Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (14)

Глава четиринадесета
Разузнаване с бой

За пети път този ден Джейн прекоси парка на училището. Въпреки че цялата трепереше и тялото й беше сковано, се опитваше да стигне колкото се може по-бързо до замъка. Краката й обаче изобщо не бяха на това мнение, защото скоро залитна и с ругатни се пльосна в снега.

Остана да лежи неподвижно поне десет минути. Явно напрежението и студът си бяха казали думата и сега не можеше дори да се изправи. Ако това се беше случило в някоя мъгълска книга, каза си тя, съвсем скоро някой щеше да мине оттам и да й помогне да се изправи, ако не и да я занесе на ръце до замъка. За съжаление животът й беше далеч от литературата и наоколо не се виждаше пукнат човек. Дори светлините на замъка не стигаха чак дотук. Беше студено, мрачно и ветровито.

Джейн въздъхна и размърда вкочанените си крайници. Опря се с ръка на земята и веднага съжали — в ръкава й влезе шепа леден сняг, който изстуди още повече премръзналата й кожа. След дълга серия ругатни и въртене най-накрая успя да се подпре на земята с две ръце, после с коляно и накрая да се изправи, оваляна в сняг като бяла мечка.

Вървейки доста по-бавно, се запъти към светлините на замъка. Ако вътрешният й часовник не я лъжеше, вече беше време за вечеря. Щеше да докладва набързо на директора и после да се стопли и да хапне заедно с колегите си.

Когато стигна почти до вратата на замъка, едва не се размина с професор Хагрид, който също идваше за вечеря от къщурката си в другия край на парка.

— Здравейте, професоре — поздрави го тя. — Как сте?

— А, госпо’йце Ъндед, здравейте! — Хагрид беше единственият преподавател, който й говореше на фамилия. — Ами добре съм, как да съм… А вие защо сте такваз’ бяла, кат’ че ли сте лежала в снега?

— Подхлъзнах се и паднах. Има една заледена локва почти до портала и не можах да я видя в тъмното — излъга Джейн. Не смяташе, че е добре да се впуска в обяснения за задачата си пред него, а пък и малко се срамуваше от приключението си в снега по-рано. Затова реши да отклони разговора към нещо по-безобидно. — Можете ли да ми кажете колко е часът?

Хагрид спря и започна да рови по джобовете си за часовник. Преобръща ги в продължение на две минути, като през това време успя да извади от тях совешка храна, връзка ключове и празна опаковка от чай, но часовникът така и не се появи.

— Тря’а дъ съм го забра’ил — най-накрая каза преподавателят. — Обаче кат’ тръгвах насам, почти беш’ станало време за вечеря.

— Благодаря — кимна Джейн, въпреки че сведението не беше чак толкова полезно. Бяха стигнали практически пред входните врати на замъка, които Хагрид отвори и с вдървен кавалерски жест я покани да влезе първа.

— Мога ли да ви помоля за една услуга, професоре? — попита тя, след като вече се бяха прибрали на топло.

— Нямате проблем — каза Хагрид и гласът му прокънтя във Входната зала.

— Можете ли да погледнете дали професор Дъмбълдор е вътре? — Джейн посочи към Голямата зала. — Имам да обсъждам нещо с него.

— Ей сегичка ще проверя — оповести грамадният професор и се запъти с тежка стъпка към столовата.

Джейн остана сама в средата на Входната зала, стърчейки като морков насред нива. Тъкмо проверяваше дали директорът не се задава вече по стълбището, когато го видя — Снейп тъкмо излизаше от сянката на една колона, грациозен като котка. Явно беше чакал нея, защото изобщо не се учуди от присъствието й, а само я огледа от горе до долу, без да бърза особено, след което се ухили със злобната си самодоволна усмивка. Тя се погледна, за пръв път откакто беше излязла тази вечер, и изтръпна — по дрехите й имаше кал и сламки, обувките й оставяха кални следи по земята, а от мантията й капеше разтопен кален сняг. За втори път изглеждаше толкова плачевно в присъствието на Снейп, и както и предния път, това не й се понрави особено.

Погледна го отбранително и понечи да тръгне към Голямата зала, но той я спря с поглед. Беше достатъчно близко, за да се опита да й приложи легалимантия. Погледна я в очите, черните му очи се срещнаха решително с нейните кестеняви, и започна да тършува из съзнанието й. Явно знаеше какво търси, тъй като се насочи право към тазвечерните събития. Джейн обаче нямаше намерение да се дава лесно. Този доклад беше за Дъмбълдор и той първи щеше да го получи.

