Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (18)

Глава осемнадесета
Алисън

Връзката между преподавателите Снейп и Ъндед продължи тайно, както и беше започнала. Двамата се срещаха обикновено след вечеря и прекарваха цялата нощ заедно, събуждайки се сред омотаните чаршафи, които миришеха на секс. Джейн беше сравнително обиграна, знаеше как да доставя удоволствие, а Сивиръс компенсираше с усърдие. Не беше непохватен, но си личеше, че му липсва практика. Затова пък имаше голямо желание да навакса.

Отначало Джейн смяташе, че Снейп е недодялан грубиян, който ще й втръсне след няколко пъти. Но не беше познала. Всъщност новият й любовник се оказа чувствителен и внимателен и може би именно затова беше развил грубиянското си държание — като защитна реакция. Нещо повече — беше започнала да се влюбва и с това се появи и страхът й, че ще го загуби по един или друг начин. А когато до тях стигна новината, че министърът на магията е сменен с човек, верен на Черния лорд, всички започнаха да се страхуват за бъдещето. Джейн се будеше с писъци от сънищата, които сънуваше и Сивиръс дълго след това я прегръщаше и успокояваше.

— Нека се махнем от тук — беше й казал веднъж, докато я държеше в прегръдките си. — Ще отидем да живеем някъде далеч и тази история вече няма да ни засяга.

Джейн само поклати глава:

— Не можем. Знаеш, че Черният лорд набира мощ и скоро няма да има място, където да се скрием от него. Освен това аз все още имам да му връщам за нещо.

— Знам, за Сюзън — каза той, докато продължаваше да я прегръща.

Джейн го погледна стреснато. Откъде знаеше?

— Крещиш насън. Викаш майка си — той премълча останалото — споменът за смъртта й, който пазеше в главата си. — Аз обаче нямам какво повече да добавя в тази борба. Втръснала ми е. Шестнайсет години от живота си съм дал и за едната, и за другата фракция.

— Искаш просто да се махнеш — кимна Джейн и косата върху голите й гърди се размърда. — Аз обаче чувствам, че трябва да стоя тук. Ще си остана нищожен паразит, ако не съм тук до края.

— Разбирам. Значи оставаме.

— Сивиръс, за мен ще е по-спокойно, ако не трябва да се тревожа и за теб.

— Жено, не се прави на герой. Трябваш ми жива. И щом имам възможността да стоя тук и да те защитавам, не смятам да ходя никъде.

Джейн чувстваше и облекчение, и тревожност. Беше свикнала, че е сама в тази борба, а сега трябваше да мисли и за благополучието на още един човек. Освен това донякъде по детски се дразнеше, че той е по-добър от нея в това. Искаше да го настигне, да го задмине… Но осъзнаваше, че няма да може да навакса шестнайсет години преднина. Трябваше просто да се покаже достойна за него.

* * *

Двамата бяха решили да седят на известно разстояние на сбирките на Ордена на феникса, за да не предизвикват подозрение. Откакто новината за смяната на министъра се разпространи, все повече хора се записваха в Ордена. Един ден, тъкмо в началото на срещата, професор Дъмбълдор представи няколко нови члена. Сред тях беше и висока жена с тъмна права коса и ръце, обвити в бели ръкавици. Джейн събори пергамента си от изненада и Сивиръс веднага погледна към нея, за да разбере какво става. Тя му предаде поредица от образи — тя и друго малко момиченце, с което си играят заедно, след това фамилното дърво, където от това на Джейн се отклоняваше малък клон около две поколения преди нея. Защото жената беше втората братовчедка на Джейн, Алисън Ъндед.

Професор Дъмбълдор каза, че Алисън щяла да се занимава с разузнаване и Джейн малко се намръщи. Все пак за тази работа самата тя трябваше да работи няколко месеца в училището, преди да й се доверят. Но пък Алисън щеше да бъде в някакъв екип заедно с други членове на Ордена, което издигаше Джейн над нея — все пак тя беше непосредствено подчинена на директора.

