Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (16)

Глава шестнадесета
Спомени

Все пак, Джейн се радваше, че не е снимала пияните физиономии на учениците си. Както и че никой не беше снимал нея пияна. В крайна сметка беше останала лента, но Лили я употреби за друго.

В неделята след концерта Джейн потърси Лили, но не можа да я намери никъде — момчетата казаха, че се е затворила в тъмната стаичка да проявява снимки. Реши да не я притеснява и вместо това се зае да се готви за задачите си в Ордена.

Една от вечерите през седмицата, когато нямаше много неща за вършене, Лили я навести, за да й покаже снимките. Всички, освен една-две, бяха станали добре. Беше се размазала една от общите снимки на групата, а на друга главата на Евфем беше излязла като жълт облак, разпилян около раменете му.

Лили обаче имаше и още нещо за споделяне.

— Доцент Ъндед, реших да се посъветвам с вас по един въпрос — каза тя, гледайки в пода. — Някои от момчетата от моя курс са разбрали, че сме участвали в откриването на „Първична магия“ и ме поканиха да излизам с тях. Аз обаче не ги харесвам. Особено не ми харесва това, че преди не ме забелязваха особено, а пък сега изведнъж се сетиха за мен.

— Така става, като човек стане звезда — усмихна се Джейн, но след изражението на Лили, което казваше „хич не е смешно“, отговори сериозно. — И аз не ги харесвам такива, но какво да се прави. На мен също ми се лепяха едно време, като бях млада. Направо с лопата да ги ринеш.

— И какво правехте с тях?

— Общо взето има два начина да се разправиш с тях. Или спиш с тях и после ги зарязваш или изобщо не им обръщаш внимание.

— А вие кой от методите прилагахте? — изчерви се Лили.

— По малко и от двата, честно казано. Не ме гледай така, знаеш какви слухове се носят за мен в училище. Ама така е, като съм непредпазлива.

— Да оставим това със спането настрана — припряно каза Лили. — Малка съм още. Как да се отърва от тях и как да позная кой наистина ме харесва, не заради славата ми?

— И аз се питах същото тогава. Всъщност, не е трудно. Или си намираш някой, който да не е чувал за теб, или някой, който те е харесвал, преди да станеш известна. Третият вариант е някой, който не се впечатлява от славата ти. Това са методи за заобикаляне на проблема, но пък са ефективни.

— Благодаря, ще ги опитам — отговори Лили и събра снимките на купчинка. — А вие можете ли да ми помогнете, с вашата легалимантия? Поне да ги отсявам на първо време.

— Нямаш грижи. Само трябва да ми покажеш обекта и ще ти кажа какво мисли за тебе. Но не е лошо и да се научиш сама да преценяваш хората.

По тази методика двете отвяха един рейвънклоуец и двама слидеринци и Лили си отдъхна. Джейн обаче не й каза за другите момчета, които я харесваха още преди концерта — смяташе, че не е добре тя да й отваря очите. Пък и Лили си ги отваряше доста добре сама. Джейн често я виждаше да си приказва с Антъни Стоун или с Роналд Уизли, или с някой друг от ухажорите й отпреди това. Дори забеляза, че Лили си има и почитатели вътре в групата — Август и Джери отдавна я бяха харесали. Това обаче също й го спести, тъй като смяташе, че е добре децата да оправят сърдечните си отношения без нейна помощ.

* * *

Задачите на Джейн в Ордена не бяха сложни — трябваше или да предаде нещо на някого, или пък да проследи и после да докладва колко хора са отишли на някаква среща на смъртожадните. Най-трудното беше, когато се налагаше да говори със заловени смъртожадни и да открива истината в съзнанията им, докато води с тях разговор, който по същността си приличаше на кръстосан разпит, а по формата — на обикновена светска беседа.

Осъзнаваше, че й трябват уроци по риторика, за да може да се справя перфектно, но и така не беше никак зле — успя да разпита няколко „средни офицери“, според терминологията на Дъмбълдор, което беше значително постижение. Естествено, винаги си имаше охрана, която се движеше незабелязано след нея. Но пък усещането, че Волдемор иска да приключи именно с нея, не я напускаше.