В този случай най-лесно щеше да бъде да му внуши някоя измислица и да го остави да се оправя с нея както може. Но беше достатъчно уморена, а умът й — претъпкан с информация, за да рискува с нещо измислено. И в същия момент се сети за Сириус. Беше я подразнил, беше се държал безобразно, а сега споменът щеше да послужи за отвличаща маневра. Джейн знаеше от опит, че мъжете, независимо дали обичат или ненавиждат някоя жена, никак не биха харесали мисълта да я видят с друг. Тъй като слухът беше тръгнал така или иначе, тя не се поколеба и му го показа.

Това беше достатъчно. Снейп отначало се обърка, после се ядоса и съвсем изгуби мисловната си връзка с нея. Явно не беше свикнал да общува по този начин с жени и не знаеше какво да прави, защото не се опита да повтори упражнението. В това време Хагрид излезе от Голямата зала и се провикна:

— Ня’а го тук.

— Отивам да го потърся горе — отговори тя и той кимна.

Снейп я подмина по особено пренебрежителен начин, от което Джейн се ядоса още повече. Изчака го да стигне до вратата на Голямата зала и на свой ред пое към стълбището.

Както вече беше под пара, тя изкачи двата етажа до директорския кабинет и почука с пръчката си по каменното грозилище. Професор Дъмбълдор излезе от страничната врата и я покани да влезе. Изкачиха се заедно по подвижната стълба, която приличаше на ескалатор в мъгълски магазин и двамата влязоха в кабинета.

— Е, Джейн, докладвай — усмихна се директорът. — Даже можеш да седнеш преди това.

И махна с пръчката си към един стол, който услужливо се изтегли от мястото си зад масичката. Преподавателката се настани на него и каза:

— Новините са доста обезпокоителни, директоре. Мисля, че е добре да видите сам.

— Да, предполагам, че си права — замислено отвърна той. — Наблюдението винаги е било по-добър метод от преразказването. Макар че аз обикновено използвам и двата.

Нямаше нужда от пояснение на последното — какво по-лесно от това директорът да наглежда съзнанието на докладващия, докато слуша рапорта? Така че Джейн само се отпусна назад в стола и го погледна в очите. Картините оживяха една по една в съзнанието й и докато се усети, тя вече предаваше подробен отчет за действията си още от предния ден.

— Интересни лични преживявания — коментира професор Дъмбълдор, след като изгледа последния сблъсък с професор Снейп. — Надявам се да не те е заболяла главата от мен.

— И да ме е заболяла, не е от вас — усмихна се Джейн, макар че се чувстваше като котенце при ветеринаря. Методите на действие на директора бяха нетрадиционни и рядко някой можеше да предвиди следващата му постъпка.

— Колежките ти са се държали доста неприятно. Искаш ли да поговоря с тях?

— Няма нужда — нетърпеливо го прекъсна тя.

— Дора и Ремус са симпатична двойка…

— Професоре, няма ли да говорим за Луциус Малфой и плановете на Черния лорд? — беше се подразнила от детинското му любопитство към дребните случки от спомените й.

— Е, щом имаш желание да ги обсъждаш.

— Вижда ми се доста сериозно. Те могат да превземат Хогсмийд още утре.

— Да, биха могли — професорът потърка брадата си. — Искаш ли чай?

— Професоре?

— Успокой се, Джейни, това че могат не означава, че ще го направят. Поне не утре — промърмори под нос той. — Десет човека, всъщност дванайсет не могат да превземат цяло магьосническо село за една вечер.

Професор Дъмбълдор отиде до полицата, където между всякакви джунджурии държеше чайника си, и го донесе на масата. Почука го с пръчката си и след малко той започна да ври. Явно старецът беше старомоден и държеше да си вари чая сам.

— Утрешната операция ще бъде, както вярвам, че се нарича в съответната терминология, разузнаване с бой. Тяхната цел е да видят с какви сили разполагаме ние, като същевременно направят колкото се може повече поразии.

— Откъде сте толкова сигурен, че Луциус е казал пред мен цялата истина? Или дори, че на него му е известна?

Директорът мълчеше и сърбаше чая си.

— Имате ли още шпиони? — Беше следващият логичен въпрос.

