отчетливо се чуваше разговорът и долепи ухо. Знаеше, че трябва да се срамува от това, че подслушва, но въпреки това го намираше за изключително полезно занимание. Все пак, на всеки се налагаше понякога.

— Хайде да разгледаме пак снимките от „Хогуортс“ — каза женски глас, най-вероятно принадлежащ на Алисън.

— Гледахме ги вече три пъти тази седмица — възпротиви се събеседникът й. Значи не беше сама, каза си Джейн.

— Обаче си толкова хубав на тях, че ми се иска да ги видя още веднъж — продължаваше братовчедката.

— О, добре — шум от стъпки и ровичкане в библиотеката. Джейн се дръпна от вратата, приготви се да се престори, че тъкмо смята да почука и почти се задави с остатъка от лимончетата. — Ето, тези са от шести курс.

Явно засега никой не се готвеше да излиза. Джейн отново се залепи за вратата, за да чуе как Алисън се захласва по един странен и в някаква степен досаден начин, както по-малката й братовчедка никога не я беше чувала да прави. Мъжът с нея отговаряше любезно и с известно смущение. Явно и той не беше свикнал с „милата Алисън“. Гласът му обаче беше толкова познат, че Джейн чувстваше, че няма да си намери място, докато не разбере кой е. Двамата вътре продължиха да си приказват за около десет минути, а тя се чудеше дали все пак да не влезе и да не ги изненада. А може би ако просто надникнеше през ключалката, щеше да ги види. Бавно приклекна, опряна на рамката. В този момент гласовете внезапно стихнаха, а Джейн едва не извика от изненада. През процепа на ключалката се виждаше най-необичайна гледка — Алисън целуваше Сириус Блек.

Тя усети, че трябва бързо да се махне оттук, преди да е направила някоя глупост, като например да влезе вътре и да се развика и на двамата. Отстъпи рязко от дървената повърхност на вратата, едва не се изтърси на пода, изправи се светкавично, след което профуча през къщата и напусна.

Направо не можеше да повярва колко лесно я е забравил Сириус и не само това, ами я беше заменил със собствената й братовчедка! Крачейки ядосано, прекоси площада, където вече беше започнало да ръми и със замах се магипортира.

В парка на Хогуортс времето беше намръщено и задушно. Скоро щеше да се разрази буря. Джейн премина на бегом по алеите, където се разхождаха множество ученици и се отправи към замъка. Пътьом забеляза Хагрид и му махна за поздрав, докато се препъваше в някакъв корен, стърчащ в края на пътечката. Трябваше да каже на някого. Бързо. Притича през Входната зала, подмина голямото мраморно стълбище и решително се отправи към подземията на Слидерин.

— Професор Ъндед — повика я някой съвсем близо до нея.

— А, здрасти, Антъни — Джейн спря задъхана и отправи объркана усмивка към шестокурсника от Слидерин. — Както правиш в замъка, когато навън е толкова по-приятно? Поне докато не завали.

— Реших да се упражнявам в заклинанията, които ни дадохте. Още не съм ги усвоил съвсем.

— Оу — отвърна тя изненадано и се огледа. — Надявам се наистина да са ти от полза. А ако си извиеш китката ето така, се получава по-голяма стабилност на движението, утре ще говоря за това в часа, но ти можеш да започнеш да го упражняваш отсега.

— Звучи добре. Благодаря, професоре.

— Само че съм още доцент. Не съм сигурна дали ще се задържам.

— Не ни напускайте! Толкова е забавно във вашите часове.

— Ще се постарая. Антъни, случайно да знаеш къде е професор Снейп?

— В стаята си. Не е излизал цял ден — момчето се усмихна лукаво. И без да използва уменията си, Джейн знаеше какво точно си мисли. А на всичкото отгоре беше познал.

— Не ме гледай така, младежо — побърза да се защити, като повдигна вежди. — Иначе ще кажа на Лили Смит какво си мислиш за нея, когато смяташ, че не те вижда.

— Доцент Ъндед, не можете… А откъде знаете?

— Изписано ти е на лицето — отвърна тя припряно, въпреки че не беше съвсем така. — Пък и не бих могла да я изненадам, ако й кажеш сам.

