Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (17)

Глава седемнадесета
Любовна история

Джейн чакаше шестокурсниците от Грифиндор да дойдат за час при нея. До началото на занятието обаче имаше около половин час, затова тя седеше зад бюрото си и проверяваше домашни. След малко вратата се отвори и тя по навик вдигна поглед, за да види кой влиза. Беше Хари Потър, самичък, без двамата приятели, с които се мотаеше обикновено.

— Здравей, Хари! — каза Джейн и пак заби поглед в пергамента, който проверяваше. — Къде са приятелите ти?

— Здравейте, професоре! Рон и Хърмаяни имат отвари, а аз не ходя на този предмет.

Джейн отново вдигна поглед. Всичко й стана ясно — професор Снейп не го беше допуснал до часовете си. После пак се съсредоточи в домашното с безучастен поглед. Нито единият, нито другият й бяха особено симпатични, че да се загрижи за взаимоотношенията им.

— Разбрах, че и вие сте в Ордена на феникса — изтърси накрая дребосъкът. — И искам да ви кажа, че много ви симпатизирам.

Преподавателката почти подскочи на стола. Някой е казал на този развейпрах за Ордена на феникса?

— Хари, откъде знаеш всичко това? — попита тя и успоредно с това се зае да пресява изскачащите в главата му картини.

— Професор Дъмбълдор ми каза — отговори просто момчето. Нямаше лъжа, Дъмбълдор определено беше за бой. Явно доста често споделяше важна информация с Момчето, което правеше поразии, докато в същото време криеше доста от сведенията от по-възрастните си сътрудници. Но защо си беше осигурил такава голяма дупка в сигурността, запита се тя?

— Какво още ти каза професор Дъмбълдор? — попита Джейн, докато продължаваше да му наднича в главата.

— О, разни неща — неопределено каза Хари.

Разните неща включваха поверителна информация за Ордена на феникса, Потър беше присъствал на негови сбирки, познаваше доста членове. На Джейн й стана лошо. Вярно, че организацията беше пробито корито, що се отнася до задържането на важна информация в нея, но този пореден пробив в сигурността я подразни.

Но имаше и още нещо — предната година учениците и разни хора от Ордена се бяха били със смъртожадните за някакво безполезно пророчество в Министерството на магията. В схватката беше загинала жена от Ордена на име Емелин Ванс, а Сириус Блек беше ранен. За всичко това, естествено, беше виновен Потър. Най-лошото беше, че това не беше първият му провален опит да спасява света. А сега замисляше нов.

— Професор Снейп ми каза какво се каниш да направиш — излъга Джейн. — И мога да ти кажа, че никак не е разумно.

— Професор Снейп не би ви казал нищо, той ви мрази — с леко забавяне отговори Хари.

— Към теб също не е особено топло настроен, така че ми каза. Решил си пак да се сбиеш с лорд Волдемор.

— Не е вярно! — веднага се разпищя хлапето. — Не може да ви го е казал!

— Тогава откъде знам?

Малкият Потър мълчеше.

— Хари, знам какво си се опитвал да направиш. В първи курс са те открили полузадушен от дяволска примка заедно с приятелчето ти Роналд. А другата ти приятелка Хърмаяни са открили в стаята с шаха. Казали сте, че се опитвате да спасите Философския камък от лорд Волдемор.

— Ама…

— Във втори курс са ви открили почти умрели двамата с Джини Уизли в едно подземие. В трети си се опитвал да спасиш кръстника си, вследствие на което почти си предизвикал малък апокалипсис. В четвърти курс заради теб е загинал човек. А за миналата година даже не искам да говоря.

Джейн спря, за да си поеме въздух.

— Това, което искам да ти кажа, е, че трябва да спреш да се опитваш да спасяваш света. На твоята възраст аз бях в същата опасност от лорд Волдемор, в която си ти в момента. Но майка ми ме скри в Хогуортс. И добре направи. Иначе нямаше да оживея да навърша пълнолетие. Предлагам ти да направиш същото. Вместо да си търсиш боя, вземи и се погрижи за безопасността си. Искаш ли родителите ти да са се жертвали напразно?