— Виж, Джейн — много внимателно отговори той, — играеш ли шах?

Тя поклати глава.

— Жалко. Всичко се разбира най-добре чрез аналогията с шаха. Но мисля, че си виждала достатъчно игри на шах, за да ме разбереш. Виждаш ли, в шаха всяка фигура има определена роля, която тя играе. И най-важното е, че една фигура, например офицер, какъвто си ти, не трябва да знае какво правят другите офицери, нито топовете, нито дори пешките.

Професорът определено я ласкаеше, в собствените си очи Джейн беше по-скоро пешка. Вярно, с всички шансове да стане офицер, но първо трябваше да стигне до края на полето.

— Какво би казала на хората на Том Риддъл, известен още като Волдемор, ако те хванат и те разпитват?

— Разбира се, че нищо не бих казала.

— Това са глупости и ти го знаеш. Особено ако ти е мил животът, както предполагам, е на всички. Те имат веритасерум, няма да говорим за мъчения, и в крайна сметка ще измъкнат всичко от тебе, както си му е редът.

— Какво общо има това с въпроса ми, професоре?

— Ще стигнем и дотам. Как мислиш, че трябва да постъпвам аз, при положение че знам, че всеки мой агент, заловен от тях, означава загуба на информация от Ордена?

Джейн замълча. Имаше натрапчивото усещане, че в този въпрос има уловка.

— Е, щом не искаш да си признаеш, ще ти кажа аз. Аз трябва да следя никой от агентите ми да не научава нищо съществено. Не се мръщѝ, това увеличава шансовете за оцеляване на всички ви, ако попаднете в плен.

— Това означава ли, че ако ме хванат, трябва да им кажа всичко, което знам?

— О, да. Всички останали са инструктирани, но теб някак си съм те пропуснал. Прощавай, много работа ми се събра напоследък, и взех да забравям.

— Значи искате да ми кажете, че не трябва да ви питам за информацията, която имаме?

— Опасявам се, че е така.

Джейн се ядоса. Искаше да разбере повече, за да може да се ориентира в тази каша, но се оказа, че няма право. Все пак имаше едно нещо, от което можеше да се поинтересува.

— Какво ще кажете тогава за странното поведение на професор Снейп?

— А, Сивиръс ли? Просто ревнува, не му обръщай внимание.

— Искате да кажете, че тази задача наистина е била негова? Изобщо не ми се връзва.

Директорът въздъхна.

— Двамата със Сивиръс сте толкова настоятелни в това да разберете повече един за друг, че вече не знам какво да ви правя. Ще ти кажа само това, така или иначе прекалено много хора го знаят. Да, Сивиръс е двоен агент. Толкова ловък, че немалко от тях се съмняват в неговата лоялност и към двете страни. Но аз му вярвам и това е всичко, което ще изкопчиш по въпроса от мен. Колкото до задачата, беше негова, но в момента е изпаднал в немилост. Не ме питай какво е направил, не е свързано с тебе. Поради това трябваше да пратя някой, който е чист.

— Разбирам — кимна Джейн, макар че все още имаше неразрешени въпроси. — А какво ще правим утре?

— А, да — за утре. Наяж се добре и се наспи — Дъмбълдор се усмихна. — Всичко това е много важно. Бъди тук в четири следобед за инструктаж. Аз ще се погрижа да уведомя останалите. Не се безпокой, нищо няма да научат за нас, дори с бой.

* * *

Доцент Ъндед лежеше в леглото си и неспокойно се въртеше. „Наяж се и се наспи“, беше казал директорът, но това изобщо не изглеждаше толкова лесно. Със свитото си гърло едва беше успяла да хапне малко яхния — щом се озова на масата, установи, че изобщо не й се яде. Поне никой не я закачаше — професор Снейп се правеше, че не я забелязва, както и жените на масата, така че единственият й близък съсед по маса, който все още си говореше с нея, освен директора, беше професор Флитуик. Той обаче мълча по време на цялата вечеря и като се извини с главоболието си, напусна рано столовата.

