Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (20)

Глава двадесета
Голямата битка

Джейн се отказа да настоява леля й да се прибере веднага вкъщи и вместо това зае позиция близо до нея, за да може да я пази. Когато обаче най-накрая стигнаха до селския площад, видяха, че противникът вече е превзел пощата, а смъртожадните ги чакаха, строени отпред. Слънцето още не беше залязло, което я накара да се усъмни в уменията на Сивиръс да шпионира особено добре лорд Волдемор.

Смъртожадните бяха строени в прави редици, с извадени в готовност магически пръчки и с абсолютно еднакви маски на лицата, които накараха Джейн да потрепери. Тя също извади магическата си пръчка и се нареди до леля си, във втората редица от срещуположната страна на площада. Дъмбълдор беше застанал зад тях, а Волдемор се беше качил на покрива на пощата заедно с най-верните си последователи. Снейп щеше да се бие на страната на Ордена, вероятно по заповед и на двамата си господари.

Джейн огледа още веднъж строя, за да провери къде се намират най-близките й — Аврора стоеше на няколко крачки вляво от нея, Алисън — по-нататък вдясно. Професор Снейп беше в предната редица, близо до Аврора. До Джейн стояха Лупин и Тонкс и се гледаха влюбено.

Нямаше как да следи всички и едновременно с това да се бие, нито пък да се намеси някъде, ако стане нужда. Тя въздъхна и взе решение — щеше да пази леля си и да следи дали Сивиръс е добре. Надяваше се, че останалите могат да се грижат сами за себе си.

Волдемор даде знак и смъртожадните тръгнаха заплашително напред. По команда на професор Дъмбълдор хората от Ордена и опълчението се затичаха към тях. Скоро двете групи се озоваха на разстояние, подходящо за дуелиране, на средата на площада и наоколо започнаха да се сипят заклинания.

Хората от Ордена използваха предимно прости заклинания за обезоръжаване и поваляне на противника, а смъртожадните — заклинания, поразяващи зрението, ума и различни части на тялото. Джейн с ужас установи, че нейната страна е прекалено слаба и неподготвена, но нямаше много време, за да мисли над това. Над нея и леля й бяха връхлетели двама смъртожадни, които се опитваха да изкарат от строя ръцете и краката им, но засега не им се получаваше.

— Инанем анимум^[1]! — извика Джейн, когато противникът й беше оставил твърде дълга пауза между две заклинания и това се оказа фатално за него. Той започна да реве като бебе и да се опитва да пълзи по камъните, гледайки с разфокусиран поглед наоколо. Тя го остави на съдбата му и побърза да се насочи към леля си, но тя изглежда още нямаше нужда от нейната помощ. Леля й измагьосваше едно след друго крошета, които удряха право в бъбреците на противника й, а той се превиваше от болка и скоро се строполи на земята. Джейн му прати заклинание за непрестанни бъбречни кризи и с това реши битката. Този нямаше да се надигне от земята в близкия един час.

— Е, лельо, какво ще кажеш да си потърсим още по някой? — усмихна се Джейн.

Леля Шарлот обаче не отговори нищо, защото беше заета да се отбранява от смъртожадния, току-що насочил се към нея. Към Джейн настъпиха още двама, които не се бавиха много, преди да се опитат да я омагьосат. Тя обаче отби заклинанията им и успя да обезоръжи единия.

— Круцио! — викна тогава другият с истеричен глас и насочи пръчката си към нея. Джейн не успя да го избегне и проклятието я повали. Какво беше учудването й обаче, когато не изпита болка, а просто продължи да лежи на земята няколко секунди.

— Експелиармус! — викна тогава Лупин, който се беше приближил към тях и пръчката на смъртожадния падна в ръката му. — Така се прави, Джейн — засмя се той и й помогна да се изправи на крака.

— Добре ли си? — попита я леля й загрижено.

— Нищо ми няма — отговори Джейн, прикривайки смущението си. Потърси с очи смъртожадния, но той вече беше избягал и сигурно щеше да доложи на господаря си за това, че проклятието Круциатус не й влияе.