Алисън не позна Джейн веднага. Чак когато я сложиха да седне на мястото точно срещу нея, очите на новодошлата се разшириха изненадано — беше забелязала братовчедка си. Двете обмениха кратки послания, от което Джейн научи, че Алисън наистина е била на експедиция някъде из Азия, когато совата с лошите новини стигнала до нея и тя решила веднага да се присъедини към Ордена — беше чувала за него от майка си Джейн, която се беше включила за кратко в първия Орден, както и от леля си Сюзън — майката на братовчедка й Джейн.

Снейп, който беше следил мисловния разговор между братовчедките, погледна към Джейн, щом той свърши, но тя само му показа, че ще поговори по-късно за това с него.

На срещата обсъдиха възможността за скорошна открита война с последователите на Лорда, но всички мислеха, че смъртожадните едва ли ще посмеят да ги нападнат.

След това Джейн, Сивиръс, както и Алисън, изостанаха от другите. Джейн ги поведе към една от стаите, която заедно с Дора, Ремус и Сириус бяха използвали като спалня, и без да каже и дума, направи магия за запечатване на стаята, както и за звуконепроницаемост.

Чак след това двете си размениха прегръдки.

— Алисън! Все пак дойде!

— Щях да дойда и по-рано, ако знаех, че нещата са тръгнали толкова на зле. Ами ти! Ти си жива и здрава, когато аз си мислех… — О, Джейн! — Алисън притисна малката си братовчедка по-силно към себе си. — Ами леля Шарлот?

— Нищо й няма. Просто се е скрила, с малко помощ от мен.

— Няма да повярвам, докато не я видя с очите си!

— Спокойно, ще те заведа.

Джейн отстъпи крачка назад и продължи:

— Алисън, искам да ти представя Сивиръс Снейп. Той е с мен, но го държим в тайна. Сивиръс, това е братовчедка ми Алисън.

— Приятно ми е да се запознаем — ръкува се с нея Снейп.

— Мисля, че съм чувала за вас, господин Снейп — намръщи се Алисън срещу него. — Не бяхте ли вие онзи младеж, когото Джеймс и бандата му тормозеха в училище?

Снейп само сви устни и не каза нищо.

— Сивиръс е професор в Хогуортс от шестнайсет години — побърза да каже Джейн.

— Да, мисля, че е време да оставим миналото, където му е мястото — рече замислена Алисън. — Приятно ми е да се запознаем, професор Снейп. Ами ти, Джейн, с какво се занимаваш сега? Нещо музикално?

— Преподавам в училището. Защита срещу Черните изкуства.

— Виж ти! — подсвирна Алисън. — Значи ще трябва да ти казвам вече професор Джейн?

— Аз си избрах друго звание — доцент. В Дурмщранг го имат — побърза да добави тя. — Понеже съм само заместващ преподавател. Кажи, къде си настанена? Можем ли да ти помогнем с пренасяне на багажа или нещо такова?

— В Хогсмийд съм, в кръчмата на брата на вашия директор. Той ми рече, че там щяло да ми е най-сигурно.

— Да вървим тогава да те изпратим и после ще си ходим в училището.

Джейн развали магиите, направени по-рано на стаята и тримата тръгнаха да излизат. Отпред обаче ги чакаше намръщеният Сириус Блек:

— Още един таен съвет в къщата ми и дори не съм поканен? — измърмори той и погледна последователно Джейн и Сивиръс, който по рефлекс затърси пръчката си.

— Извинявай, Сириус — каза Джейн засрамено. — Имахме да обсъждаме семейни въпроси. Запознай се с братовчедка ми Алисън.

— Алисън Ъндед, приятно ми е — кимна му тя и му подаде дясната си ръка, която все още беше облечена в ръкавица.

— Сириус Блек — стисна й ръката той.

Очите на Алисън се разшириха.

— О, значи вие сте онзи Сириус Блек. Професор Дъмбълдор ви е оказал голямо доверие, като ви е скрил и ви е помогнал…

— Алисън! — Джейн беше скандализирана. Алисън използваше легалимантията си така очевидно. — Поне се прикривай.

— Ама че сте потайни тук. При моите колеги няма такива неща.

