Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (25)

Глава двадесет и пета
Преговори с баншия

Над хълмовете беше тъмно и духаше студен вятър. Морето беше далеч, но въпреки това соленият въздух понякога достигаше до местността. Тази вечер вятърът идваше откъм морето и донасяше мириса на сол и водорасли.

Сивиръс се измъчи доста, докато се изкачи на най-високия хълм, после изчака дишането си да се нормализира и започна да се ослушва. Нощта беше хладна и безлунна, а небето — покрито с облаци. Той наруга наум ирландския климат — караше го да се чувства все едно е попаднал в Чистилището. Някъде в далечината лаеше куче, после се обади сова. Стана тихо. Изведнъж далечен вопъл разцепи въздуха. Това беше сигналът, който Сивиръс чакаше.

— Ейслин! — провикна се той с магически увеличен глас. — Ейслин, появи се, идвам с молба за помощ!

Отговори му само ехото.

— Ейслин! — извика пак той.

Вятърът утихна и отнякъде долетя дрънченето от хлопки на овце.

— Стига си викал, чух те още първия път — каза висок женски глас зад него.

Той се обърна сепнат и видя млада жена, облечена в наметало с качулка. Косата й беше тъмна, а кожата й — бяла, доколкото можеше да се прецени на разсеяната светлина от близкото село. Беше прочел в библиотеката, че това е баншията, която най-често е била забелязвана от хора и се надяваше, че ще бъде поне малко по-дружелюбна от сестрите си.

— Кажи, смъртни, защо си решил да нарушиш спокойствието ми? — вдигна предизвикателно вежди жената.

Снейп се поклони и отговори:

— Съпругата ми е много болна — беше първото, което изтърси. — Дойдох да искам помощ.

— Виждам — отговори тя. — И смяташ, че аз мога да ти помогна.

— Да.

— А защо смяташ, че ще искам да ти помогна?

— Защото това е последната ми надежда. Родът й произхожда от жена, наречена…

— Аманда Ъндед! — довърши тя. Очевидно владееше легалимантията не по-зле от него. — Тя беше една от най-близките ми приятелки. Жалко, че свърши така.

Той понечи да попита как точно е свършила, но образите дойдоха направо в главата му — огромен клокочещ кратер на вулкан и жена, която скача в него. Предвид, че съзнанието му беше заключено, той се възхити на легалимантските й способности.

— Не знаех, че родът на Аманда е просъществувал толкова време — учуди се тя на глас.

— Всъщност — позволи си да вметне той, — е на път да свърши с жена ми, която е последната от него. Ако не броим по-възрастната й братовчедка — добави бързо, сетил се навреме за легалимантията.

— И как точно мога да ви помогна, мистър Ъндед? — Тя изглежда се наслаждаваше на думите си.

Снейп отвори уста да я поправи, но моментално я затвори. Не беше сега времето да се ежи.

— Трябва ми от твоята кръв, но не знам колко. Надявах се ти да ми кажеш.

— Дори да ти дам от нея, това не е гаранция, че ще я излекува. Може дори да й навреди. Както може би знаеш…

— Кръвта ви е отровна. Да, знам. Но нямам друг изход. Моля те, помогни ми.

— За да ти помогна, трябва да знам от какво страда жена ти.

— Тя…

— Спри дотук! — изпищя баншията. — Някой я е нападнал с непростимо проклятие и е още жива?

— Не беше просто някой, беше Черният лорд. Предполагам, че вашият вид не обича да е прицел на проклятия.

Ейслин остана мълчалива. Снейп се опита да надзърне в съзнанието й, но не успя. Порови се по-дълбоко и пак не видя нищо. Тази жена определено го плашеше.

— И сега, щом Черния лорд го няма, кой ще защити нас, създанията на нощта?

Беше ред на Снейп да замълчи. Щеше да е лошо да каже каквото и да е, щом тя е разчитала на бившия му господар за закрила. Само се взря в тъмните й очи с настойчива молба.

— Гледам в бъдещето ти, мистър Ъндед — каза тя накрая. — И виждам някои доста интересни неща.

— Нима бъдещето ми е предопределено? — попита той. Никога не беше вярвал в пророкуването.