Един път случи на легалимант. Дали на професор Дъмбълдор това не му беше известно или я беше пуснал нарочно, така и не разбра, но нещата, които научи от него, бяха доста интересни. За целта трябваше да проведе мисловна битка с него и в крайна сметка да му направи магия за забрава.

Нещо обаче все още я човъркаше и това беше лоялността на професор Снейп. Вярно, директорът му вярваше, но тя искаше сама да се убеди, че той е верен на Дъмбълдор и Ордена. Ето защо, една вечер през март, когато вече се чувстваше уверена в способността си да се промъква, реши да го проследи до Лондон. Беше надникнала в съзнанието му по-рано през деня, надявайки се той да не я усети и така разбра къде ще ходи вечерта.

Около половин час стоя край изхода на замъка, докато го чакаше да се появи. Вярно, можеше да отиде направо на мястото, но рискуваше да сбърка и той в крайна сметка да не отива там, затова реши да го проследи.

Не след дълго се появи самият Снейп и с безшумна походка тръгна към вратата на замъка. Джейн го изчака да направи няколко крачки и се опита да го последва също толкова безшумно. Когато излезе от замъка, преподавателят се насочи към портите на Хогуортс и след като ги подмина, се магипортира. Джейн използва заклинанието за проследяване на магипортирането и тръгна след него.

Озова се в Лондон, в част, където почти не беше стъпвала преди. Духаше леден вятър, но нямаше сняг. Земята беше влажна, явно скоро беше валял дъжд. Джейн го последва в продължение на няколко пресечки, докато той не стигна до две фигури без маски, чиито лица тънеха в сенките. Бяха мъж и жена. Мъжът почти със сигурност беше Луциус Малфой, а за жената имаше смътното усещане, че я е срещала някъде преди. Професорът отиде при тях, поздрави ги и размени няколко думи. След това ги остави сами и тръгна да се връща назад с думите, че май си е загубил нещо. Джейн се сви зад три кофи за боклук до ъгъла на близката сграда и приложи магията, която я защитаваше от погледи и не пропускаше никакви шумове от нея към околния свят. Когато Снейп стигна до нея обаче, само махна с пръчка и магията падна.

— Ъндед — изсъска й той, щом я видя между кофите, — какво правиш тук?

— Проверявам те — вдигна брадичка Джейн. Трябваше да запази самообладание, нищо че беше разкрита. След малко сигурно щеше да й се наложи да си спасява кожата.

— По заповед на директора или как? — продължаваше да разпитва той.

Джейн мълчеше.

— Аха, ясно — ухили се мазно Снейп. — Самоинициатива.

— Дори да е така, трябва да се уверя в твоята лоялност — Джейн вече трепереше, но не смяташе да се предава.

— И разбираш от тактики за проследяване, колкото една музикантка. Още от портите на Хогуортс те чух как се влачиш след мен.

Джейн само го гледаше с предизвикателен поглед.

— И сега какво ще направиш? Ще ме предадеш на приятелчетата си ли? — попита най-накрая.

— Колкото и да си ми омразна, не, не смятам да правя така — спокойно каза той. — Ще те пратя обратно в Хогуортс.

— А ако откажа да отида?

— Ако откажеш, ще се наложи да извикам някой, който да те прибере като малкото дете, което си. — Той вече губеше търпение.

Преподавателката се чудеше в продължение на известно време как да отвърне на тази обида, но Снейп прекъсна мисълта й:

— Имаш ли представа изобщо колко е опасно да си наоколо, докато се срещам с тези двамата? Знаеш ли, че те са най-могъщите черни магьосници след Черния лорд?

— Н-не. Аз…

— И дори бих те оставил да си играеш на шпиони, ако не бяха точно те. Сега обаче ти казвам за последно — върви си.

— Нямам ли поне някакво право да се защитя срещу нападките ти? — даде тя воля на тихия си гняв.

— Няма време — Снейп и Джейн едновременно погледнаха иззад ъгъла към Малфой и жената, които се приближаваха към тях. — Ъндед, изчезвай! — просъска той.

След което се завъртя на пръсти и й обърна гръб. Джейн не изчака да види какво ще последва, а бързо извървя разстоянието до края на пресечката и се магипортира. После внезапно я обхвана срам. След толкова учене на това как да се промъква, как да наблюдава, без да бъде наблюдавана, всичко да се срути толкова бързо и по такъв начин. Ясно беше, че още не става за шпионин, но даваше мило и драго да го беше разбрала по какъвто и да било друг начин.