— Н-не.

— Тогава ме послушай.

Преподавателката още дишаше тежко, когато по прозореца почука една сова. Лили я питаше нещо за един неин ухажор. Четенето на писмото даде възможност на Джейн да се успокои и да каже на Хари:

— Не го вземай толкова навътре. Просто стой в безопасност.

Хари обаче стоеше на мястото си като закован, с поглед, забит в пода. Да, Волдемор трябваше да бъде отстранен, помисли си тя, но не от едно дете. Най-добрата й надежда беше в професор Дъмбълдор.

* * *

Вечерта Джейн тъкмо се прибираше от столовата, когато зад нея се чу глас:

— Ъндед, ако може за минута.

— Кажете, Снейп — ледено отвърна тя и със съжаление погледна към вратата на стаята си, която се намираше само на няколко метра разстояние. Ако беше побързала, щеше вече да се е прибрала там и той нямаше да може и с топ да я извади отвътре, както казваха мъгълите.

— Намерих това у мой ученик — продължи той и размаха пред нея снимка, на която беше тя, заедно с Лили и групата. Беше една от онези, които бяха направили на откриването на Първична магия.

— Трябва ли да съм разтревожена от този факт? — иронично подметна тя. Още не можеше да забрави унижението, когато Снейп я откри между кофите за боклук.

— Развращаването на вашите ученици с подобни „музикални“ прояви си е ваша работа. Но няма да допусна да въвличате в това и моите ученици.

— Имам разрешението на професор Дъмбълдор да занимавам учениците с музика. Колкото до вашите ученици, и с пръст не съм ги пипнала. Сигурно някой от моите му е дал снимката.

— Вие отговаряте за вашите ученици, каквото и да са направили.

— Не мисля така. Аз не съм ръководител на дома и учениците не са „мои“. Обърнете се с претенциите си към професор Флитуик.

— Слушай, Ъндед, прекрасно разбирам какво се опитваш да направиш. Опитваш се да промиеш мозъците на всички ученици, до които се докопаш. Искаш да повярват в твоите „методи“ и твоята „музика“, които, по всеобщо мнение, са пълен провал.

— Не мога да разбера, откъде вземаш смелост да критикуваш методите ми и музиката ми? Защо не се криеш по дупките както досега, Снейп?

— А ти как намираш смелост да се излагаш с твоите „концерти“?

В главата на Джейн вече бушуваше ураган, а очите й мятаха светкавици. Задъхвайки се от ярост, тя понечи да бръкне в джоба си за пръчката, но Снейп се оказа по-бърз и хвана китките й. Опита се да извие ръцете му, но не можа да помръдне и на милиметър здравата му хватка. Единственото, което можеше да направи в момента, беше да му покаже откриването на „Първична магия“ и скандиращата публика. Той веднага контрира с образа на Антъни, въздишащ по снимката на Лили, като се постара да предаде колкото може повече гняв в картината.

— Не си прав, изобщо не си прав — прошепна трескаво тя и му показа образ на това как Лили също въздиша след Антъни.

Снейп настойчиво се опита да научи още нещо по въпроса, но Джейн затвори съзнанието си. Той продължаваше да настоява срещу мисловните й бариери, и тя започна да се дърпа. Притисна я към себе си, за да не му избяга. За пръв път бяха толкова близко един до друг и професор Снейп изпита настойчивото желание да бъде с нея. Поколеба се за части от секундата, но после реши да се поддаде на желанието. Оставяйки разпита за по-късно, той пусна китките й, обгърна кръста й и я целуна. Джейн отначало прие целувката, но после бързо се откъсна от него, измъкна дясната си ръка и му залепи шамар. Той я изгледа свирепо, хвана ръцете й и ги изви зад гърба й. Възползвайки се от нестабилното му положение, тя отстъпи крачка назад, обхвана крака му със своя, докато той правеше крачка напред и го препъна. Снейп се залюля, тя се опита да го бутне назад, но той се наклони към нея и я повлече със себе към студения каменен под.