— Ще бъде, ако се съглася да ти дам от кръвта си. Замислѝ се! — тя започна да предава картини в съзнанието му — сватбата му с Джейн, преподаването им заедно в училище, раждането на няколко деца, връщането й към музиката, това, че тя винаги ще бъде по-известна от него и че всички ще бъдат преследвани от проклятия.

— Спри! — извика този път той. — Защо го караш да изглежда толкова черно?

— Защото може и да бъде. Ти вземаш не обикновена жена, а една от нас, макар и смъртна. Ще можеш ли да понесеш всичко, което тя ще ти донесе? — И го изгледа изпитателно. Явно виждаше, че той се бори със себе си.

— Ще мога! — отсече той накрая. — Това си е моята жена!

— Поздравления, мистър Ъндед — ухили се зловещо баншията. — Спечелихте няколко унции от кръвта ми.

Тя поряза китката си, откъдето започна да капе гъста кръв, а той измагьоса стъкленица и й я подаде.

— Три глътки за теб. Останалите за жена ти.

Той колебливо надигна стъкленицата, тя кимна. Отпи една глътка — кръвта беше пареща, изгаряше устата и вътрешностите му. Втората глътка усили ефекта на първата и той имаше чувството, че след малко ще изгори целият. Третата глътка го повали на земята.

— Сега ще бъдеш достатъчно силен за нея — каза му тя. — Довиждане, мистър Ъндед, пак ще се видим.

И го остави на поляната, давещ се за въздух. Преди да му причернее, той успя с последни усилия да се магипортира пред „Свети Мънго“ и да подаде ръката със стъкленицата през прозореца.

След по-малко от половин минута спешния екип му се притече на помощ — вдигнаха го от земята и го заведоха в манипулационната, където по-рано бяха приели Джейн. Той успя да им покаже със знаци, че има нужда от вода. Когато си възвърна говора, им каза с отпаднал глас:

— Дайте от тази кръв на Джейн Ъндед, но не й я преливайте. Нека я изпие чиста, без отвари. Сложете ме да легна в нейната стая, но не ми давайте нищо.

Обърканите лечители се опитаха да спорят, но той настоя на своето. Накрая се наложи да извикат главната лечителка и той да й обясни, че кръвта е последната надежда на Джейн и ако не му вярва, да се свърже с професор Дъмбълдор.

Качиха го горе в стаята на Джейн и той проследи как й дават кръвта. После се замисли и за себе си. Какво щеше да стане, ако кръвта му въздействаше зле? Хора бяха си отивали и от по-малко. Можеше баншията нарочно да е искала да го отрови, а защо не да отрови и Джейн? Не, тръсна глава той. Тя му каза в прав текст, че кръвта й е отровна. Той лично щеше да е виновен, ако им подействаше зле.

Наложи си да остане буден в продължение на колкото време е необходимо, но не успя докрай в начинанието си. Събуждаше се на всеки половин или един час, викаше дежурните лечители и ги питаше как е Джейн.

Някъде около час преди изгрев му казаха, че жизнените й показатели са се стабилизирали. Чак тогава той си позволи да си отдъхне и да заспи дълбоко.

* * *

Събуди се след малко повече от двайсет и четири часа — слънцето вече изгряваше. Огледа се и забеляза Джейн, която му се усмихваше. Тя понечи да стане, но той я спря с жест — изглеждаше толкова крехка. Вместо това се надигна от леглото си и със залитане отиде да приседне на края на нейното.

— Как се чувстваш? — попита я той и хвана лявата й ръка.

— Малко слаба, но усещам как се възстановявам. Професор Дъмбълдор и Алисън ми бяха на свиждане, не ми казаха как са ме излекували. Лечителите пък мълчат като капи. Професор Дъмбълдор намекна, че всичко е твоя заслуга. Ще ми кажеш ли?

Сивиръс се замисли за момент дали е достатъчно силна, за да издържи историята. После се наруга наум — жената беше оцеляла след непростимо проклятие, едва ли нещо друго можеше да я повали.

— Оказа се, че имаш ирландска кръв — подсмихна се той. — Така че трябваше да отида до Ирландия, за да ти набавя още.

— Сивиръс, не се шегувай — скастри го тя засмяна. — Какво точно сте ми дали?

— Казах ти, кръв от ирландска баншия.