И му намигна съзаклятнически. Това момче определено имаше нужда от подканяне.

— Ще взема предвид съвета ви.

— Няма да сбъркаш. Хайде, аз отивам да потърся професор Снейп.

— Довиждане, доцент Ъндед.

— До утре, Антъни.

Джейн проследи с поглед отдалечаващия се ученик и въздъхна. Тези млади направо не знаеха какви късметлии са — всичко им беше просто и лесно. След това се запъти към стълбището, което водеше към подземието. Скоро се озова пред прага на стаята, която в последните дни беше й станала толкова позната, колкото собствената й. Потропа на вратата и зачака. Междувременно покрай нея минаха трима слидеринци, които я изгледаха с едва прикрита неприязън. Очевидно не всички ученици от този дом я одобряваха.

— Кой е там? — чу се отвътре.

— Джейн е.

Учениците спряха за малко и си прошепнаха нещо. Джейн извърна поглед от тях едва когато вратата се отвори, тъкмо навреме, за да застане няколко сантиметра под нелепата усмивка на бледото лице на Сивиръс Снейп.

— Не те очаквах толкова рано — каза той и се протегна да я прегърне. Джейн тръшна вратата и се хвърли на врата му толкова решително, че двамата се намериха на пода само след няколко мига.

— Липсваше ми. Пък и имам нещо да ти казвам — отговори тя, след като отдели устни от неговите.

— Ако станеш от мен и ме оставиш да си поема дъх, мога да ти налея чай и тогава ще ми разкажеш.

— Извинявай, Сивиръс.

— Нищо, нищо. Почти ти свикнах.

Джейн се изправи без особена грация и подаде ръка на Снейп. Той я пое, но гледаше да не използва цялата си тежест, за да се изправи. Знаеше, че приятелката му е издръжлива, но все пак можеше да я събори, без да иска. След като наля две чаши с чай, той седна на креслото пред камината и направи жест на Джейн да се настани в скута му. Джейн го целуна по челото и се впусна в пространен разказ за видяното през ключалката.

— От всички мъже, Алисън да налети точно на Сириус Блек! — разпалено обясняваше тя.

— Мислех, че го харесваш — той я тупна по рамото.

— Не и за зет — поклати глава Джейн, като посрещна предизвикателството. — Знам какво си мислиш и можеш да ми го спестиш. Всичко, което ти трябва да знаеш, е, че се опитах да разкарам и двама ви. Постигнах успех само с единия. И то не само защото Сириус е опасен. Но това, че братовчедка ми се вижда с него, определено не ми харесва.

— Говориш все едно той е Чудовището от Лох Нес, а братовчедка ти — малка фея — той положи глава на рамото й. — Скъпа Джейн, ако беше на моето място, щеше да забележиш, че всъщност вие сте по-опасни от Блек и приятелчето му Лупин, взети заедно.

— Сивиръс, не се чуваш какво говориш. Ние сме просто вещици, които обичат пътешествията, рок музиката и ровенето в прашни книги.

— Точно това ми каза вчера и Луциус Малфой. Но не с тези думи. Мисля, че използва израза „опасни вампирки“.

— Още една дума и довечера ще спиш в езерото при сепията.

— Мисля, че в сравнение с твоето бутане с лакти, сепията ще ми се стори изключително приятна. Ау! Колкото до Блек, смятам да го предупредя лично с какво точно се е захванал. Макар че едва ли ще ме послуша. Историята не помни случай, в който той да се е вслушвал в чиито и да било съвети.

— Ти пък откога се загрижи толкова за него? Едно време го ненавиждаше.

— Не съм престанал — Снейп се намръщи, но след малко обхвана раменете й с ръце и се усмихна. — Наистина лош късмет. От Азкабан да попаднеш на Ъндед, и от нея — на братовчедка й. Ох, не ме гъделичкай така.

— Ти ще ми кажеш — тя протегна и другата ръка зад гърба си, за да му даде да разбере. За нейно нещастие скоро и двете бяха извити внимателно, но сигурно.

— Твоят проблем, скъпа Джейн — подсмихна се той, докато държеше ръцете й, — е, че не се чувстваш щастлива, ако не контролираш ситуацията.