Все пак Снейп, разсъждаваше тя, рискуваше доста пред Волдемор, задето я е остави да се измъкне от мястото на срещата. Особено пък ако някой от смъртожадните разбереше. Ако беше на страната на Волдемор, би трябвало вече да я е предал. Усещането й обаче беше на друго мнение. Освен че беше самовлюбен гадняр, намръщен особняк и двоен агент, професор Снейп беше верен на Дъмбълдор.

* * *

Професор Снейп седеше на креслото в стаята си и мислеше с неудоволствие за тазвечерната си среща с доцент Ъндед. Момичето не беше чак толкова интересно, разсъждаваше той. Дилетантка в шпионажа, неспособна да се дуелира, нито пък беше особено умна. Нито красива, усмихна се вътрешно. Очевидно щеше да повтори грешките на „прочутия“ си баща, също както беше станало с малкото недоносче Потър. Значи нямаше абсолютно никаква причина да й обръща някакво особено внимание. Освен това определено не беше пратеница на Черния лорд, която да го надзирава, както си мислеше по-рано.

Разсъжденията му бяха верни, без съмнение. Следователно заключенията трябваше да са правилни. И все пак винаги се усещаше нащрек около нея. Наистина, у нея имаше две съвсем дребни неща, които го озадачаваха и го караха да внимава.

Едното, без съмнение, беше името й. Поради някакво странно стечение на обстоятелствата, Ъндед носеше фамилията на майка си. Професор Снейп дори не беше чувал за друг такъв случай. В крайна сметка, по негови сведения майка й и баща й са били женени, когато се е родила, следователно по всички правила на магическия и мъгълския свят, тя трябваше да е Джейн Браун. Щеше да й отива — звучеше достатъчно просташко, а за него и неприятно, предвид, че познаваше покойния й баща.

Другото пък беше странният случай с кръвта след дуелирането. Джейн се беше опитала да замаже положението, но беше ясно, че страда от някакво древно проклятие с неясен произход. Отначало Снейп си беше помислил, че проклятието е дело на Черния лорд, но вече не поддържаше това мнение. Изглежда то имаше доста по-дълбоки корени и това го тревожеше. Не му пукаше особено за Джейн, но смяташе, че е опасно за Ордена в него да членуват магьосници с тегнещи над тях неизвестни проклятия. Освен това, Снейп усещаше, че името и проклятието й са свързани по някакъв начин, но не знаеше какъв. Беше прочел поне няколко книги за древните проклятия, но никъде не срещна нейното. Имаше няколко подобни, но за целта човек трябваше да е от нечовешка раса — медуза или харпия, а Ъндед определено не беше никое от тях.

Той си спомняше добре баща й — дребен човечец, който се мислеше за много хитър и за малко веднъж да измами Лорда. Бяха нападнали някакво много богато магьосническо семейство, чието имение беше пълно със злато и скъпоценности. Браун, който беше старшият на групата, беше омагьосал останалите да не си спомнят за златото, а сам той беше достатъчно добър в оклумантиката, макар да не му стигаше талант за легалимантия.

Занесе на Черния лорд само няколко дреболии — чашка с герб на рода, златен пръстен и прочее. За останалото каза, че сигурно е изнесено в банката Гринготс. За известно време Черният лорд забрави за това, имаше да мисли за други неща. Тъкмо планираше набег над Ордена на феникса, а пък трябваше да държи другите си подчинени под око…

За случката му припомни самият Браун, когато за втори път беше оплескал задачата да доведе дъщеря си при смъртожадните. Беше му казано, че трябва да примами някак бившата си жена да дойде на определеното място и Малфой и компания да вземат момичето. Обаче госпожата разбрала от съзнанието му какво я очаква, осигурила си ескорт от хора от Ордена, станала битка, в която момичето изчезнало някъде и в сражението останала да участва само безполезната й майка.

Черният лорд искаше да разбере как е станало така, че Сюзън беше разбрала какво иска от нея мъжът й, и започна да му рови в мозъка. Оттам изскочиха както множеството кроежи да измами Лорда, така и вече направеното по въпроса. Лордът се ядоса, грабна магическата си пръчка, извика в гнева си:

— Авада Кедавра!

