Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (21)

Глава двадесет и първа
В плен

— Нимфадора Андромеда Тонкс — бавно каза с мазния си гласец Луциус Малфой. — Произнесох правилно имената, които ти е дала майка ти, родоотстъпницата, нали?

„Андромеда Тонкс е сестра на жена ти, мазник такъв“, помисли си Джейн, но не каза нищо. Положението не й позволяваше — висеше във въздуха, все едно беше завързана с въжета за глезените и китките. Не виждаше нищо, освен бледата физиономия на Луциус, която почти се беше навряла в лицето й.

Той продължаваше да се звери в нея, очевидно очаквайки отговор.

— Да, така се казвам — хладно отговори тя. „А и да има грешка, едва ли ще знам.“

— Защо не си се явила, когато те извикаха в министерството?

— Вече не работя там — изстреля напосоки Джейн. Още й беше зле и Луциус Малфой беше по-малкият й проблем.

— Значи проявяваме самоинициатива, а? — върза й се той. — Работим за отстъпника Дъмбълдор — и отново впери неприятен поглед в лицето й. Дали имаше и други в помещението или бяха само двамата, можеше само да гадае.

— Да, работя за професор Дъмбълдор — каза накрая тя и това си беше чистата истина.

— И излизаш с Ремус Лупин?

— Да — тия явно се бяха подготвили сравнително добре.

— Луциус, не се отклонявай — с педерастки тънко гласче се обади Лордът. — Попитай я за Ъндед.

— Да, лорд Волдемор — мазнишки отговори Луциус. Джейн изтръпна цялата.

— Е, смотло, кажи какво знаеш за Алисън Ъндед.

Едновременно учудване и облекчение се разляха по тялото й. Какво знаеше Дора за Алисън? Да видим.

— Работех с нея известно време — сети се Джейн.

— И какво работехте? — заинтригувано се наклони към нея Луциус.

Джейн нямаше никаква идея.

— Провеждахме разпити — реши да налучква.

— Господарю, мислите ли, че и тя…?

— Със сигурност, Луциус. Трябва да стигнем или до нея, или до братовчедка й.

— И за какво ви трябват? — нагло попита Джейн, въпреки че цялата трепереше от страх.

— Мълчи, отстъпнице! — Луциус я плесна с пръчката през лицето.

Джейн обаче не смяташе да млъква. Ако веднъж си затвореше устата, вероятно повече нямаше да посмее да я отвори. Трябваше някак да попита за Сивиръс, без другите да се досетят за какво й е.

— Изобщо, какви са тия примитивни методи за разпит? — изрепчи се тя. — Къде са ви легалимантите и веритасерумът?

— Сивиръс е ранен — измънка под носа си Луциус.

Явно не му беше никак лесно да изпълнява ролята на Снейп.

— А ти престани да разпитваш, нахално същество! — дойде на себе си Луциус и пак я удари грубо през лицето.

Джейн усети болка в главата, която би заплашила да я събори на земята, ако не беше фиксирана за китките. Горкият Сивиръс, какво ли му се беше случило?

— Луциус, довел съм те тук да я разпитваш, а не да се обясняваш.

— Разбира се, господарю! — поклони се подлизурски Луциус, после се обърна към нея и произнесе тихичко, за да не го чуе господарят му: — Круцио!

Джейн се разтрепери силно, въпреки че не усети болка. С една частица от ума си, която не беше заета да трепери, се запита дали добре наподобява ефекта от заклинанието.

— Луциус, какво правиш с пленницата?

— Подготвям я за Бела, господарю.

— Остави я и отиди да извикаш Белатрикс.

— Да, господарю.

Най-накрая досадната физиономия на Луциус се разкара от полезрението й и тя видя с крайчеца на окото си противното лице на Волдемор.

— Страх ли те е, малко момиченце? — попита той тихо и заплашително.

— Естествено, че ме е страх — отговори Джейн и продължи да трепери.

— Хубаво.

Волдемор излезе от полезрението й и започна да обикаля из стаята. Ако това трябваше да я изплаши още повече, определено успя. Без очакваната защита на Сивиръс, чудейки се кога ще я разкрият, Джейн трепереше от страх и очакваше съдбата си.

Белатрикс Лестранж влезе в стаята, но не направи грешката да се набута в лицето й. Застана отстрани и закача заповедите на господаря си.

— Къде живее Алисън Ъндед? — попита Волдемор.

— Не знам — отговори Джейн в опит да предпази братовчедка си.