Така че сега Джейн лежеше, галеше Мъри и си мислеше. Мислеше за вечерта, за това, което я чакаше утре и за несигурния си живот като цяло. Нямаше намерение да се кара с колегите си, просто така се получи. Дали защото ги подценяваше или от дългото време, прекарано сама, но младата жена установи, че вече не й е толкова лесно да е разбира с хората. Вярно, можеше да прилага легалимантия, но легалимантията обикновено беше едностранен процес, като се изключат редките случаи, когато общуваха два легалиманта посредством специалните си умения. А имаше и друго — Джейн никога не се доверяваше съвсем на онова, което виждаше в съзнанието на другите хора — там обикновено беше пълна каша, пълна с глупави мисли за следващото им хранене и заблудите, в които упорито се опитваха да повярват. За да въведе ред в целия този хаос, легалимантът трябваше да използва уменията си активно и тук беше моментът, в който другите започваха да стават подозрителни.

Очевидно Джейн се беше отучила от нормално общуване и това й личеше. Чувстваше се сама и изолирана, макар да се намираше в замък, пълен с други хора. „Веднъж да си дойдат учениците и ще се почувствам по-нормално“, помисли си тя. Вече съвсем не я свърташе в леглото, затова стана и започна да тършува из шкафчетата за успокоителната отвара, която беше останала при нея от предния път, когато Лили и момчетата я бяха посетили.

След като глътна солидна доза от нея, промърмори трескаво „Слава на Мерлин за отварите“ и отново се намести в леглото си, където скоро заспа като пън.

Досадният будилник я събуди в девет часа на другия ден. Чувстваше се по-отпочинала от предната вечер и дори успя да хапне. След закуската поговори малко с Аврора. Приятелката й също беше притеснена за предстоящия бой следобеда, професор Дъмбълдор явно беше казал на всички, за да се приготвят психически. По някое време Джейн се сети за чувалените смъртожадни, които стояха прибрани в един шкаф в кабинета по защита срещу Черните изкуства, и предложи да отидат да се поупражняват. Аврора хареса идеята и двете прекараха час и нещо в кабинета, сражавайки се с чучелата, от които периодично се сипеше слама.

След късния обяд двете се прибраха по стаите си, за да се приготвят за инструктажа и пътуването за Хогсмийд. Джейн си облече плътната мантия и поседя известно време угрижена на леглото си, обмисляйки положението. После стана с въздишка и като си взе палтото и пътното наметало, излезе от стаята. Беше й нервно и така и трябваше да бъде — в крайна сметка един от най-големите й страхове в последните няколко години беше да се срещне лице в лице със смъртожадните. А това, че го правеше по свое желание, не облекчаваше съзнанието й.

Отиде до директорския кабинет в три и половина, скоро не й се беше случвало да подрани за нещо. По пътя видя професорите Спраут и Вектор, които се направиха, че не я забелязват, но си размениха няколко не особено ласкави думи за нея, щом решиха, че вече не ги чува. „Дърти харпии“, помисли си Джейн ядосано и побърза да отиде до грозилището пред директорския кабинет, където зачака, облегната на стената.

Коридорът на втория етаж беше особено пуст, което автоматично я предаваше на собствените й нерадостни мисли. Може би десет минути по-късно дойде и професор Макгонагъл, също подранила за инструктажа. Поради някаква причина реши да заговори Джейн, вместо също да се направи, че не я вижда, и каза хладно, но учтиво:

— Здравейте, доцент Ъндед. Как сте?

— Добре, благодаря, професоре. А вие? — също толкова учтиво отговори Джейн, проучвайки повърхността на съзнанието й. Там обаче нямаше кой знае какво, очевидно професор Макгонагъл се владееше отлично.

— И аз съм добре, но работата не е в това. Виж, Джейн, на закуска чух няколко много неприятни слуха за теб. — Джейн понечи да я прекъсне, но Минерва вдигна ръка. — Известно ми е, че не са верни и това ме вбесява особено много. Някои наши колежки очевидно си нямат друга работа, освен да измислят и разпространяват клюки.

Минерва сви устни в недоволна гримаса, но после като че ли се успокои:

— Нямам намерение да те съдя за онова, което вършиш — каза накрая, като вдигна демонстративно ръце и въздъхна. — Достатъчно възрастна си да преценяваш в какво се забъркваш. Поне ти се държиш достатъчно открито и не се занимаваш с плетене на интриги зад гърба на другите. Но ще трябва да помоля и теб, и момичетата да се помирите. Няма да можем да изпълним мисията, ако мозъците ни са заети да ни настройват една срещу друга.

— Аз бях готова да се помиря още онзи ден — запротестира Джейн, но бързо замълча, защото не искаше да говори като недоволно момиченце. След това на свой ред въздъхна и попита. — И в какво се състои в крайна сметка мисията?