И Джон Браун вече го нямаше.

* * *

По някаква ирония на съдбата Джейн също си мислеше за баща си. Макар да ги беше напуснал, когато тя беше само на три годинки и практически да не го помнеше, Джон Браун се беше върнал за нея няколко години по-късно, когато тя беше на десет. Майка й й беше показала тези спомени и сега тя ги превърташе из главата си.

Бяха години на страх и ужас, Черният лорд тъкмо беше събрал първия си комплект смъртожадни и Джон Браун беше сред тях. Сюзън и Джейн Ъндед живееха в малкото селце Рейвъндейл и не бяха чували нищо за него в близките седем години. Все пак сред магьосниците в селцето се дочуваха страшните слухове за Черния знак, който се появявал над къщите, където смъртожадните тероризирали хората. С ужас един ден Сюзън научи, че бившият й съпруг се е присъединил към тях и започна да мисли какво да направи, за да го държи далеч от дъщеря си. Не й остана много време за мислене обаче, тъй като една есенна привечер съседката дотърча запъхтяна и й каза, че някакви мъже с тъмни мантии и маски идвали към техните къщи. Въпросната съседка беше магьосница и вземаше много насериозно приказките за смъртожадните. Сюзън изтича към къщи с надеждата, че все още има време да избяга. Когато стигна до прага, погледна зад гърба си и видя, че маскираните се задават по пътя. Бяха трима и крачеха бавно и заплашително към нейната къща. Сюзън по навик взе играчката-метла, която дъщеря й беше захвърлила наблизо и влезе с нея в къщата. Завари Джейн на пианото да свири нещо, измислено от нея, докато хапваше филия с тиквено сладко, оставена върху инструмента.

— Джейни, скъпа, трябва да ти кажа нещо — запъхтяно каза Сюзън.

— Мамо, ако е за сладкото, аз само си дояждах на пианото. Няма повече да правя така, обещавам.

— Остави сега сладкото и пианото. Съседката ми каза, че лошите магьосници, за които ти разправях, идват към нас. И татко ти е с тях. Сигурно искат да ни направят нещо.

— Мамо, а татко също ли е лош?

— Опасявам се, че е така. Качи се сега в стаята си като добро момиче и не светвай лампата. Мама ще ги посрещне и ще види какво искат. Ти стой там и кротувай.

— Да, мамо — уплашено каза малката.

Сюзън подаде метлата на Джейн, която я взе в малките си ръчички и тръгна нагоре по стълбите.

Майката седна на един стол зад кухненската маса и обхвана главата си с ръце. Трябваше да измисли какво да прави, а дори не знаеше какво ще искат от нея. Вече не можеше да избяга, дворът беше открит и щяха да я видят.

На вратата се потропа. Сюзън се сепна в мислите си, стана и забързано отиде да отвори. На прага стоеше бившият й съпруг, годините изобщо не му се бяха отразили.

— Сюзън, скъпа! — с фалшива радост я посрещна той. — От колко време не сме се виждали!

— Джон — сухо каза Сюзън.

— Нека ти представя момчетата — това са Нот и Травърс, мои сътрудници.

Браун ги сръга с лакът и двамата неохотно свалиха маските си.

— Хайде момчета, влизайте. Жена ми ще ви настани.

Сюзън само сви устни, но нищо не каза. Тъкмо докато затваряше вратата, котката се мушна покрай нея и избяга навън. Първата й реакция беше да отвори и да я хване, но се спря. Тя със сигурност беше в по-добро положение там, отколкото те двете с Джейн в къщата.

— Жено, сложи чай! — разпореди се Браун, който беше ядосан, че Сюзън не си направи труда да им посочи столовете, а трябваше те сами да ги намерят и седнат на тях.

Сюзън мълчаливо напълни чайника от чешмата и го сложи на печката. Знаеше, че бившият й мъж се дразни на това, че по неговите думи, „се превръща все повече в мъгълка“ и направи това за собствено удоволствие.

— Както виждам, още си си същата — намръщено констатира той, докато тя сваляше чашите от шкафа с ръце. — Но това вече няма да има значение за дъщеря ни, след като един път я взема при мен.