— Бела?

— Круцио! — зарадвано извика Белатрикс.

Джейн пак се разтрепери и дори усети лека болка — вероятно отзвук от проклятието на Луциус. Скоро трябваше да се направи, че се пречупва, освен ако не искаше да се издаде.

— Е, докъде стигнахме с отговора? — осведоми се Волдемор.

— Не знам — проплака Джейн, най-вече защото й беше лошо.

Белатрикс пак й приложи Круциатус и Джейн каза задъхано:

— В „Свинската глава“.

Мина й през ума, че може да се е преместила при Сириус, но мисълта се изпари толкова бързо, колкото се беше появила. Питаха я още неща за Алисън и тя винаги се опитваше да отговори от гледната точка на Дора, така че не издаде кой знае колко. Накрая започна да я боли от проклятията, но болката отшумя, когато я заведоха в една килия. „Дано Сивиръс се върне бързо“ помисли си тя, преди да припадне.

* * *

Когато се събуди, вече беше светло. Килията си беше същата — голям дървен нар, на който лежеше тя, кофа с капак в дъното и решетки. Нямаше прозорци, а единствената врата беше на решетките. До нея на нара беше седнал по-млад магьосник и записваше нещо в голяма папка.

— Я, вие дойдохте в съзнание — каза магьосникът, щом тя се размърда. Лицето му изглеждаше ведро, а това, че беше влязъл в килията, го правеше да изглежда още по-приветливо и симпатично.

— Кой сте вие? — попита го Джейн.

— Аз съм докторът, така да се каже. Казвам се Аткинс. Извикаха ме да ви свестя, след като се бяха опитали да ви бият шамари и да ви заливат с вода — той зацъка с език. — Всеки се мисли за лечител, щом може да размахва пръчка, но истината е, че трябва да знаеш доста неща, които се учат. Също като при мъгълските лекари.

— Разбирам — каза Джейн, озадачена от приятелското държание на лечителя. — Може ли да попитам как ме свестихте?

— Колкото и да е чудно, използвах отвара за подсилване, понеже амонячната отвара и другите неща за свестяване не дадоха резултат. Вие сте много любопитен случай, госпожице Тонкс и ако позволите, бих ви изследвал подробно.

„Само това липсваше“, помисли си Джейн и силно потрепери. Въпреки че тя се опита да го прикрие, докторът забеляза и реши да й направи неврологичен преглед.

— Изглеждате съвсем наред — каза накрая той. — Само че това не обяснява треперенето ви.

— Професор Снейп ме лекува с отвара против тремор — с колебание произнесе Джейн. Надяваше се, че Сивиръс още се ползва с добра репутация тук.

— Бих се посъветвал с него, но не мога да му изпратя сова, особено сега. Той е нещо като мой ментор, особено що се отнася до приготвянето на отвари.

Само да можеше да разбере каква е лоялността на лечителя, щеше да й бъде много по-лесно. Но щеше да е опасно, ако някой го беше учил на легалимантия. Все пак Джейн реши да опита да погледне повърхността на съзнанието му. Там нямаше нищо особено — лечителят мислеше за това как най-добре да си свърши работата по отношение на нея, а също така беше загрижен за Сивиръс. Тя реши да се хване за това.

— Смятате ли, че професор Снейп ще се оправи скоро?

— Защо питате? — изненада се докторът. — Не би ли следвало да се надявате да не се оправи скоро или дори въобще?

— Това би било така, ако изхождаме от позицията, че той е верен на вас — усмихна се Джейн.

— Да, разбира се — объркано каза той.

Джейн използва това, за да навлезе по-навътре в съзнанието му. Аткинс беше верен на Снейп, но не знаеше, че Снейп е верен на Ордена. По-скоро си мислеше, че Снейп е верен на господаря му Волдемор.

— Е, аз изхождам от позицията, която е удобна на мен — каза най-накрая тя. — И тя е, че професор Снейп ще помогне за моето лечение, щом се върне.

— Не бих ви съветвал да се уповавате на това. Черният лорд няма особено желание да държи пленниците си здрави или дори живи. Но все пак можете да се надявате да ви оставят жива, докато им давате информация.

Това звучеше жестоко, но поне Аткинс беше честен. Джейн се насили да се усмихне и каза:

— Да се надяваме, че ще им бъда полезна колкото се може по-дълго.

— Ей, лечителче — провикна се някой отвъд решетката. — Стига си си приказвал сладки приказки с пленницата, ами излизай оттам.