— Професор Дъмбълдор нищо ли не ти каза вчера? — учуди се Минерва, а Джейн поклати глава. — Този Албус с неговата потайност. Вярно, трябва да пазим в тайна някои неща, но той понякога прекалява.

И й разказа накратко какво ще трябва да направят вечерта — да патрулират из селцето един час преди определената от Луциус Малфой среща, да съобщят веднага щом видят смъртожадните и да ги изтласкат от Хогсмийд с минимални усилия. Без да знае защо, това накара Джейн да си отдъхне. Да разполага с някакви сведения за предстоящите събития беше доста по-добре от информационната дупка, в която се намираше досега.

Изведнъж се почувства по-добре. Ето, Минерва вече си говореше с нея, знаеше срещу какво ще се изправи, а скоро след това се сдобри и с другите си две колежки, макар и не особено охотно. После професор Дъмбълдор дойде заедно с още няколко човека от Ордена и покани събралите се да влязат в кабинета му. Джейн не можеше да не се възхити на избора му на кадри — сред хората му бяха аврорите Дора Тонкс и Кингзли Шакълболт, бившият учител Ремус Липин, няколко учители от Хоуортс — Аврора, Минерва, Спраут, Вектор и Флитуик, двойният агент Снейп, но и практически безполезният Мандънгус Флечър, който сигурно щеше да се скатае някъде почти веднага, както и Хагрид, който даже нямаше пръчка. Като цяло даваха вид на безразборно събрана команда, съставена най-вече от учители от Хогуортс, но доцент Ъндед се досещаше, че са внимателно подбрани, така че едновременно да свършат работата и да не издадат кой знае какво за Ордена, и това я накара да се възхити на умелата работа на директора.

Професор Дъмбълдор съобщи онова, което беше казала и Минерва и се зае да го допълва с подробности — кой какъв участък ще поеме, какъв ще бъде сигналът за известяване, както и конкретният план за настъпление по картата на Хогсмийд.

Имаше само една малка неприятност — на въпроса на Джейн дали все пак могат да използват непростими проклятия, професор Дъмбълдор я погледна, все едно е подушил развалено кисело зеле, отвърна, че за някои неща се заплаща твърде висока цена и с това дискусията приключи. Джейн едва успя да прикрие изненадата си — ама те какво, досега никого ли не са убивали? И какво правят със заловените противници, след като връщането им в затвора означаваше да се появят отново в Англия най-късно след седмица?

Орденът на феникса все повече заприличваше на детска забавачка и все по-малко на бойна организация. Дори планът за действие в Хогсмийд не беше доизпипан — натрапниците трябваше да се прогонят, но директорът държеше да останат живи, всички до един. Въпреки че евентуалното отстраняване на Луциус и приятелчето му, докато никой не гледа, изглеждаше далеч по-смислено.

* * *

Около пет и половина най-накрая всички излязоха от замъка и тръгнаха към селото. Всеки трябваше да патрулира сам, затова Джейн беше нащрек през цялото време. Не си позволяваше дори да мигне, най-вече от страх, че може да пропусне някой смъртожаден да се приближи до нея, без да го забележи. В покрайнините на селото духаше леден вятър и тя трябваше да придържа периферията на зимната си шапка, за да не я отвее виелицата и едновременно с това да държи магическата си пръчка в готовност, което се оказа почти непосилна задача. За едно нещо поне се радваше — че участъка на професор Снейп беше чак на другия край на селото, и сега не можеше да я види как трепери от страх и студ. Беше й странно обаче защо се сеща за него точно сега, когато си имаше по-важни неща на главата. Всъщност, подозрително беше защо се сеща за него изобщо, и при това толкова често.

— Защо не вземеш и да си харесаш един мъж, вместо няколко наведнъж? — беше я попитала полушеговито Минерва, докато чакаха директора по-рано следобеда.

— Съжалявам, Минерва, оказва се, че не мога — също толкова сериозно й беше отговорила Джейн. — Мога да ненавиждам само един, но не и да харесам.

— Мисля, че се досещам кого имаш предвид — повдигна вежда събеседничката й.

— Ти и цялото училище — каза Джейн и двете се засмяха.

За щастие на младата преподавателка скоро вятърът стана толкова силен, че трябваше да съсредоточи всичките си усилия в правенето на магия за сгряване, от която обаче имаше съмнителна полза.