— Знаеш, че мога да се отскубна много лесно, нали?

— Обаче не искаш. Нее, предпочиташ да те занеса оттатък и да избия Алисън Ъндед и Сириус Блек от главата ти, както само аз мога да го направя.

— Ще хапя и дращя по целия път — Джейн издърпа рязко ръката си, обърна се светкавично, прихвана го през кръста и го събори върху себе си на пода. — Като се замисля, няма нужда да се разкарваме чак дотам. А за Алисън ще приказваме по-късно, няма да се измъкнеш.

— Нямам търпение — рече Сивиръс, като извади магическата пръчка от джоба на одеждите си и се протегна да я остави на масата.

* * *

Този следобед Джейн се разхождаше около езерото и се радваше на пролетта. Професор Снейп беше зает в лабораторията си, затова тя беше излязла сама. Съботният ден беше топъл и безоблачен и учениците също бяха навън. Повечето я поздравяваха, когато я видеха, някои дори я канеха да се присъедини към тях, но тя предпочиташе да стои встрани и само да ги наблюдава. На двама обаче не можа да откаже.

Най-напред видя Антъни, облечен в дънки и зелено-сребърен пуловер, явно плетен специално за него. Беше толкова топло, че беше захвърлил наметалото и слидеринския куидичен шал на поляната. Отначало не я забеляза, защото жестикулираше ентусиазирано на момичето, застанало срещу него, от което Джейн можеше да види само русата коса, вързана на опашка и синьото шалче, което се подаваше под нея. Отне й около секунда, докато познае Лили — не очакваше Антъни да я покани да излязат толкова скоро. Тъкмо се канеше да ги заобиколи, за да ги остави да разговарят на спокойствие, когато Антъни се провикна към нея:

— Доцент Ъндед, елате да ни гледате! С Лили ще се дуелираме.

Лили също обърна глава към нея и й се усмихна. Това убеди Джейн, че вероятно няма да им пречи чак толкова много и затова забърза към тях. Времето беше наистина горещо, особено на слънце, затова тя също хвърли наметалото си при техните на тревата. Отдолу се показа един от пуловерите на Снейп, който беше заела на тръгване от неговата стая — беше чисто черен и си личеше, че й е голям.

Джейн се загледа гузно в пуловера, което привлече и погледите на другите двама. Въпреки че не знаеха чий е, Антъни сигурно се досещаше — твърде често я виждаше из слидеринските коридори.

Реакциите и на двамата бяха сдържани — Антъни само се засмя, а Лили направи жест с палец нагоре. Джейн обаче се притесни не на шега — слуховете бяха започнали да се разпространяват.

Пренебрегвайки лошите си мисли, тя пристъпи към тях и застана на няколко крачки разстояние. Дуелът започна.

Отначало и двамата залагаха повече на нападателните заклинания, но в един момент Лили взе превес и започна да обсипва Антъни с добре подбрани проклятия — наоколо валяха парализиращи заклинания, проклятия, поразяващи ума и всички симпатични магийки, който Джейн им беше преподавала. От своя страна, отначало той се защитаваше по-вяло, явно се правеше на джентълмен, но по някое време започна да се отбранява съвсем наистина, защото Лили не го щадеше. Само от време на време мяташе проклятия напосоки, а те от своя страна уцелваха или езерото, или близките дървета. Едно от тях обаче — „Риктосемпра“ улучи Джейн. Тя не се засмя, всъщност външно по нищо не й личеше, че е улучена от проклятие. Десет минути по-късно започна да й тече кръв. Дори тогава тя не се обади, а продължи да попива вадичката с носната си кърпичка. Когато дуелът най-сетне приключи с решителна победа на Лили, две малки кървави сълзи се бяха спуснали по бузите й.

— Доцент Ъндед, какво ви е? — загрижено попита Лили. — Ние ли ви направихме това?

— Не, не сте вие. Нищо ми няма — опитваше се да отрича Джейн, докато примигваше. После обаче не се сдържа и повърна кръв върху ливадата.

— Елате, ще ви заведем до болничното крило — притесни се Антъни и заедно с Лили я подпряха от двете страни, след което всички забързаха към замъка.