Джейн лежеше по гръб, притисната от теглото на Снейп. Почти не беше почувствала сблъсъка с твърдия под. Усещаше необяснимо привличане към Снейп, усилено още повече от близостта му. Можеше да го отблъсне настрани и да го остави да лежи там, но волята й я напускаше. Защо толкова я привличаше един обикновен учител, пък бил той и двоен агент? Дали трябваше да му се отдаде или да се опита да го омагьоса с нещо гадно? Тя се колеба в продължение на няколко секунди, след това взе решение.

Нищо нямаше да й стане от още един мъж, пък бил той и професор Снейп.

Обви ръцете си около гръдния му кош, долепи устни до неговите и го целуна.

Двамата се целуваха така в продължение на няколко секунди, след което Джейн се размърда под него. Той се отлепи от нея и полека се изправи, след което й помогна и да се стане на крака. Тя го хвана за ръката и го поведе към стаята си, а той просто я последва.

В това време Лили, момчетата и Антъни се бяха свили в една ниша наблизо със зяпнали усти. Бяха спрели тук на път към стаята на Лили и момчетата, където смятаха да вмъкнат контрабандно Антъни. Щом вратата на стаята на Джейн се затръшна, учениците най-накрая успяха да си затворят устите и да проведат кратък спор.

— Сигурни ли сте, че онова, което се случва там, е по взаимно съгласие? — окопити се пръв Антъни.

— На мен ми изглежда така — отвърна Август.

— Ами ако тя му направи нещо?

— Как така — тя?! — прошепна Лили. — Той може да й навреди повече.

— А какво можем да направим ние по въпроса? — прекъсна ги Джери.

— Тропаме по вратата, докато ни отворят… — започна Антъни.

— И после?

— … после губим 250 точки от Рейвънклоу и 50 от Слидерин. Съветвам те да направиш точно така, ако искаш да излезете пред нас, Антъни — промърмори Август.

— Хайде да приемем, че са достатъчно големи да знаят какво вършат и просто да ги оставим на мира — предложи Лили.

— Дамата е права — съгласи се Август. — Елате, да видим какъв въпрос ще ни зададе Орльо този път.

— И дано не е труден — включи се Евфем. Той винаги имаше проблеми с отговарянето на въпросите.

— А къде ще спи Антъни? — попита Сет след малко.

— В моето легло — отсече Лили и побърза да добави. — А аз ще спя при Евфем.

— Ихаа, жена в леглото ми — зарадва се той.

— По-тихо! И ще се държиш прилично, че иначе ще ти отпера и аз един — закани му се Лили.

— Слушам, сър!

* * *

Сутринта Сивиръс Снейп се събуди на необичайно място, където въобще не си спомняше да си е лягал да спи. Намираше се в широко легло със син балдахин на четири колони. На тоалетната масичка от едната му страна бяха оставени правоъгълни очила със синя рамка, които леко проблясваха на светлината, идваща от прозореца. В краката му се беше свило нещо топчесто и космато, което Сивиръс не можеше да разгледа добре, защото друго нещо, подпряло се на рамото му, му пречеше да се надигне. Той обърна бавно глава на другата страна и огледа въпросното нещо. Върху гърдите му се беше разпиляла дълга гъста коса с неопределена форма, под която прозираше бяла шия, а под гърба си усещаше ръка, очевидно провряна там в опит да бъде използван за възглавница.

„Джейн Ъндед“, припомни си светкавично Снейп. Жената, с която снощи бяха водили кавга в коридора, където толкова беше заприличала на покойната си майка в гнева си, че той я беше целунал, без много да му мисли. Тя веднага му отвъртя шамар, но после, очевидно осъзнала грешката си, го целуна за втори път и го завлече в стаята си. Навсякъде се разхвърчаха дрехи, той я целуваше по врата, докато тя седеше на бюрото… Накрая го завлече в леглото, пък и той не се дърпаше особено. Отдавна не му се беше случвало да бъде с жена, но трябваше ли да е точно Ъндед? Вярно, приличаше доста на майка си, особено в някои моменти, но това не беше причина да й налита.