Вече се стъмваше и газените фенери из селото хвърляха повече светлина от слънчевата, затова Джейн се промъкна в сенките и започна да обикаля по-тъмните места. Най-важно от всичко беше да не я забележат.

Само десет минути по-късно, когато беше паднал почти пълен мрак, тя различи няколко смътни очертания в другия край на улицата. Разбира се, можеше да е някоя пиянска компания, която е решила да обиколи селото, за да се освежи, но нещо в поведението им я накара да остане нащрек. Всеки от тях вървеше в права линия и вдигаха удивително малко шум, което беше много подозрително за голяма компания, излязла навън няколко дни след Нова година. И наистина, щом започнаха да приближават, тя разпозна мъжа, когото беше видяла предната вечер заедно с Луциус Малфой. Глупаците не бяха намерили за нужно дори да се разделят на две групи и отгоре на всичко се движеха в нестройна групичка, без много да се оглеждат наоколо. Мълвата, че за Черния лорд работят предимно тъпанари, явно беше вярна.

Преподавателката се скри в сянката на една градинска порта и ги изчака да отминат. След като завиха зад ъгъла, насочи пръчката си към един от мъжете и прошепна заклинанието, от което потичаше кръв от носа. Действието му беше много подобно на онова, което се случваше на нея, щом я удареше проклятие — отначало потичаше малко кръв, после ставаше ручей, а накрая, когато вече нищо не можеше да я спре, потърпевшият се пльосваше на земята и започваше да се гърчи от болка. Този приятел очевидно нямаше да може да се дуелира тази вечер.

Джейн се опита да порази с проклятието още двама, но не можеше да се прицели както трябва иззад укритието си, и едва ли беше успяла да уцели дори един. Прекрати по-нататъшните опити и вместо това насочи пръчката към ръката си и изстреля сноп тъмни искри. Ефектът не можеше да се наблюдава отстрани, но се усещаше — в момента всеки член на Ордена, вземащ участие в операцията, включително тя, изпитваше болка в лявата длан, все едно са я полели със специалния бенгалски огън от магазинчето на Зонко.

Изчака малко, за да премине болката и с помощта на пръчката си написа върху потърпевшата длан „Кръвопускащо проклятие, един брой.“ Професор Дъмбълдор щеше да разбере.

Когато и последният смъртожаден зави зад ъгъла, Джейн излезе иззад портата и тръгна да се придвижва към пощата по обиколния път. Успя да стигне там в момента, когато делегацията на Лорда тъкмо беше пристигнала отпред и Луциус си разменяше закани с директора.

— Ще видите, Дъмбълдор, че съвсем скоро ще прочистим цялото село от вашите поддръжници — театрално се закани Луциус зад маската си.

— И ще загубите ценно време, което можете да употребите на много по-необходимо място.

— Ще бъдете ли така добри да ни осведомите къде можем да употребим усилията си по-ползотворно? — мазно се осведоми Малфой.

— Мисля, че за тази цел трябва да попитате господаря си — кротко отговори Дъмбълдор.

— Не ни баламосвай, дойдохме тук, за да завземем селото и няма да си тръгнем, преди да ви натупаме — обади се ни в клин, ни в ръкав мъжът от предната вечер.

— Момчета, мисля, че са ви пратили за зелен хайвер — усмихна им се малко пресилено Лупин. — Така като ви гледам, няма да успеете дори да намерите пътя обратно.

— Толкова ли си сигурен? — намръщи се другият, но ефектът беше заглушен от мощно изсекване. — Райли, престани да си духаш носа!

— Не мога, шефче, нещо потече — тук вече Орденът се заливаше от смях.

— Ще те потека аз тебе, ама отдругаде.

— Нот, не ти ли казах още вчера да престанеш да използваш имена? — вбеси се Луциус, но бързо млъкна, осъзнал собствената си грешка.

— Извинявай, Лу… — понечи да се оправдае той, но устата му бързо беше запушена от заглушаващо заклинание.

Джейн наблюдаваше този приятен раздор и се поздравяваше наум за успешно направеното заклинание по-рано. Беше застанала малко встрани от основните групички, но виждаше добре и двете. Погледна към директора за по-нататъшни указания и той без думи я инструктира да застане малко зад Минерва.

— Стига толкова сладки приказки, Дъмбълдор — каза вече овладелият се Луциус, докато сменяше позицията си.