Джейн цялата настръхна.

— И как не съм се отровила?

— Самата ти имаш една трийсет и втора кръв от баншия. Братовчедка ти Алисън също. Прародителка ви Аманда Ъндед, за която ми разказа леля ти, е била баншия, която се е омъжила за простосмъртен, пренебрегвайки законите на вида си. Разбираш ли, вместо да роди деца от велик магьосник, тя е пожелала да се омъжи за най-обикновен мъгъл. Затова и си е навлякла проклятията, от които ти и роднините ти се оплаквате. Затова на теб заклинанията ти влияят не както трябва, братовчедка ти обърква заклинания, а леля ти омагьосва, без да иска.

— И как разбра всичко това?

— Баншията, от която взех кръвта, ми ги наля в главата, както се налива вино, докато аз се борех за въздух. Те са много добри в легалимантията, както вероятно се досещаш. Някои пък научих от дневника на майка ти, за който ми беше намекнала. А до останалите стигнах по пътя на логиката.

— Какво ти е направила баншията?

— Даде ми да пия от кръвта й.

— И ти я изпи? Нещо не разбирам.

— Историята е дълга.

— Мисля, че имаме време.

— Добре тогава.

Сивиръс й разказа за търсенето на дневника, за историята с бабата, която давала на внучката от кръвта си, за ровенето из библиотеката и разговора с баншията, както и че без кръвта той не би имал силата да издържи живота с потомка на баншия.

— Значи аз съм потомка на баншия? — обобщи тя, когато той приключи с разказването.

— Да.

— И как така още не си избягал?

— Както виждаш, тук съм.

Докато Сивиръс и Джейн се надлъгваха, в стаята влезе специалистката по проклятия, за да я прегледа. Джейн запретна ръкавите на болничната си роба, за да може лечителката да огледа ръцете и краката й.

— Как се чувстваме днес? — попита тя, след като свърши с прегледа.

— Добре. Само съм малко отпаднала.

— Щях да се притесня, ако не беше. Ти се възстановяваш от тежко проклятие, освен това кръвта от баншия не е безвредна. — Тя стрелна с поглед Снейп, който й се намръщи. — Ще се почувстваш по-добре до седмица.

— Вие имате ли нужда от преглеждане? — попита го тя хладно.

— На мен нищо ми няма — предизвикателно отвърна той.

Лечителката само вдигна рамене, пожела скорошно оздравяване на Джейн и излезе. Няколко минути след това донесоха храната — бульон за Джейн и овесена каша за Сивиръс.

Следобеда дойдоха на свиждане Лили и всичките пет момчета, включително Антъни. Носеха огромни букети цветя, няколко кутии с бонбони и дневника на майка й.

— Доцент Ъндед, колко се радваме, че сте добре! — извика Лили. — Професор Дъмбълдор ни каза, че вчера сте дошла в съзнание, но едва сега успяхме да пристигнем. Свирихме до късно, не можем да се отървем от ангажименти. Надявам се да не се сърдите. Искахме да се откажем, но решихме, че сигурно ще ни се накарате, ако го направим.

— Естествено, че не се сърдя — усмихна се Джейн. — Къде свирихте?

— На партито на Икарус Дигъл, с многото фойерверки. Гърмя ги в продължение на няколко часа.

— Радвам се да чуя, че са ви поканили.

— Искаме да ви поканим и вас, да свирим заедно, веднага щом се възстановите — каза Евфем.

— Първо трябва да приключим учебната година. Няма ли да ходите на занятия скоро?

— Професор Дъмбълдор каза, другата седмица — махна с ръка Лили. — Нека първо Икарус Дигъл да си изгърми фойерверките и всички да се напразнуват. Мислите ли, че ще ви пуснат скоро? Искаме да ви заведем на парти.

— Опасявам се, че няма да ме пуснат поне още една седмица — каза Джейн почти равнодушно. Явно не й се ходеше на парти чак толкова. — Ако се почувствам добре, ще се върна в училище.

— Съмнявам се някой да ти разреши — Снейп постави ръка на рамото й. — Най-важното е да се възстановиш. Аз ще ти взема часовете, така че не се притеснявай.