Докато все още нямаше смъртожадни, които да я нападат, тя изпи едната доза отвара, което я накара да се чувства по-добре. Професор Снейп изглеждаше доста зает — дуелираше се с цели двама смъртожадни и от време на време отблъскваше трети. Леля й пък беше изоставила битката и помагаше в пренасянето на ранените към временния медицински пункт на мадам Помфри. Затова Джейн реши, че никой от тях няма нужда от помощ и се хвърли презглава в схватката.

Половин час по-късно вече беше изкарала от строя още двама смъртожадни — единият беше вцепенен, а другият лежеше на земята с парализирани крайници. Самата тя обаче също беше пострадала — беше започнала да потреперва без определена външна причина и усещаше тялото си, сякаш през него преминава електрически ток. Нямаше желание обаче да търчи в медицинския пункт, затова продължи да се дуелира, но този път срещу противници, които изглеждаха по-слаби, по-глупави или просто неориентирани.

С падането на здрача дуелиращите се ставаха все по-малко, защото им беше трудно да се разпознават един друг, особено след като маските на част от смъртожадните бяха смъкнати със специално заклинание. Орденът успя да прибере почти всичките си ранени и дори взе доста пленници, докато смъртожадните не си направиха особен труд да обикалят площада и да прибират чуждите, а и своите, ранени.

Джейн вече се тресеше цялата и, въпреки че беше изпила и втората отвара, положението й не се подобряваше. Отиде до медицинската палатка на мадам Помфри, но ранените бяха твърде много, така че се отказа да чака ред и тръгна обратно към изхода, за да намери някоя друга палатка, където да се строполи.

На самия изход обаче се сблъска с професор Снейп.

— Здрасти, Джейн. — Той се пресегна да я целуне, но в същия момент се отдръпна, усетил треперенето й, и попита загрижено: — Какво ти има?

— Н-не знам — заекна тя. — Както в-виждаш, т-треперя.

— Виждам — кратко потвърди той. — Защо трепериш обаче?

— Май ме удари проклятие — несигурно каза тя. — А може и да са били повече.

— Изпи ли си отварата?

— И двете.

— Добре тогава — замислено каза той. — Влез в съседната палатка и легни на кушетката. След малко ще дойда да те прегледам или пък ще изпратя някой друг.

Джейн се подчини и, тресейки се, прекрачи в съседната палатка, която беше по-малка по размер. Явно се използваше за медицински склад, защото беше пълна с купчини отвари в шишенца, билки и бинтове, струпани навсякъде. Имаше и няколко кушетки, оправени и с чаршафи върху тях, но повечето бяха затрупани с превързочни комплекти.

Тя избра една от кушетките, остави наметалото и обувките си на пода и легна по гръб. Лежа и трепери в продължение на цяла вечност, преди професор Снейп да се появи отново.

Той влезе забързан и обясни, докато си дезинфекцираше ръцете една по една:

— Както си и мислех — тъй като не разбирам много от медицина, решиха, че могат временно да се лишат от мен в другата палатка. Така че ще те прегледам аз. Свали си, ако обичаш, всичките дрехи. Трябва да те огледам щателно.

Джейн се почуди известно време дали да протестира, но после реши, че не си струва. Снейп се явяваше и медицинско лице, и неин любовник и по всички правила имаше достъп до голото й тяло.

— Бикините да си свалям ли? — попита тя, докато събуваше втория крачол на панталона си.

— Казах „всичко“ — намръщи се Снейп.

— Добре, добре — вдигна ръце Джейн, предпочела да не спори с него, докато е раздразнителен.

— Имаш лилаво петно отстрани на корема — каза той замислен.

Магьосницата се погледна — наистина, от лявата й страна се лилавееше съвсем прясно петно с големината на галеон.

— Боли ли? — натисна го леко Снейп.

— Сега като питаш — да — потрепери Джейн.

— Предполагам и друг път ти са се получавали такива петна. И после се превръщат в белезите, които имаш навсякъде по тялото си.

Тя само кимна.

— Е, ще се занимаем с белезите по-късно — промърмори Снейп на себе си. — Предполагам, че мадам Помфри не те е виждала без дрехи?

— Не е.

— Значи ще трябва да те прегледа. И ще я запознаеш с цялата история на тези си състояния.

Джейн се мръщи известно време насреща му, но после отстъпи:

— Добре, ще й разкажа.