„Значи това си намислил“, каза си Сюзън. „Сега ще видиш.“

— Не смятам да пускам дъщеря си да живее неясно къде с човек, когото почти не познава. И който не разбира от готвене, пазене на чистота и грижа за по-малките.

— Аз съм променен, не виждаш ли? — захвана да се обяснява Джон. — Вече имам статут, мога да си взема домашно духче и дори жена-прислужница. Джейн няма да остане без грижи.

Сюзън плъзна поглед по повърхността на съзнанието му. Все същото прасе си беше, само дето беше станал по-нахален.

— И да си променен, не съм сигурна, че е към по-добро. Най-хубавото, което можеш да направиш за нас, е да ни оставиш на мира.

— Да, и да расте като мъгълка при тебе. Джейн имаше щастието да се роди чистокръвна, така че по право принадлежи на мен. Стегни й багажа и й кажи, че вече ще живее с мен в столицата. По-бързо, жено.

Сюзън обаче се беше втренчила в мислите му. Нямаше лъжа, той смяташе да й даде около десет минути, за да опакова нещата на детето, след което, независимо дали багажът е готов или не, щеше да го отведе със себе си.

— Добре — каза накрая тя. — Обаче Джейн има много играчки и трябва да ги опаковам всичките, защото иначе ще й е мъчно за тях.

— Колко мислих да се мотаеш?

— Около половин час мисля, че ще ми стигне.

— Имаш двайсет минути.

Младата жена отвори вратата на кухнята и тръгна нагоре по стълбите. Стигна до горния етаж и трескаво се размисли, „Совата, къде е совата?“. Старата сова не се ползваше практически за нищо и обикновено обитаваше една празна таванска стаичка. Сюзън взе молив и хартия (перата и пергаментите бяха натикани в един сандък) и се заизкачва към тавана. Зарадва се, когато видя совата да си чисти перата в ъгъла на стаичката, която беше цялата нацвъкана от нея.

— Хайде, миличка, сега ще занесеш едно писмо — Сюзън подпря листа на стената и започна да пише.

„Скъпа Лорелай,

Имам нужда от твоята помощ. Извикай професор Дъмбълдор у вас, спешно е.

Сюзън“

Завърза бележката за крака на совата и й каза къде да отиде. След като птицата излетя през едно отворено прозорче, Сюзън слезе на долния етаж и отиде право в стаята на дъщеря си.

— Джейни, сега двете с тебе ще отидем на гости на леля Лорелай.

— Леля Лорелай! Страхотно! Мамо, ами с татко какво ще правим?

— Татко ще го оставим тук. Сега бъди добра, облечи си палтото и си обуй ботушките.

Помогна на дъщеря си с обличането, а самата тя си метна някакво старо наметало, което беше цялото избеляло. „Сега остава само едно — как да слезем от втория етаж, без да се пребием“. С магия беше опасно, можеше да привлече вниманието им. Кой знае какви детектори имаха. Изведнъж Сюзън се сети за малката метла. Взе я от купа с играчки, където беше оставена, и я разгледа критично. Нямаше да ги издържи и до края на двора, но за слизане до земята ставаше.

Отвори прозореца, откъдето я лъхна силният нощен вятър. Вече беше станало съвсем тъмно, което идеално ги устройваше.

— Скъпа, качи се на метлата пред мама. Точно така. Сега се дръж.

Сюзън се оттласна от пода, наведе се, за да мине през рамката на прозореца и двете полетяха на метлата, която едва издържаше тежестта им. Спуснаха се стремглаво надолу и паднаха почти безшумно в храстите.

— Мамо, метлата не държи — тихо каза Джейн.

— Знам, миличка. Не говорѝ — прошепна Сюзън. — Ще я оставим тук.

Останалото беше по-трудно от слизането. Тичане през двора, прехвърляне на оградата и след това бяг към гората. Джейн скоро остана без дъх и се наложи майка й да я вземе на ръце. През това време студеният вятър ги пронизваше и им пречеше да напредват. Когато стигнаха достатъчно навътре в гората, Сюзън извади магическата си пръчка и магипортира двете първо някъде в Уелс, след това в Съри. Повървяха още известно време и скоро стигнаха до малко селце. Сюзън почука на вратата с детето на ръце и притеснено огледа съседните къщи. Никъде не светеше и на пътя не се виждаше пукнат човек — леденият вятър беше прогонил всички по къщите им.

