Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (12)

Глава дванадесета
Неприятности на хоризонта

Беше денят преди Коледа и Джейн Ъндед седеше в стаята си с котката и Карл, който й разказваше случки от минали турнета. Съмненията й се бяха сбъднали — професор Дъмбълдор на драго сърце се съгласи да подслони Карл за празниците в продължение на колкото време пожелае, докато Джейн се чудеше какво щеше да го прави. Не можеше да каже, че присъствието му й е съвсем неприятно, но й се искаше да си почине, доколкото може, сама, от учебните занятия. От своя страна обаче, китаристът на Орисниците й се беше лепнал като гербова марка и, въпреки че си имаше стая, изобщо не се застояваше в нея. Може би един от малкото плюсове от създалото се положение беше, че професор Снейп се ядосваше изключително много от присъствието му, което страшно забавляваше Карл и Джейн.

Лили и момчетата си бяха заминали на следващия ден след концерта, но Карл им беше обещал, че ще ги препоръча тук-таме и може би някой път отново ще свирят заедно на една сцена.

— Ще свирим, значи, заедно с Таласъмите, на сцена в Манчестър — започна Карл. — Обаче техният вокал никакъв го няма. Пращахме му сова, търсихме го при гаджето му, нищо. Останаха два часа до концерта и започнахме да се притесняваме. Накрая тръгнахме да го търсим навън. Знаехме в коя кръчма обича да ходи и отидохме първо там. Разпитахме бармана и клиентите, но никой не го беше виждал през този ден. Накрая излязохме на улицата и от отчаяние започнахме да разпитваме всеки срещнат минувач дали не е виждал един загубен музикант. Можеш ли да се сетиш къде го намерихме накрая? Беше заспал до една кофа за боклук, завит с вестници. Когато го събудихме, беше още махмурлия, никак не му хареса. Оказа се, че предната вечер, като се прибирал от бара, решил да се магипортира право вкъщи, обаче не му стигнали силите и вместо това се магипортирал до кофите за боклук в дъното на улицата.

— А аз разправях ли ти за случая, когато нашия Мак взе котката ми за летекод и искаше да се прибира с нея в Шотландия?

— Не, разкажи.

Джейн започна да разказва, но в този момент на вратата се потропа. Беше професор Макгонагъл, очевидно не в най-добро разположение на духа, която я извести, че директорът искал да се срещне с нея в Голямата зала.

— А, Джейн — зарадва се директорът, щом я видя да влиза. — Как си, как е нашият гост? Надявам се, че се грижиш добре за него.

Тя побърза да отговори, че Карл е съвсем добре, докато професор Макгонагъл се отдалечаваше към другия край на масата, а професор Снейп изсумтя недоволно.

Професор Дъмбълдор, без да си прави труда да забелязва реакциите на подчинените си, й посочи да седне до него.

— Домашните духчета имаха проблеми в разлепянето на някои от украсите от снощи. Ще им помогнеш ли да ги махнат?

— Разбира се, професоре — отговори тя, докато се чудеше затова ли трябваше да слиза в Голямата зала толкова спешно.

Директорът я погледна, крайно любопитно, и допълни шепнешком:

— Ще имам задача за теб тия дни, още не ми е известна точната дата. Ти обаче бъди готова да заминеш веднага, щом ти кажа. Освен това си приготви топли и непромокаеми дрехи, ще ти трябват.

Джейн само кимна в отговор. И, тъй като обядът наближаваше, отиде да доведе Карл от стаята си.

* * *

Коледа отмина, без да се случи нищо особено. Карл се заседя повече от очакваните три дни, но Джейн не се разсърди. Беше започнала да свиква с него, а и той я развеселяваше по всяко време, което й действаше добре. Започна да се чуди дали няма да прекара и Нова година при нея, но той каза, че имали ангажимент да свирят на някакъв голям купон в Лондон и два дни преди това си замина.

Партито по случай Нова Година беше в намален състав — някои от преподавателите като Септима Вектор и Сибила Трелони не дойдоха изобщо. Първата беше решила да се събере с приятели в Лондон, а втората успя да се скара отново с професор Макгонагъл два дни преди трийсет и първи, затова сега стоеше в кулата си, вероятно зяпайки в кристалното кълбо за бъдещи нещастия, които да сполетят опонентката й, и се цупеше.

В сравнение с големия концерт за Коледа, сега преподавателите и няколкото останали ученици, между които Хари Потър и приятелчето му Рон, се събраха около една неголяма маса и като си пийваха бирен шейк и огнено уиски за сгряване, приказваха тихичко.

Роналд, който в крайна сметка беше останал доволен от празненството, седеше точно до Джейн и ентусиазирано й разказваше за бала, докато Потър четеше някаква книжка по куидич от другата му страна.

— Всички в Грифиндор сме ви много благодарни за добрата организация на бала, професоре — разпалено каза Рон, а Потър до него изсумтя. — Не обръщайте внимание на Хари, беше много вкиснат задето дамата му го заряза по средата на бала заради Драко Малфой.