— Хубаво — Снейп беше доволен. — Сега отивам да ти направя отвара срещу тремор, надявам се да ти помогне. Обаче — тук вече стана строг — трябва да открием какъв е източникът на всичко това. Хайде, облечи се и се опитай да поспиш.

Мадам Помфри дойде чак към единайсет часа с отварата на професор Снейп. Прегледа я, изслуша цялата история за проклятията и белезите, останали й от тях и Джейн дори успя да изброи някои от проклятията, които й влияеха кръвопускащо — кракозаплитащото проклятие, тяловкочанясващото проклятие, Риктосемпра. Старшата сестра я прегледа обстойно, поцъка срещу белезите й и й каза, че няма да може да се бие на следващия ден — междувременно по тялото й бяха излезли още няколко по-малки лилави петна.

— Между другото — добави тя, — разбрах, че госпожа Ъндед ти е леля. Много добре се справя, когато ми асистира. Чудя се дали да не я привлека да ми помага и утре.

— Опитай — отговори й Джейн не много сговорчиво, беше й неприятно, че няма да може да се бие. — Само че не мисля, че ще ти се получи. Сума време я увещавах да си тръгва, а тя ми направи напук.

— Недей да говориш така за леля си — каза й строго мадам Помфри.

— Извинявай, обаче това треперене ме побърква!

— Двамата с професор Снейп правим всичко по силите си. Сега, ако обичаш, си изпий отварата. Трябва да те облекчи поне малко.

Малко по-късно, когато Джейн почти беше спряла да трепери, в палатката дойде професор Дъмбълдор и я помоли да му разкаже накратко за проклятията и влиянията им върху нея. Джейн повтори същото, което беше казала на мадам Помфри и му показа голямата синина от днешния бой.

— Мисля си, професоре — завърши тя, — че станах толкова добра в дуелите, именно за да избягвам тези последици.

— Е, значи има от цялата работа има и полезен ефект — засмя се Дъмбълдор. — Обаче утре бъди послушна и не изскачай да се биеш. Но пък можеш да наблюдаваш.

Той бръкна в джоба си и й подаде сребърен бинокъл и малка карта.

— Задейства се, когато я почукаш с пръчката, и е омагьосана да отразява площада. Задължително я пробвай утре.

Джейн се засмя — директорът я познаваше толкова добре. С тези две играчки едва ли щеше да се доближи до бойното поле — не и преди да разбере принципа им на работа и цялото им устройство.

* * *

На другия ден целият лагер беше станал малко след изгрев. Джейн се надигна от кушетката си и се разтрепери — още не й беше минало. Излезе от палатката, носейки новите си играчки в чантичка на кръста, която си беше измагьосала. Близо до медицинската палатка раздаваха храна — пред казана се бяха наредили превързани магьосници на опашка. Видът на храната не й вдъхваше особено доверие, но миризмата й накара Джейн да се сети, че всъщност е гладна — не беше яла от предния ден на обяд. Нареди се на опашката и след като изчака десетина минути, готвачката — пълна жена с месести бузи — й връчи купичка с нещо бяло и полутечно. Защо не бяха взели домашни духчета да приготвят закуската? Това беше интересен въпрос.

Тя зяпа бялото нещо с подозрение, докато готвачката не й се скара, че пречи на опашката. Джейн се извини и гледайки я недоверчиво, се изтегли от периметъра заднешком.

— Прилича на помия, нали? — стресна я един познат глас. Джейн вдигна глава от купичката си и чак тогава забеляза стоящата наблизо Аврора. — И има същия вкус. Имам предвид, в замъка храната се търпи, но не и това чудо.

— Е, предполагам, че ще трябва да го изядем — каза замислено Джейн, прикривайки раздразнението си. На тези чужденци изобщо не можеш да им угодиш, особено що се отнася до английската кухня.

— И ти ли си ранена? — попита Джейн и натъпка в устата си една лъжица от нещото. Имаше вкус на мухъл — със сос?!

— Вчера някакъв кретен ми направи пронизващо заклинание. Но ме оправиха за нула време — мадам Помфри е направо върхът. На теб какво ти се случи?

— Круциатус — отговори кратко Джейн и опита още една хапка от нещото. Мухълът се разгърна в пълния си аромат в устата й и за да потисне желанието си да го изплюе, тя с мъка преглътна.