Отвори им самият професор Дъмбълдор, водачът на Ордена на феникса.

— Професор Дъмбълдор, трябва да говоря с вас — каза Сюзън с облекчение.

Магьосникът взе свитото уплашено дете от ръцете й и й направи място да влезе. Лорелай вече ги чакаше пред напаленото огнище, над което висеше чайник.

— Много ти благодаря, Лора, направо не знам какво да кажа! — Сюзън отиде до нея и я прегърна разтреперано.

— Разказвай, какво стана? С професор Дъмбълдор много се уплашихме за теб.

— Джон пристигна. С двама от неговите — разхълца се Сюзън. — Знаете за Джон, нали?

— Знаем — отговори спокойно професорът.

— Искаше да вземе Джейн да живее при него. Уплаших се и избягах. Сигурно все още са в къщата ни.

— Успокой се, никой няма да ти вземе Джейн. Догодина тя ще постъпи на училище в Хогуортс, където ще я пазим възможно най-добре. Тя вече прави магии, нали?

— О, да. Съкровище, разкажи на професор Дъмбълдор за дъската в часа по математика и за котката, дето подгони кучето.

— Професоре — започна делово Джейн, — веднъж ми беше скучно в час по математика. Задачата беше лесна. И докато гледах към дъската, тя се изтри сама. А пък един друг път съседското куче беше подгонило котката ни. Аз много се ядосах. И докато се осъзная, вече котката гонеше кучето, а пък то избяга през три двора.

— Браво, моето момиче! — каза искрено професорът. — Ще стане вещица от теб.

— А като ида в училище, не искам да уча отвари. Понеже веднъж изпих една и беше гадна.

Всички се засмяха, а Сюзън каза:

— Това беше препаратът за чистене на котли, скъпа. Не всички отвари са такива. И не всички се пият.

— Не ме интересува, не искам да ги уча — тросна се момиченцето.

— Ако ти дам бонбонче, би ли се съгласила да учиш отвари? — попита професор Дъмбълдор.

— Две бонбончета — след кратък размисъл каза Джейн.

Професор Дъмбълдор бръкна в джоба на мантията си и извади оттам няколко бонбонки, от онези, които се правеха в Хогсмийд.

— Всичките са за теб. Само че при едно условие — ще ми отстъпиш майка си за малко, имаме да обсъдим нещо.

Джейн само кимна, събра бонбонките в поличката си и отиде до огнището да си играе. През това време тримата възрастни се съвещаваха.

— Ще осигурим охраняващи заклинания на къщата ви, всъщност цялото село ще бъде под наблюдение и омагьосано, така че на смъртожадните ще им е трудно да го открият. В него живеят прекалено много магьосници, които трябва да бъдат защитени. Том Риддъл и последователите му не познават заклинанията ни и не знаят как да ги развалят. Все пак бъдете нащрек и не пускайте непознати в къщата си.

— Благодаря ви много, професоре. Аз пък искам да се предложа за член на Ордена на феникса.

Двамата с Лорелай я погледнаха учудено, досега никой не беше споменавал Ордена.

— Сюзън, откъде знаеш? — попита я професор Дъмбълдор.

— Професоре, Лорелай ми е приятелка, както и още една-две членки. Вие си помислете откъде знам.

— Ама аз нищо не съм й казвала — опита се да се защити Лорелай.

— Спокойно, Лора, аз знам как е разбрала. Ще имаме предвид този канал, колкото и малко да е използван, и ще опитаме да го защитим. Ще дойда утре да обсъдим членството ти, а вие си починете тази вечер.

— Благодаря ви, професоре.

Директорът се поклони на двете и тръгна да си ходи, а Лорелай го изпрати до вратата.

— Сю, откъде знаеш? — попита я Лора след това.

— Нека да кажем, че съм ви подслушала — отговори Сюзън и с това спря по-нататъшните въпроси.

Какво стана по-нататък, Джейн ясно си спомняше и сама. Приемането в Хогуортс, членството на майка й в Ордена. Беше много благодарна на баща си за това, че сам се беше затрил, защото ако не беше, тя лично щеше да го очисти. Първо, защото разби семейството им два пъти и второ, защото заради него майка й загина в делата на Ордена.