— Е, ще трябва да свикнеш. Важно е за безопасността.

— Хм — каза само Алисън. Огледа отвсякъде Сириус, който се преструваше, че тя не е направила нищо. Очевидно си мислеше, че изучава външния му вид. След това тя мина на Снейп. След като обаче не успя да измъкне абсолютно нищо, погледна учудено към Джейн, а тя само й се усмихна в отговор.

— Е, хайде да тръгваме — подкани Джейн.

— Ама какво сте се разбързали, няма ли да останете за по едно питие? — каза Сириус и погледна към Алисън.

Вместо нея отговори Джейн:

— Някой друг път.

— Е, добре дошли сте по всяко време. Аз съм си вкъщи.

Тримата му пожелаха довиждане и тръгнаха към Хогсмийд.

* * *

— Джейн, защо каза на братовчедка си за нас? — попита Снейп, когато вече се намираха в безопасност в неговата стая.

— Искам да си имате доверие. Тя и леля са ми най-близките роднини. Но леля, както знаеш, се крие. Не ми се сърди, моля те. Знаеш, че клюките все някога ще тръгнат.

— Добре, няма да ти се сърдя — въздъхна Снейп, — какво да те правя. Но сега трябва да се допитам до професор Дъмбълдор кога да докладвам за нея на Черния лорд. Все пак става въпрос за още един легалимант, макар и не особено ориентиран.

— Ще се ориентира за нула време.

— Искрено се надявам да е така, за нейно, както и за твое добро.

— Сивиръс, понякога се чудя, ще продължи ли родът ми след мен и Алисън? Или фамилните проклятия ще ни застигнат, преди да успеем да родим деца.

Снейп помълча известно време, изненадан. Беше си мислил, че проклятието е само едно.

— Не съм ясновидец, но разкажи ми все пак за тези проклятия — каза накрая.

— Едното проклятие е, че жените от семейство Ъндед обикновено оставаме без мъже. И майка ми пострада от него, баба ми; леля ми изобщо не се задоми. Бащата на Алисън загина на експедиция. Другото си го забелязал по мене — потича ми кръв от носа и припадам от най-прости заклинания. Леля ми пък каза, че можела да омагьосва, без да се старае специално да го прави. Все още не ми е ясна връзката между двете. Иска ми се да знаех повече, но това е всичко.

— Не си ли проучвала по въпроса в библиотеката? — учуди се той.

— Ако знаеш колко книги съм изчела. И всичките бяха пълни с ужасии. Окапване на очите, огъване на гръбнака, такива работи. Имам чувството, че има нещо, което майка ми е знаела, но не е могла да ми каже. Мисля, че отговорът е скрит някъде в Хогуортс и по-специално в стаите в кулата на Рейвънклоу. Малка книжка или тетрадка, момичетата често си водят дневник в училище. Някой път, когато имам време, ще потърся. Може би следващата ваканция или през лятото. Не искам да обръщам всичко с главата надолу точно сега.

— Ще ти помогна. Само кажи кога и ако трябва целия замък ще обърнем.

Джейн само се приближи до него и го прегърна, отпуснала глава на гърдите му.

* * *

След няколко дни Джейн реши да заведе Алисън при леля им. Предложи и на Сивиръс да ги придружи, но той категорично отказа:

— Не, Джейн, не искам да навредя на леля ти. Единственият начин да не мога да издам нищо пред Черния лорд, е да не знам нищо.

— Сивиръс, знам, че ще пазиш тайната по-добре от мен — опита се да го убеди Джейн. — Моля те, ела.

Снейп обаче беше непреклонен.

Накрая Джейн се предаде и тръгна към Хогсмийд, за да вземе Алисън.

Времето в Йоркшир беше слънчево, но хладно. Двете вървяха забързано, загръщайки се с наметалата си, в опит да избегнат вятъра.

Скоро стигнаха до плочката, Джейн се наведе и я почука с пръчката си. Къщичката на леля Шарлот започна да се материализира от земята. Джейн бутна портата и двете пристъпиха върху кишаваха пътека, която водеше към къщата.