— Сигурно много те е боляло — съчувствено каза Аврора.

— Всъщност беше по-скоро като да бръкнеш в контакта — каза Джейн и с погнуса изхвърли съдържанието на купичката си на земята. После извади пръчката си и изчисти гадната бяла локвичка.

— Никога не съм виждала контакт.

— Ами, разтреперваш се цялата. Нищо интересно.

— Аврора, хайде да тръгваме! — провикна се някакъв мъж, който тъкмо минаваше покрай тях.

— Да вървим, сражението ще започне всеки момент! — подкани тя Джейн.

— Не мога — намръщи се Джейн. — Не ми дават. Мога ли да те помоля да наглеждаш леля ми? — сети се тя изведнъж. — Висока и слаба жена, вчера стоеше до мен.

— Добре, мисля, че се сещам.

— Успех! — пожела Джейн и отиде да си намери слънчево място, откъдето да следи битката.

Изкатери се на ниската височина зад медицинските палатки, седна в тревата и измагьоса защита около себе си. Оттам селото се виждаше чак до площада, а и малко отвъд него. Взе бинокъла, свали очилата и го доближи до очите си. С едно почукване на пръчката го настрои на диоптъра си и започна да следи суматохата в лагера. Имаше десетки палатки, опънати около медицинските, край които се нижеха магьосници в тъмни мантии. Ирландците бяха устроили лагера си в левия край на селото, там, където свършваха другите палатки. Техните жилища бяха яркозелени и се сливаха с тревата. Личаха и следите от голям огън — сигурно си бяха готвили на него вечерта. Дали ирландската храна беше по-хубава, помисли си тя? Май беше твърде късно да проверява.

Отвъд лагера се виждаше как магьосниците се провират покрай къщите, подобно на плъхове, а с бинокъла можеше да ги оглежда един по един. Скоро всички се изтеглиха към площада, като последна беше Дора Тонкс, която помагаше в строяването им. Вече наредените на площада изглеждаха досущ като шахматни фигурки. Джейн почука картата и върху нея се наредиха същите шахоподобни фигури, които една след друга заемаха местата си. С бинокъла успя да различи и Сивиръс, и леля Шарлот, застанала между Аврора и Алисън, и професорите Дъмбълдор и Макгонагъл върху невисока могила зад другите. Могилата изглеждаше досущ като истинска, но Джейн не помнеше да е била там вчера — явно беше измагьосана наскоро.

Магьосниците бяха строени, но битката не започваше. Фигурките върху малката карта стояха съвсем неподвижно, сякаш чакаха нещо. Всичко наоколо беше притихнало в очакване. Дори вятър не помръдваше едно-единствено листо.

Изведнъж отнякъде се чуха птичи крясъци. От юг идваха грифони с ездачи, които кацнаха и се подредиха на поляната оттатък селото. Зад тях следваха плътно смъртожадни на метли. Начинът, по който маневрираха, я накара да предположи, че доста от тях вероятно са бивши или настоящи куидични играчи.

Джейн тъкмо си помисли, че не биха имали шанс срещу такава авиация, когато от югозапад се зададоха хипогрифи, яздени от магьосници и други магьосници, летящи на метли. Тя въздъхна облекчено. Силите се бяха изравнили.

Започна се зрелищна битка — във въздуха и на земята се биеха различни по размери създания — огромните грифони се изправяха срещу по-дребните от тях хипогрифи и навсякъде хвърчеше перушина. На земята се водеха ожесточени дуели, във въздуха също се дуелираха, от време на време едната авиация надделяваше и започваше да сипе заклинания върху тези под нея.

Докато траеше битката, идваха и още подкрепления — ездачи на тестроли, които прехвърчаха през картата; кентаври, минотаври, горгони и крилати пегаси се присъединяваха към едната или към другата страна. От далечината на бойното поле се чуваха крясъци, съскане, мучене и всякакви други звуци, а картата се беше превърнала в голямо меле, където едва се различаваха цветовете на отделните фигурки според лоялността — червени за Ордена и зелени за смъртожадните.