Учениците постояха около половин час, преди помощник-лечителката да им каже, че е време да си ходят. Обещаха да дойдат пак на другия ден и си тръгнаха.

Когато си отидоха, Джейн протегна ръка към шкафчето до леглото и взе дневника.

— Предполагам си го чел? — попита тя.

— Само до средата. После трябваше да тръгвам.

Тя прелисти стария дневник и прочете няколко реда. Сивиръс я гледаше и в главата му изплуваше идея. Той се опита да я върне там, откъдето беше дошла, но не можа да се справи достатъчно бързо.

— Какво има? — попита го Джейн.

— Нищо — отговори той и докосна панделката на един от букетите.

— Не е нищо. Гледаш ме особено.

— Не те гледам особено.

Тя го погледна изпитателно.

— Добре, де, добре — предаде се той. — Таквоз… исках да те попитам дали искаш да се омъжиш за мен?

Джейн зяпна.

— Сигурен ли си, че си добре? Да не си вдигнал температура от онази кръв?

— Нищо ми няма, Джейн. Казах на баншията, че си ми съпруга. Не мисля, че ми повярва. Но наистина искам да се оженим.

— Не съм сигурна, че сам си вярваш. Знаеш, че имам няколко родови проклятия.

— Ще го преживея.

— Децата ми със сигурност също ще ги наследят.

— И те ще го преживеят.

— Добре. Обаче, Сивиръс, трябва да ти кажа нещо. Ако искаш да си с мен и да оцелееш, трябва да приемеш моята фамилия.

Професор Снейп почувства ясното чувство на неслучайното съвпадение. Ето защо Ейслин го беше наричала „мистър Ъндед“.

— Прекалено много искаш от мен — каза той накрая.

— Не мога да гарантирам безопасността ти в противен случай. И определено не бих позволила да загинеш. Прекалено си ценен, за да не взема тази предпазна мярка.

— Ще отида навън.

Той излезе от стаята, без да я погледне и се насочи към приземния етаж на болницата. Дежурният се опита да го спре, но за беда се оказа бивш негов ученик. След известно надглеждане пусна Сивиръс да се разходи навън и той отиде в близкия парк.

Времето беше топло и слънчево, нетипично за британския климат в началото на май. Той седна на една пейка и погледна към близкия фонтан.

Джейн искаше той да приеме фамилията й. Щеше да стане за смях на кокошките. От друга страна, кой би посмял да му се смее? Някои го мразеха открито, други разправяха, че косата му е мазна, но никой не му се смееше. Вероятно и занапред нямаше да посмеят. Обичаше Джейн и можеше да й даде тази малка преднина.

Сивиръс стана от пейката и тръгна обратно към болницата. Ученикът се вкамени на мястото си, когато го видя да се връща, но не каза нищо. Снейп се качи до нейния етаж и влезе в стаята й. Джейн вдигна поглед от дневника и го погледна с очакване.

— Съгласен съм — каза той. — Но искам халките да са сребърни.

— Да не се пазарим за дреболии. Ела да те целуна.

Сивиръс се приближи и внимателно я целуна…

— За фамилията не се притеснявай — каза тя. — Не е нужно да казваме на всички, просто ще го напишем в документите.

Той я прекъсна нетърпеливо:

— Е, съгласна ли си?

— Съгласна съм.

Снейп приседна на леглото й.

— Мога ли да те попитам какъв годежен пръстен ще искаш?

Тя се изчерви.

— Сребърен със син камък — каза накрая. — Знам, че не е достатъчно престижен, но нито искам диаманти, нито пък да те вкарвам в излишни разходи.

В това време в стаята влезе професор Дъмбълдор. Снейп понечи да му каже, но директорът успя да научи всичко от Джейн, която все още беше слаба.

— Крайно време беше — подсмихна се той. — Ще ви оженим край някое езеро, както иска дамата, а от училището ще имате собствен апартамент в замъка.

— Дежурен! — провикна се той в коридора. — Идете да купите шампанско, имаме повод да празнуваме! — И подаде на слисания магьосник златен галеон.

Когато дежурният се върна с шампанското, Дъмбълдор измагьоса три сребърни бокала.

— За здравето на бъдещите младоженци! — вдигна тост той.

— За наше здраве и за ваше, професоре! — отговориха му те.