— Как да си върша работата, ако не ми давате да си говоря с пациентите? — извика Аткинс и Джейн видя, че той изпитва симпатия към нея. Може би все пак имаше шанс.

След като Аткинс си тръгна, при нея дойдоха двамата пазачи, отключиха решетката и като завързаха с магия китките й, я поведоха обратно към стаята за разпити.

Там вече я чакаха Белатрикс, Луциус и Лордът.

Луциус отново разпери ръцете й настрани и обездвижи китките и глезените й, като я остави да виси във въздуха.

— Днес ще си говорим за Джейн Ъндед — каза Лордът с гадна змийска усмивка на лицето си. — И така, какво знаеш за нея?

— Не много неща — отговори тя. — Приятелки сме.

— Къде се е крила от 92-ра до тази година?

— Не знам — отговори Джейн.

— Лъжеш! — ядоса се Лордът. — Бела?

— Круцио! — викна Белатрикс, без да чака команда.

— Ох, наистина не знам! — тресеше се Джейн и викаше, въпреки че още не я болеше.

— Нито аз, нито Черният лорд ти вярваме — каза Белатрикс и отново я прокълна.

— Нищо не знам! — развика се Джейн, защото болката вече беше достигнала до нея с тънките си иглички и дори цели таралежчета, които се разхождаха по тялото й и се търкаляха, без да бързат. — Тая есен дойде в Ордена, професор Дъмбълдор я беше довел. Разбрах, че работела в училището. Дотогава въобще не знаех, че е още жива. Това е всичко, което знам, честно.

Белатрикс отново понечи да я прокълне, но Лордът вдигна ръка:

— Достатъчно.

— Откъде знае Джейн Ъндед легалимантия?

— Не знам, сигурно по наследство — изплака Джейн, защото таралежите бяха започнали да спринтират и да се търкалят бясно.

Зададоха й още няколко въпроса, но тя изтрая още по-малко от предния ден, преди отново да наведе глава, изпаднала в безсъзнание. Свести се в килията си и видя, че на пода й е оставена малко храна и чаша вода. Не се докосна до храната, но не можа да устои на водата и я изпи. Ако искаха да й дадат веритасерум, досега да са й го излели в устата, докато е била в безсъзнание, успокояваше се тя.

Докато се опитваше да използва кофата за тоалетна, чу стъпки по коридора и побърза да я захлупи. В килията й влезе Аткинс, който й носеше отвара.

— Предложих им да не ви разпитват повече днес — каза той. — Изглеждате слаба.

— Благодаря ви — с облекчение каза Джейн.

— Изпийте си отварата и след това ще ви задам няколко въпроса за здравословното ви състояние. Не се безпокойте, не е веритасерум — усмихна се той, когато видя, че Джейн се мръщи на чашата.

— Въпросът е там, че не знам откъде се взема това треперене. Съвсем наскоро го усетих за пръв път — Джейн не искаше да му дава истинска информация, но и не смяташе да го лъже прекалено много. Все пак самата тя не беше медик, а и Аткинс можеше да й е полезен.

Докторът си записа нещо.

— Случайно да имате в рода си магически създания — великани, вампири или нещо друго?

— Доколкото знам, не.

— Някой от фамилията ви да се оплаква от нещо такова?

Джейн го изгледа недоверчиво:

— Не.

— Не се безпокойте, питам в интерес на вашето здраве.

— За да можете после да им го кажете на тях и да ме мъчат по-ефективно.

Аткинс замълча. Джейн се взря в очите му и порови малко по-надълбоко — той определено не беше доволен от това, че измъчват пациентката му.

— Е, аз ще ви оставям — каза той след малко. — Надявам се да се възстановите бързо.

Той се насочи към вратата, а Джейн се просна с пъшкане върху нара.

След около час отново я заведоха в стаята за разпити.

* * *

Много й се искаше отново да припадне, докато я измъчват, но лечителят, вероятно без да иска, беше сложил в отварата съставка, която пречеше на този ефект. Джейн остана в съзнание през цялото време — разпитът трая няколко часа, през които успя да изпита всякакви варианти на треперенето и болката — този път усещането беше все едно малко товарно влакче се разхождаше по нервните й окончания, като ту се засилваше, ту се забавяше и през цялото време се тресеше. Върнаха я в килията й вече по тъмно и там тя намери храната си недокосната.