Чувстваше се използван и изцеден. Гърбът му беше схванат и го болеше, а колкото до мускулите му — усещаше ги все едно някой е налял в тях олово. Може би трябваше да бъде ядосан или разгневен, но Снейп изобщо не чувстваше това. Вместо това се усмихваше вътрешно. Все пак не беше ясно кой кого е употребил.

Внезапно почувствал остра болка в схванатия си гръб, той се размърда и се обърна на една страна. Джейн също помръдна в просъница и го прихвана с ръка през кръста. Очевидно засега нямаше как да се измъкне. Поне косматото нещо, което се беше наместило в краката му, недоволно напусна убежището си, скачайки на земята. Снейп установи, че представлява просто котка на шарени петна, и ако се съдеше по това, че се беше свила в неговите, а не в нейните крака, най-вероятно беше женска. Сивиръс погледна през прозореца, но не видя нищо повече от заснежен планински връх, обвит в облаци. Наблюдаваше го известно време, но скоро му омръзна и започна да разглежда любопитно из стаята. За негов късмет на долния рафт на тоалетната масичка имаше оставена книга, затова той се протегна и я взе. Беше „Енциклопедията на магическия рок“. Сивиръс започна да я разлиства напосоки в опит да си припомни за някоя известна му група и скоро попадна на смътно позната снимка на жена. Под нея пишеше „Джейн Сюзън Ъндед“.

Сивиръс разгледа внимателно снимката с мисълта, че може да се е объркал. Но всичко съвпадаше — къдрава кестенява коса (той дори се обърна да провери), очила с правоъгълни рамки, тъмни очи. Изглежда неговата колежка се е занимавала доста сериозно с това преди. Преди какво? Преди Черният лорд да се върне, каза си той кисело. Може би дори историите й за него и смъртожадните бяха верни. След двубоя със смъртожадните той беше ревизирал теориите си относно Ъндед, въпреки че продължаваше да я мрази. А сега… той отново погледна към спящата жена, държейки книгата в ръка. Сега вече не я мразеше, реши накрая.

„Музикантка“, помисли си Снейп с неприятно чувство, „което значи пари, внимание и без съмнение, много мъже. Залагам седем към две, че парите отдавна са свършили. Но за какво ли й е притрябвал обикновен гимназиален учител като мен?“ Сивиръс не можа да довърши мисълта си, защото беше прекъснат от авторитетен глас, който наруши тишината.

— Джейн, ставай! Закъсняваш за работа! Ставай — имаш час след 20 минути! — нареждаше гласът. — Джейн, богърти те взели, изтърсвай си задника от проклетото легло!

Сивиръс се огледа наоколо, за да установи откъде идва гласът, но не забеляза нито магьосник, нито дори покровител, който би могъл да е материалният му източник. Той побутна Джейн, но тя само се размърда и се обърна на другата страна. Разтърси я по-силно и този път я попита:

— Джейн, какво трябва да е това?

— Гаден будилник! — промърмори тя в просъница, след което се провикна по посока на бюрото си. — Млъквай, днес е събота.

— Няма да ме метнеш, Джейн — отвърна будилникът с назидателен тон. — Ставай веднага!

Джейн се надигна в леглото ругаейки („Капите те взели!“) и, фокусирала за момент върху Снейп, му каза:

— Сивиръс, подай ми тази проклета машинария, ако обичаш.

Снейп остави книгата на масичката, стана от леглото и отиде до бюрото, което беше заринато от най-различни предмети.

— Как изглежда? — попита той, ровейки в безпорядъка, натрупан върху плота, откъдето идваха звуците.