Последните думи бяха по-скоро прошепнати, за да не чуе Потър и Джейн кимна разбиращо.

— Можеше групите да започнат да свирят по-рано — хладно заяви Потър между две страници от четивото си.

Лека усмивка се появи по лицето на професор Снейп, но след това бързо угасна. Изглежда водеше жестока вътрешна борба, за да определи кого мрази повече — нея или Хари.

Джейн реши да си замълчи. Вярно, можеше да обясни на хлапето как цялата учителска колегия се е измъчила, докато изпълнят изискванията им, как после автобусът е затънал в преспите и се е наложило да изпращат влак от Лондон… Но нямаше смисъл, основно, защото първо нищо от това нямаше да влезе в главата му, и второ, нямаше никакво намерение да се проявява като обидена пуберка.

Рон също се направи, че не е забелязал какво е казал приятелят му, въпреки че смяташе да го насоли по-късно. Поне той не беше забравил, че освен че се беше нагърбила с организацията на бала, преподавателката им доведе и Сириус, когото не бяха виждали от началото на учебната година.

— Трябва да ви дам да върнете костюма на Джералд — каза най-сетне той.

— Джери каза да си го запазиш. Цитирам „Нека поне да свърши някаква работа тоя костюм, вместо да виси в гардероба да го ядат магическите молци.“

— Ами, благодаря тогава. Аз ще му благодаря и лично, като се върне.

Разговорът им беше прекъснат от една сова, която влетя в Голямата зала и се опита да кацне върху бокала на Джейн. Преподавателката обаче бързо го дръпна и совата кацна върху освободилото се пространство. Очевидно беше за нея, така че тя взе бележката, завързана за крачето й и се зае да чете. Текстът беше надраскан набързо и беше почти нечетлив, явно подателят беше бързал.

„Здрасти, Джейн,

Току-що свършихме с концерта, още ми бучат ушите. За сметка на това ги размазахме. Организаторите търсят музиканти за концерт в края на януари и аз си позволих да препоръчам твоите хора. Искат да се срещнат с теб, тъй като споменах, че ти си им като мениджър. Драсни отговор дали сте съгласни с участието и аз ще ти пиша къде и кога ще се срещнеш с техния човек.

Карл“

Всички се обърнаха с любопитство към Джейн и тя побърза да обясни:

— Канят „Магически вятър“ на участие. Още не знам подробностите.

Няколко човека изказаха поздравленията си, а Аврора Синистра попита дали ще може да присъства на концерта.

Скоро разговорите продължиха на други теми, в които Джейн не се стремеше да взема участие. Вместо това си мислеше как точно да отиде на срещата с тези организатори и дали няма да е добре да си вземе някой за придружител. Разбира се, първо щеше да прати писма на групата, за да ги пита дали са съгласни да участват, макар да беше почти сигурно, че ще искат. Всичко това обаче можеше да почака до утре.

Изчакаха да стане дванайсет, след което отвориха шампанското и се чукнаха за здраве. Новата година беше дошла.

* * *

В четвъртък, на втори януари, беше дошло време дамският клуб да се събере отново. Джейн беше в добро настроение и се радваше, че пак щяха да поиграят карти с колежките, докато обсъждат предстоящия учебен срок. След като погали Мъри, тя си взе халата и забърза към банята.

Когато пристигна там, обаче установи, че останалите жени я гледат накриво, сякаш я измерват с поглед. Липсваше само Аврора Синистра, която имаше навика да закъснява също като нея.

— Здравейте — каза Джейн, като се опитваше да гледа приветливо, — какво ще играем днес?

Израженията им подсказваха, че не смятат да играят каквото и да било с нея, но тя все пак трябваше да опита. Те обаче не отговориха нищо и тя се принуди да ползва легалимантия, за да разбере какъв им е проблемът. Какъв беше шокът й, когато най-сетне проумя.

— Ела с мен, Джейн, момичетата искат да ти предадат нещо — гласът на Минерва беше делови, но лесно можеше да се разбере, че съвсем не е толкова спокойна, на колкото се правеше. На езика на Джейн беше да я попита защо не й го кажат сами, но и това беше безсмислено. Те не желаеха да разговарят с нея.

Остави се професор Макгонагъл да я заведе до една ниша в дъното на банята, след което двете се настаниха на затоплената с магия мраморна пейка под един от големите прозорци.

— Виж, Джейн — започна професор Макгонагъл, — другите момичета са притеснени. От теб.

— Мога ли да попитам какво толкова съм направила?

— Не им харесва, задето доведе в замъка мъж. Без дори да ни питаш. И то по празниците.

— Минерва, не съм го довела аз. Той поиска да остане, има семейни проблеми. Не можах да му откажа. И не знаех, че трябва да питам тях, когато каня някого в замъка — добави хапливо тя.

— Няма нужда да ми обясняваш — вдигна ръце Минерва. — Решила съм да запазя строг неутралитет по този въпрос и смятам, че и твоите, и техните причини са си само ваша работа. Но да доведеш гаджето си…

— Не ми е гадже.