— Какво заклинание използваш? — попита Алисън. — Не ми прилича на Фиделиус.

— Опериус^[1] е — отговори й Джейн, като се стараеше да избягва локвите, — знаеш ли думите?

— Мисля, че не.

Джейн й ги пошушна на ухото.

— Ти си вторият човек, който научава заклинанието. Приятелките на леля почукват по плочката и тя им отваря. Сравнително по-безопасно е, но не особено.

През това време леля Шарлот беше излязла от вратата на къщата и вървеше към тях.

— Джейн, колко се радвам, че те виждам! А това ми прилича на Алисън! — възрастната жена затършува из джобовете на мантията си, извади от единия очила и припряно си ги сложи. — Алисън, ти си се прибрала!

— Лельо Шарлот! — извика Алисън и хукна към нея.

Джейн само се усмихна, когато братовчедката се хвърли на врата на лелята, и продължи да върви сред нападалите клончета и снега по пътеката. Когато стигна до вратата на къщичката, Алисън все още беше увесена на врата на леля им.

— Какво ще кажете да влезем вътре? — предложи Джейн, след като ги беше погледала с известно отегчение.

— Да, разбира се — отвърна Алисън и енергично отвори вратата.

Във всекидневната гореше камина. Трите седнаха в креслата пред нея. Докато леля Шарлот се суетеше около чайника, Джейн разглеждаше ръцете на братовчедка си, все още покрити с белите ръкавици.

— Алисън, защо не ги махнеш? — посочи ги Джейн.

— Защото кожата ми е станала на нищо — отвърна тя и за доказателство свали дясната си ръкавица.

Повърхността на ръката й беше груба като змейски ръкавици, а дланта й беше цялата напукана и разделена на множество каналчета.

— Какво си направила с ръцете си? — ахна Джейн.

— Работя на терен, нали знаеш? И не обичам да използвам работни ръкавици, ограничават ми движенията.

Леля Шарлот донесе чаения сервиз и понечи да налее чая.

— Алис, какво ти е това на ръката? — попита тя и остави чайника на масата до тях.

— Нищо, лельо — отвърна Алисън и скри ръка зад гърба си.

— Алис, покажи си ръката! — строго нареди лелята.

Алисън се забави малко, явно обмисляше дали да не продължи да упорства, но в крайна сметка се реши и бавно протегна ръката си напред.

На Джейн й стана едновременно смешно и мъчно за братовчедка й. Знаеше какво ще последва.

— На какво си си направила ръцете?! — започна леля Шарлот. — По цял ден се валяш в прахоляците и не използваш никаква защита! Ами ако има остри предмети, заразени със змейска тетанус и какво ли още не?

Тирадата продължи още минута и нещо, докато лелята тършуваше из долапите. Най-накрая тя се върна, държейки в ръката си малко бурканче.

— Лельо, не искам да се мажа с тия балсами! — запротестира Алисън. — Ръцете ми ще се оправят и сами.

— Ще се оправят по-бързо, когато ги намажеш — упорстваше лелята. — Няма да те пусна да ходиш из града в такъв вид!

Двете се препираха още известно време, докато накрая Алисън не се предаде:

— Ох, добре! Ще се намажа — каза тя и свали и другата си ръкавица. След това под надзора й и следвайки указанията на леля си, нанесе дебел слой балсам и от двете страни на ръцете си.

В това време Джейн взе метлата и каза, че отива да премете пътечката. След малко се върна и за лопатата и забеляза, че Алисън и леля Шарлот си шушукат нещо пред камината.

Джейн се върна се на двора и продължи да събира снега от пътеката. Метлата и лопатата работеха безпогрешно, докато тя ги насочваше с пръчката.

Много й се искаше да представи Сивиръс на леля си, но той беше прав. Трябваше да държи леля Шарлот колкото може по-далеч от себе си, а също така и от него.

Когато влезе отново в къщата, роднините й вече пиеха чай и ядяха домашно изпечени бисквити. Двете братовчедки постояха още малко при леля си и когато започна да се мръква, тръгнаха да се прибират.