Джейн не искаше да се заседява дълго, но мадам Помфри я накара да остане за през нощта, въпреки че след изпиването на отварата започна да се подобрява мигновено. Престоят в болничното крило й послужи да се замисли дълбоко над странните ефекти на проклятията върху нея. Някой път щеше да си го отнесе здраво — и тогава нямаше да има кой да я спаси.

На сутринта едва успя да се вмъкне в стаята си и да се тръшне на леглото. Чак преди да тръгне за обяд, когато обикновено хранеше котката, забеляза, че нея я няма. Щателното претърсване на стаята не даде никакъв резултат. Джейн излезе в коридора, започна да вика „пис-пис“ и да се оглежда, но и от това нямаше полза. Накрая се върна в стаята и написа набързо на парче пергамент, че се търси загубена котка и отиде да го окачи на таблото в общата стая на Рейвънклоу. Втори такъв сложи до входа на Голямата зала.

* * *

Джейн кръстосваше с тревога Входната зала. Сивиръс беше излязъл преди два часа на събрание при Черния лорд с толкова мрачно изражение, че не беше посмяла да попита нищо. Самата тя знаеше от наблюденията си, че работите отиват на зле, но смяташе, че нещата спокойно могат да се проточат още месец-два. От суровото изражение на лицето на любовника си обаче разбираше, че може и да нямат толкова време.

Самият професор Снейп пристигна след още половин час болезнено чакане. Тя го погледна умолително, с напълно открито съзнание, но той нямаше нужда да й чете мислите. Очевидно всичко беше изписано на лицето й. Погледна я мрачно и каза:

— Джейн, започва се. Иди да се приготвиш.

Спря, колкото да я целуне по челото, след което продължи към стълбището.

Светът й сякаш се срути в един миг. Усещаше пропадане, липса на сили и отпадналост. След това сви устни — трябваше да се опомни и да отиде да се приготви, както я беше посъветвал Снейп.

Като в мъгла тръгна нагоре по стълбите, но когато стигна до петия етаж, вече се беше опомнила. Котката все още никаква я нямаше, така че поне не трябваше да се тревожи кой ще я храни. Започна трескаво да се приготвя — мантия, наметало, обувки. Двете магически пръчки, камата и джобното ножче прибра на различни места из одеждите си. Имаше и две дози отвара за подсилване от професор Снейп, които сложи във вътрешния джоб на мантията — този път нямаше да я сварят неподготвена.

Бележката от директора получи в камината си, която започна да свети в зелено. После пергаментът се разтвори и гласът на директора каза:

— Джейн, имам нужда от теб в битката за Хогсмийд. Ще започне по залез. След половин час те очаквам във Входната зала.

Хартийката посвети още малко и изгоря. Джейн проверя още веднъж джобовете си и с разтуптяно сърце се запъти към стълбите. Надяваше се да има и други подранили, за да не се налага да стои сама.

Беше първата, слязла долу и скоро се озова в изходна позиция — крачеща из Входната зала и чакаща някой да се появи.

Не бяха минали и десет минути, когато към нея се присъедини професор Макгонагъл. Лицето й беше строго с едва загатната изненада. Двете се поздравиха, но не завързаха разговор.

Джейн внимателно опита да й приложи легалимантия и за свое учудване успя. Явно напрежението беше отслабило защитата й.

Минерва си мислеше за пропуснатите възможности да създаде семейство, за изпуснатите шансове в кариерата и подобни неща, което накара Джейн също да се вкисне и да започне да брои пропуските си. В един момент решително се спря и за да се съсредоточи в настоящето, попита:

— Смяташ ли, че имаме шанс?

Беше логично да я попита, помисли си тя, все пак Минерва беше по-добре запозната със силите на Ордена от нея. Другата жена се усмихна слабо и отговори:

— Мисля, че да.