— Сфера със стрелки — каза Ъндед. — Не по-голяма от блъджър. Ако ще ти е по-лесно, можеш да събориш всичко на земята.

След тази щедра покана, Снейп избута върха на купчината, който се посипа с поредица от глухи тупвания на пода. Вече разполагайки с по-малко кандидати за малка сферична досада, той лесно се ориентира по звука и измъкна малкия нагъл звяр за крачето.

— Пусни ме, ти не си Джейн! — изписка той жалостиво, но Снейп не му обърна никакво внимание. След като го занесе на собственичката му, тя го изгледа кръвнишки и побърза да го почука с магическата си пръчка, която беше оставила под леглото.

В стаята мигновено настъпи тишина. Вече разсънена, тя го пусна на пода до леглото и се усмихна на Сивиръс.

— Добро утро, професоре — каза тя и го прегърна с две ръце. В този момент Снейп установи, че ако е имал някакво желание да бяга, последната възможност тъкмо беше отлетяла.

„Може би не е толкова зле“, усмихна се той на себе си и се обърна към Джейн.

* * *

Джейн и Сивиръс слязоха в Голямата зала чак за обяд. Дори бяха малко закъснели, затова когато вървяха към Височайшата маса, всички учители бяха вперили любопитни физиономии в тях. Снейп не можа да изяде и половината от порцията си, когато професор Дъмбълдор го заговори загрижено:

— Снощи те търсих, Сивиръс, но никакъв те нямаше в кабинета ти. Къде ходиш?

— Бях в библиотеката — оправда се бързо Снейп.

— В три часа през нощта?

Джейн едва не прихна, с което си навлече продължителния поглед на професор Дъмбълдор. След като той не се опита да измъкне нищо от нея, Джейн спокойно отклони поглед към супата си и продължи да се храни.

Снейп обаче нямаше този късмет, забеляза тя с периферното си зрение. Директорът се беше вторачил в него и със сигурност измъкваше информация. Тя започна едва прикрито да наблюдава лицето на професор Дъмбълдор, което най-напред беше угрижено, после стана назидателно, след това учудено и накрая доволно. Явно беше успял да изкопчи доста неща от Сивиръс, ако се съдеше по широката усмивка, която се беше разляла по лицето му. После директорът погледна към Джейн, която надяна възможно най-невинно изражение на лицето си и побърза да се съсредоточи в купичката си. Не успя обаче да остане съсредоточена задълго, защото знаеше, че директорът я гледа. В крайна сметка вдигна поглед и предаде кратък „отчет“ за снощи. Беше й много интересно какво ли беше научил професор Дъмбълдор, но не смяташе, че е добре да се опитва да разбере. Със сигурност щеше да издаде повече, отколкото да научи.

Не се сдържа да не направи кисела физиономия, но скоро й мина — все пак не беше влюбена в професор Снейп, дори не го харесваше кой знае колко. Беше напълно безразлична. Може би дори щеше да си върне предишната омраза, но едва ли би го потърсила скоро за каквото и да било. Изобщо не й беше притрябвал. Дояде си остатъка от третия пай, без изобщо да поглежда към него и побърза да стане от масата. Както се беше изправила, насочи поглед към професор Дъмбълдор, за да се извини, че напуска масата и да каже довиждане. Но по пътя очите й срещнаха тези на професор Снейп и за кратък момент тя се почувства разтърсена като от мълния. Извини се припряно и светкавично напусна масата.

* * *

Следобед Джейн се опита да чете книга, но снощната история не й даваше мира. Тъй като цялата лепнеше от пот от среднощните „упражнения“, отиде да се изкъпе набързо. Смяташе, че банята ще й помогне да си избистри главата, но призракът на Снейп сякаш все още я преследваше. Не беше влюбена в него, не можеше да е, повтаряше си наум, но не си вярваше особено. Накрая, когато вече се изплакваше на душа, реши да говори с него и да му обясни твърдо, че не иска случката да се повтаря. Той можеше и да се нацупи, но едва ли щеше да й противоречи.