— Ами, започвайте тогава — разпери ръце с длани нагоре Дъмбълдор, докато се усмихваше.

Това беше достатъчно, явно театърът беше дотегнал на Луциус, защото той се разпореди:

— Момчета, захващайте се — и започна да дава указания кой с кого да се заеме.

Скоро заклинанията започнаха да хвърчат насам-натам, червени и зелени искри се разминаваха във въздуха, редуващи се с други цветове. Джейн се дуелираше с някакъв нисък и набит смъртожаден, но скоро професор Вектор приключи със своя опонент, който беше заспал сладък сън на земята и се прехвърли на този на Джейн. Тя от своя страна отиде в другия край на боя и се захвана с друг смъртожаден, който вероятно беше жена, но не беше особено сигурна.

— Авада Кедавра! — извика жената още в началото на битката и Джейн, ошашавена, едва успя да отскочи встрани. Тази явно беше някаква луда убийца.

— Инкацерус! — опита се да я завърже Джейн, но онази веднага изкрещя „Протего“ и заклинанието й беше отблъснато. Джейн опита с по-сложните магии, като този път гледаше да не вика, а да си ги изговаря наум, но другата отблъсна и тях. Скоро инициативата беше изцяло у лудата, която все повече и повече я караше да отстъпва. Добре, че Кингзли Шъкълболт беше наблизо и пое боя с нея, като кимна на Джейн, че може да се оттегля, за което тя му беше признателна. Тя направи няколко крачки встрани от дуела и се огледа за нов опонент, като все още следеше жената срещу Кингзли с края на окото си. Онази се опита да приложи още няколко пъти убиващото заклинание, но едрият негър беше пъргав и добре трениран и винаги успяваше да го избегне.

Най-накрая Джейн ги остави и бързо се отдалечи от тях. Едва не се препъна в гърчещ се на земята смъртожаден, който като че ли не беше онзи, на когото му потече кръв пред всички. Наистина, можеше да го е ударило какво ли не, но действието на проклятието подозрително приличаше на използваното по-рано от нея, затова Джейн само се усмихна и като го прескочи, продължи нататък. Две на нула за нея. Скоро намери нов противник, срещу когото трябваше да впрегне всичките си сили, за да започне да го изтласква по предварителния план.

Така се биха може би половин, а може би и цял час, изтласквайки лека-полека смъртожадните към периферията на селцето. Чуваха се заклинанията „Протего“ и „Експелиармус“, от време на време някое по-рядко или пък хвърчаха цветни искри без никакъв звук около тях. Няколко смъртожадни вече се търкаляха на земята зад хората от Ордена, заедно с професор Спраут, а Мандънгус беше изчезнал сякаш вдън земя.

Нещата бяха потръгнали за Джейн — тъкмо беше успяла да зашемети мъжа и се оглеждаше къде може да бъде полезна, когато изведнъж усети как носът й потича. Притеснено прокара опакото на ръката над устата си и забеляза на слабата светлина от фенерите, че е избърсала нещо тъмно. Знаеше, че скоро носът й ще потече още повече, след което ще се сгърчи на земята също като онези двамата, които улучи с проклятието, затова реши да се бие, докато може. Трябваше обаче да уведоми някого, че скоро ще напусне боя.

— Аврора! — извика тя към сражаващата се наблизо жена, която се обърна моментално. — Внимавай, напада те в гръб!

„Скудо“, помисли си Джейн и насочи магическата пръчка към Аврора съвсем навреме, за да може заклинанието да се разбие в току-що направения щит.

Докато двете се сражаваха със смъртожадния, й каза, че очаква след малко да й прилошее и да не може да се бие повече. Аврора кимна и двете продължиха да изпращат заклинания рамо до рамо. След това Джейн намери друг опонент, но не се отдалечи много, опитвайки се да го победи, преди да се срине. Кръвта вече течеше по лицето й и краката й се подкосяваха, но тя си налагаше да издържи още малко и още малко, докато не успее да го зашемети.

„Вцепени се“, Джейн насочи пръчката си към него и смъртожадният, който явно имаше бавни рефлекси, тупна на земята като зряла круша. Тя избърса малко от кръвта си с ръкава на мантията и подпря челото си с ръка, защото все повече започваше да й причернява. Искаше да извика за помощ, да направи нещо, но не успя, защото в следващия момент направо припадна на земята.