Беше успяла да каже за себе си практически всичко, което Дора би трябвало да знае. Оттук нататък или трябваше да си изсмуква нещата от пръстите или да говори от своята гледна точка, което щеше да бъде опасно.

Докато умуваше над този въпрос в килията си, дойде да я посети Аткинс с поредната отвара. И с просто око се виждаше, че е бесен.

— Да ви разпитват толкова време във вашето състояние! — възмущаваше се тихо той, докато Джейн пиеше. — При все, че им казах да не го правят.

— Е, какво да се прави, не ние определяме правилата тук — подхвърли тя и заора малко по-надълбоко в съзнанието му. Каква беше изненадата й, когато откри, че Аткинс се възхищава на Снейп, но не и на Волдемор. По-точно го смяташе за излишно жесток и прекалено егоистичен. Освен това изглежда Лордът не споделяше много с подчинените си.

— Сериозно ли е ранен професор Снейп? — попита тя след малко.

— Нямам никаква информация.

— Би могло да е критично.

— Да — въздъхна Аткинс.

— И вие не сте там да му помогнете.

Аткинс моментално впери очи в нейните. Беше цитирала съвсем точно собствената му мисъл. Ако искаше, можеше да се направи, че е станало, без да иска. Но ако щеше да го обработва, сега беше моментът да започне.

— „Бихте могли да избягате оттук и да отидете да проверите лично“ — предаде му тя гласа си право в главата му.

— „Откъде владеете легалимантията?“ — помисли си той.

— „Бих могла да ви кажа… ако се махнем оттук.“

— „Твърде рисковано е.“

— „Но все пак бихте го направили.“

Аткинс беше вперил поглед в очите й, а в главата му се превъртаха двата варианта. По коридора отекнаха приближаващи се стъпки.

— „Ще ви кажа по-късно“ — най-накрая отговори той.

— „Не ме издавайте“ — примоли се Джейн — „Аз искам Сивиръс да се оправи дори повече от вас.“

— „Ще се опитам“.

— „Не мислете пред Волдемор за моите способности. Той е легалимант, ако не знаете.“

Докторът съвсем се шашна, смотолеви нещо като „Възстановявайте се бързо“ и побърза към вратата на килията, която тъкмо се отваряше.

* * *

Джейн прекара следващите няколко часа в неспокоен сън. Непрекъснато й се присънваше, че лечителят я е изпортил на Волдемор и той я подлага на разпит с легалимантия. Дори и будна не можеше да си обясни защо не я разпитва по този начин. Единственото обяснение, до което стигаше, беше, че той не иска да влиза в пряк умствен контакт с нея. И имаше от какво да се опасява. Последната надежда на Джейн бяха заклинанията, приложени направо в съзнанието на противника.

А пък и сигурно не я смяташе за кой знае колко важна, че да се занимава с нея лично. Все пак, колкото и да беше добра, Дора Тонкс беше просто изпълнител. Виж, ако разбереше истинската й самоличност, нещата щяха да се променят.

Тази вечер повече не я разпитваха, но и Аткинс не дойде да я види. На разсъмване най-накрая беше задрямала, когато я събудиха грубо със струя вода в лицето.

— Ставай, мързелано! — грубо се провикна пазачът. — Трябваш им — и се ухили зловещо с отворена уста, в която липсваха няколко зъба.

Двамата пазачи я поведоха с обездвижени китки към вече познатата й стая. На ъгъла към тях се насочи Аткинс, който си помисли съсредоточено „Намерили са веритасерум, трябва да изчезваш“.

— „Ти с мен ли си или оставаш?“

— „По-добре е да остана, да те прикрия.“

— „Колко секунди точно си мислиш, че ще запазиш тайната? Може би докато ти излеят веритасерума в гърлото?“

— „Добре, идвам“ — примири се той — „Какъв е планът?“

— „Аз се разправям със задния, ти с предния. Само ги зашеметяваме и изчезваме. Знаеш ли пътя навън?“

— „Да. Дай знак като си готова.“

Джейн напрегна сили, за да освободи китките си. Все пак, беше си припомнила съвсем наскоро безсловесните заклинания. Размърда внимателно пръсти и се подготви.

— „Сега!“ — извика в главата му.

Без много шум двамата зашеметиха пазачите и ги подхванаха, преди да се пльоснат на пода. Джейн ги пребърка и взе пръчките им, но нямаше време да ги претърси по-добре, защото Аткинс я дръпна за ръката. Промъкнаха се тихо в обратна посока, после Джейн направи заклинание за безшумност и двамата се затичаха по коридора. Взеха един етаж от стълбището на бегом и продължиха да тичат по друг коридор, който беше съвсем слабо осветен от факлите, разположени по стените.