В един момент към Джейн полетяха няколко зелени фигурки. Тя побърза да провери заклинанията си — нищо не би трябвало да ги привлече към нея. Фигурите обаче продължиха да приближават. Когато стигнаха на разстояние, подходящо за дуелиране, един ездач на грифон развали защитните й заклинания, което я принуди да се магипортира в гората. Толкова за вярното животно на Грифиндор.

Как я бяха разкрили? Джейн не можеше да си отговори на този въпрос, нямаше и време да го разчепква. Търчеше презглава покрай дърветата и от време на време поглеждаше картата си. Между нея и площада имаше малко на брой червени и зелени фигурки. Червените си стояха спокойно на едно място или се движеха бавно, докато зелените непрекъснато се щураха напред-назад. Повечето се бяха устремили към нея. Чак зъбите й се разтрепериха, когато осъзна, че я търсят.

Бяга дълго насам-натам, докато не се загуби съвсем. Колкото пъти извадеше картата, толкова повече се уверяваше, че се опитват да я приклещят. Сякаш й бяха пуснали магическа следа или надушваха по някакъв начин магическия потенциал. Джейн спря, за да направи магия за разваляне на следата, след което се магипортира няколко пъти в различни части на гората, през които вече беше минала. Каквото и да правеше обаче, виждаше как все повече я заобикалят. Когато започнаха да я наближават, тя взе решение и се магипортира право на бойното поле.

Направи си магия за смяна на личността и мушна очилата си в чантичката. Вече приличаше на Дора Тонкс, която беше една от последните, които видя сутринта. Интересно, как ли щяха да я намерят сега? Тази мисъл й коства едно заклинание право в корема, което я накара да си повърне закуската и да се разтрепери още повече. Някой повали онзи, който я беше уцелил, и след като се изправи, тя се озова лице в лице с Ремус Лупин.

— Е, Тонкс, виждам, че си станала невнимателна — подсмихна се той. — Или си загубила тренинг?

Джейн понечи да го поправи и да му каже, че не е Дора, но след кратък размисъл реши да си мълчи. Щом толкова приличаше на нея, си струваше да запази илюзията колкото се може повече.

В това време един минотавър й налетя с брадва, а Лупин беше зает да се отбранява от някаква харпия, която се беше спуснала от небето. Джейн си измагьоса меч, с който да го държи настрана, а с лявата си ръка отбиваше заклинанията, които близкият смъртожаден пращаше към нея. Успя да го зашемети, но минотавърът продължаваше да й създава проблеми. Кожата му беше толкова дебела, че повечето магии не му действаха, а пък беше доста ловък с оръжието си. Джейн се опита да го посече от горна позиция, но той извъртя брадвата си и парира. След това той замахна отдолу нагоре, ръмжейки, а тя едва успя да посрещне брадвата с меча. Лупин я спаси на няколко пъти, като омагьосваше меча й с риск сам да се изложи на острите нокти на харпията. Очевидно беше готов да се бие повече за Дора, отколкото за себе си, което, въпреки че я караше да се чувства виновна, беше добре дошло за Джейн.

Докато той отместваше Джейн от пътя на замаха на минотавъра, харпията внезапно се спусна от небето и тя заби меча в гръкляна й. Харпията падна върху минотавъра, което позволи на Джейн да намушка и него.

— Ти си прекрасна! — извика екзалтирано Лупин, вдигна я от земята и я завъртя около себе си. После я пусна долу и я целуна страстно. Тя го отблъсна от себе си и тъкмо се канеше да му изясни самоличността си или пък да му забие шамар, когато някаква ръка я потупа по гърба.

— Вие ли сте аврорката Нимфадора Тонкс? — попита скритата зад маска уста на смъртожадния.

Джейн се огледа и видя навсякъде около тях смъртожадни. Бяха обкръжени.

— Аз съм — отговори тя пресипнало и се магипортира на гара Кингс Крос в опит да отклони вниманието им от Лупин.

Те, разбира се, я последваха и там. Джейн опита още няколко места, като накрая се озова пред портите на Хогуортс. Там обаче я чакаха още две маскирани фигури, едната я хвана за китките, а другата й взе магическата пръчка. Последва кратка борба, в която Джейн наръга единия с кама, но се раздели и с втората си пръчка.

— Моля, елате с нас — каза мазно нераненият смъртожаден, докато другарчето му се държеше за гърдите. — Господарят иска да ви види.