По някое време започнаха да идват и другите — професор Спраут, професор Вектор, Хагрид, Снейп и Дъмбълдор, най-накрая се появи задъхана Аврора. Директорът обясни накратко разположението на всички и евентуалния състав на противника, доколкото се беше отдало на професор Снейп да научи. Също така каза, че в Хогсмийд ще ги чака някакво опълчение от местни, и не само, вещици и магьосници. Джейн обаче не запомни много от казаното, защото беше притеснена, пък и не разбираше кой знае колко от военна стратегия. Освен това цялата трепереше от страх и й се искаше да се скрие някъде възможно най-бързо.

„Няма нищо доблестно в моите битки“, помисли си тя. „По-добре да преподавам.“ Мислеше си за това как се скрива в стаята си и не се подава навън, докато цялата битка не свърши. Как тръгва из замъка да търси Мъри, вместо да се бие.

По някое време усети, че някой я наблюдава втренчено. Обърна глава и видя, че това беше Сивиръс, който стоеше до директора и явно се чудеше какво й става. Джейн си пое дълбоко дъх и премести страха си в едно тъмно кътче на съзнанието — беше решила, че ще има време да трепери, след като всичко това свърши.

Подредени в полубоен строй, учителите тръгнаха след професор Дъмбълдор към входната врата и нататък — по пътеката към Хогсмийд. Джейн се намираше някъде по средата на редицата, а Сивиръс беше напред, съвсем близо до директора.

В Хогсмийд хората ги чакаха пред кръчмата на другия Дъмбълдор — бяха дошли аврори и обикновени магьосници от селото и страната. Алисън също беше там, заедно с досадния Блек, който я държеше за ръка. Имаше и разни безобидно изглеждащи магьосници от провинцията — почти очакваше да види и селяни с вили и факли. Какви бяха обаче изненадата и ужасът й, когато забеляза сред тълпата и леля си Шарлот.

Изчака да се смесят с аврорите и селяните и докато професор Дъмбълдор даваше почти същите наставления, както по-рано, отиде при леля си и я запита:

— Лельо, какво правиш тук? По-добре е за теб веднага да се връщаш в Йоркшир.

— Не мисли, че е само твоя привилегия да се биеш, Джейн. Майка ти със сигурност би одобрила включването ми.

— Възрастна си, така че недей да спориш с мен и се прибирай вкъщи — настоя Джейн. — И, много ти се моля, не намесвай майка ми.

— На шейсет години съм и съм съвсем с всичкия си — упорстваше лелята. — Нямам нужда племенницата ми да ми казва дали мога да се бия или не.

Джейн тъкмо се канеше да възрази, когато към тях се приближи Алисън.

— За какво спорите? — попита тя и без да дочака отговор, започна да оглежда околните, очевидно, с цел да разбере от тях какви реплики са си разменяли двете.

— Джейн — обърна се към нея Алисън, — леля Шарлот не е под твое попечителство и определено може да взема сама решения за себе си.

Алисън изобщо не изглеждаше учудена от внезапното желание на леля им да се бие, което наведе Джейн на определена мисъл:

— Да не искаш да ми кажеш, че ти си я подучила?! — сопна се тя на братовчедка си.

— Нищо подобно не съм правила! Само й споменах за Ордена, нещо, което ти очевидно си пропуснала, и тя веднага пожела да се включи.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — разсърдено започна Джейн.

— Джейн, — прекъсна я леля й. — Алисън, престанете вече. Няма да търпя да се карате за мен, все едно съм малко дете. Млъкнете и започнете да следите какво става наоколо.

Двете престанаха да говорят, но продължиха да се гледат навъсено. Вместо това си разменяха безсловесни обиди като „самонадеяна капа“ и „страхлив хънки-пънк“. Не мина обаче дълго време, преди някой до тях да се провикне:

— Погледнете!

Джейн и Алисън се огледаха наоколо. Пред очите им се разкри странна гледка — от покрайнините на селото се задаваха облечени в яркозелени мантии фигури, вървящи в строй по двама една зад друга.

— К’о ста’а, ’омчета?! — поздрави главатарят им със силен ирландски акцент. — Чухми, чи има празник у ваши село, а пък ни сте нъ поканили.

Всички се заляха от смях, включително Джейн, Алисън и Шарлот, временно забравили за разправиите, и не на последно място, ирландците. Ако тия момчета се биеха така смело, както приказваха, задникът да му е як на Волдемор.