Когато стигнаха до входната порта обаче, там вече ги чакаха двама други. Отначало Аткинс се уплаши и Джейн трябваше да води дуел и с двамата едновременно. Вече изнемогваше, когато той дойде на себе си и извика:

— Петрификус тоталус! — към първия.

Изненадан, смъртожадният не можа да се предпази и се строполи на земята, а Джейн продължи да се дуелира с другия.

— Деликуио^[1]! — извика Джейн и той се свлече на пода като чувал с картофи.

Преди останалите смъртожадни да са се досетили и дотърчали, Аткинс отвори портата и двамата побягнаха през двора. Чуваха как далеч зад тях тичат смъртожадните и сипят закани.

— Да се магипортираме — предложи Джейн, без да спира. — Къде е Сивиръс?

— Тук не може — задъхано й отговори той. — Извън двора.

Продължиха да бягат, докато отделни заклинания започнаха да ги застигат. На няколко крачки от портала Аткинс се препъна и падна.

— Добре ли сте? — попита го Джейн, като спря до него.

— Май съм си счупил нещо — измърмори той, като опитваше да се изправи. После пак залитна и Джейн видя, че кракът му наистина е счупен.

— Ферула! — Тя насочи пръчката към него и кракът му веднага се стегна между две шини. Помогна му да се изправи и, куцукайки, двамата минаха през портала.

— В Хогуортс ли е? — попита Джейн.

— Да.

Джейн се пресегна, хвана го за ръка и се магипортира.

Портата на парка в Хогуортс обаче беше заключена.

— Сега какво ще правим? Ще се катерим ли? — огледа се той.

— Няма смисъл, сигурно има магии срещу това.

Двамата поседяха известно време, дишайки тежко. Джейн първа наруши тишината:

— Ще пратя сигнални искри.

Тя изстреля сноп червени искри, прицелвайки се към прозорците на директорския кабинет. Искрите изтрещяха като топовни гърмежи.

Двамата почакаха около две минути, преди на портата да се появят Кингзли Шакълболт и Лудоокия Муди.

— Вие пък откъде се взехте? — попита Кингзли и погледна към Лудоокия.

— Шпиони! — викна веднага Муди. — Да се махате, че ако ви почна!

— Никакви шпиони не сме — опъна му се Джейн. — Кадри на Ордена сме. Или поне аз. Аткинс дойде с мен доброволно.

— И това как точно да го разбирам? — заяде се Кингзли. — Вече имаме един брой Нимфадора Тонкс. Или ще твърдиш, че ти си истинската?

— Не, аз не съм Дора — каза веднага Джейн.

— А коя си?

— Това не мога да ви кажа, преди да вляза.

— Ние пък не можем да те пуснем, преди да разберем коя си. А него пък — посочи той към Аткинс, — въобще не сме го виждали.

— Извикайте професор Снейп или професор Дъмбълдор — примоли се Джейн. — На тях ще обясня всичко.

— Професор Снейп е в болничното крило — рязко отвърна Муди.

— Вече не — обади се висок глас откъм двора.

Всички се обърнаха натам и видяха професор Снейп, който вървеше бавно с бинтована ръка и превръзка на главата.

— Сивиръс, как се радвам, че те виждам! — извика Джейн и понечи да хване ръката му през решетката.

Трима души едновременно посегнаха да я отстранят.

— Нимфадора, какви точно игри играеш? — намръщено каза Снейп. — Или по-скоро трябва да кажа „двойничката на Нимфадора.“

— „Не съм Нимфадора, идиот такъв!“ — кресна му тя.

— „Ами коя си тогава, жено, откъде знаеш легалимантия и защо водиш помощника ми?“ — озъби се Снейп в отговор.

— „Джейн съм. С магия за променяне на личността. Ако искаш, ти ми я развали.“

— „На тия магии не им вярвам особено. Кажи ми нещо, характерно за Джейн, тогава ще ти повярвам.“

Тя започна да го залива с всякакви спомени откогато двамата бяха заедно, включително от леглото и това убеди Снейп. Той се обърна към помощника си и очевидно прегледа и неговото съзнание.

— Е, какво, ще ги изхвърляме ли оттук? — с надежда измърмори Муди.

— Не — отговори кратко Снейп. — Пуснете ги. И ги водете право в подземието. Искам да ги разпитам.