Завладяна от решителност, Джейн се върна в стаята си, изсуши си косата и облече най-хубавата си мантия, за да си повиши самочувствието за разговора със Снейп. Когато най-накрая се приготви, навън вече беше паднал мрак. Това леко я подразни, тъй като искаше да говори с него по нормално време, но нямаше какво да направи по въпроса.

Остави четката за коса на бюрото си и решително тръгна към вратата. Колко хубаво беше, че повечето мъже в училището бяха или твърде стари, или твърде млади и не й обръщаха капка внимание. Прекалено изтощена, за да се занимава с когото и да е, в момента тя се радваше на липсата на поклонници. Карл спря да й досажда преди около две седмици, когато си намери нова приятелка, сега трябваше само да убеди и Снейп да престане и всичко щеше да бъде наред.

Нетърпелива да приключи най-сетне с тази история, тя забърза надолу по стълбите. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силно биеше сърцето й. Отначало си помисли, че е от бързото темпо, което поддържаше, но дори след като забави крачка, се почувства развълнувана и объркана. Когато стигна до вратата, вече дишаше на пресекулки миришещия на плесен въздух, без да може да се успокои.

Около минута по-късно успя да си наложи някакво привидно спокойствие и потропа на вратата му.

— Здрасти, Сивиръс! — поздрави го с усмивка, щом й отвори. Снейп я изгледа с учуден поглед и й отговори със сравнително учтив тон:

— Добър вечер, Джейн. Какво те води насам?

— Исках да говоря с теб — каза тя и му предаде в допълнение мисълта „За снощи“.

— Влез вътре — покани я той и отвори по-широко вратата, докато изучаваше внимателно Джейн.

Тя пристъпи в стаята и разгледа любопитно помещението. Почти не се беше променило от последната й визита преди няколко месеца. Под малкото прозорче в дъното беше разположено масивно бюро със стол, всички стени бяха покрити с шкафове и библиотеки, а в креслото пред камината лежеше книга за бунтовете на таласъмите. Професор Снейп взе книгата, затвори я и я остави небрежно на бюрото, след това посочи на Джейн да се настанява.

— Е, какъв е проблемът? — запита той с хладен глас, докато Джейн все още обикаляше колебливо зад фотьойла.

— Става въпрос за отношенията между нас — заяви тя, като се опита да прикрие треперенето в гласа си. Той тъкмо придърпваше единствения в стаята стол към камината. Тя се опита да го погледне в очите, но усети как погледът му я пронизва и заби поглед в библиотеката зад него.

— Какво смяташ, че трябва да изясняваме в отношенията си? — спокойно попита Снейп.

Джейн обаче мълчеше като риба. Искаше да му каже, че не го харесва, че не иска да има нищо общо с него, но не можеше. Още повече — чувстваше, че това, което искаше да му каже, не отговаря на истината. И докато се бореше с желанието си просто да побегне към вратата и нагоре по стълбите, обикаляше зад креслото и от време на време се хващаше за облегалката.

Снейп я харесваше, това беше очевидно. Както беше очевидно и че трябва да стои далеч от него. Лошото беше, че тя никога не успяваше да се държи далеч от мъжете, дори когато беше ясно, че я вкарват в неприятности.

Докато се чудеше как да постъпи, Снейп седна в креслото и се обърна към нея в очакване.

— Искам да кажа, че те харесвам — изтърси накрая тя и веднага сложи пръсти върху устата си.

Той не каза нищо, само се подсмихна леко и продължи да я наблюдава.

Джейн продължи да обикаля стаята и да мисли какво да каже. Някъде по време на третата й обиколка Снейп й посочи да седне на стола, но Джейн само поклати глава. Беше толкова тихо, че се чуваше пращенето на огъня в камината.

По време на петата й обиколка той спокойно потупа скута си. Джейн се поколеба за секунда, после заобиколи креслото и се намести върху коленете на Снейп. Обгърна раменете му с ръце и го целуна с желание.