— Тогава любовник.

— Няма да отричам.

— Да го натрапиш, без да ни питаш. На тях не им харесва.

Кръвта на Джейн вече кипеше, но тя се стараеше да не го издава. Чертите й станаха по-остри, дъхът й — накъсан, но тя не каза нищо повече. Как си позволяваха да й казват какво може да прави и какво — не? Каква беше тази арогантност, която я следеше толкова отблизо и беше готова да я отхвърли заради първата грешка? А и каква грешка беше това? Замъкът беше голям и преспокойно имаше място за цяло село, което да се настани в него по празниците, без никой да забележи. Не, проблемът им беше по-скоро личен, но Джейн изобщо не искаше да го разисква с тях.

И все пак, вярно казваше професор Дъмбълдор, тази длъжност беше прокълната. Джейн едва ли щеше да изкара на нея повече от година, и то заради най-глупавата причина — неразбирателство с колегите. Усети как всичките й планове за спокоен живот в замъка се срутват, но стисна устни и си помисли „нищо, ще направя други“.

— Съжалявам, Минерва — каза най-накрая с почти спокоен тон. — Нямах представа, че гостуването на Карл може да притесни някого. Ще се извиня, ако трябва.

— Няма нужда от извинения. Сигурна съм, че скоро ще го забравят и ще те приемат пак. Просто не прави повече така.

Джейн тъкмо събираше останалото си спокойствие, за да отговори, че ще се постарае да следва изискванията им, когато от другия край на банята се чуха гласове.

— Къде е Джейн? — питаше Аврора другите две жени. Те смотаха нещо в отговор, след което тя им се развика. — Ах вие, дърти моми такива! Значи наистина сте й го казали! По-голямо лицемерие от вашето скоро не бях срещала. Не стига, че жената ви организира концерт, покани Орисниците…

— Можехме да ги поканим и без нея.

— Искаш да кажеш, че можеше професор Дъмбълдор да ги покани, Помона. Двете с Минерва си счупиха краката да тичат подир тях. А сега не можете да преглътнете една съвсем малка задявка с китариста им.

Другите две скоро изгубиха търпение и също започнаха да викат. Джейн и Минерва се спогледаха, след което Минерва се надигна от пейката.

— Трябва да отида да го помиря — каза на Джейн.

— По-добре иди — съгласи се тя, но не се помести.

Със строгия си тон професор Макгонагъл успя да предотврати караницата между трите жени. Джейн чуваше как се надвикват с нея в началото и как изведнъж загубиха желание да спорят повече, щом им каза, че се държат като учениците си. След малко Аврора дойде при нея, все още много ядосана.

— Значи старите моми наистина решиха да ти четат морал? — каза тя, но вече по-тихо, защото не искаше да започва нов скандал.

— Да, преди малко изпратиха Минерва да ме уведоми за мнението им.

— Ама че студ е тука, дай да се натопим във ваната и пак ще говорим.

Двете напълниха доста широчка вана, която обаче отстъпваше по размер на басейнчето в основното помещение и като се натопиха до шията, продължиха разговора.

— Моят съвет е да не им обръщаш повече внимание. След една определена възраст мозъкът на самотните жени се изкривява и започват да мислят по друг начин. Намразват мъжете и не могат да понесат, ако някоя тяхна приятелка не е като тях, както е в твоя случай. Поне се надявам, че аз все още съм далеч от техния начин на мислене — тук Аврора леко въздъхна. — За да си нямаш повече проблеми с тях, по-добре си уреждай срещите дискретно. Не могат да осъждат онова, което не им е известно.

— Права си, Аврора. Май наистина ще трябва да внимавам повече занапред — настроението на Джейн все още беше вкиснато, но думите на Аврора я успокоиха поне малко. — А може ли да те попитам какъв беше този скандал, който им дръпна?

— А, скандалът ли? Не казвай на никого. Моят италиански произход, който се опитвам да укротя от двайсетте години откак съм тук, за пореден път взема връх над мен. Гледай да не споменеш пред другите, те си мислят, че съм коренячка. По-точно легендата ми е, че съм от южните острови. Трябваше някак да обясня нетипичното си поведение.

Това развесели Джейн, която дори се засмя леко, преди да попита:

— А откъде си все пак?

— Сицилия.

— Да, южен остров е, не може да се отрече — учителките се разсмяха. — Аз пък съм от Рейвъндейл, от което по-забутано село трудно ще намериш.

— Чух вече слуха за кмета ви, пияницата.

— То да беше само кметът…

Двете продължиха в този дух, докато настроението им не започна да се оправя. Другите отдавна си бяха тръгнали, когато те също решиха да си ходят.

По-късно през деня Джейн беше поканена на гости у Сириус заедно с Дора Тонкс и Ремус Лупин за закъсняло празнуване на Нова година. Тъй като нямаше много нови дрехи, тя реши да облече пак роклята си от бала. Отгоре наметна най-плътната си зимна мантия и като си доизсуши косата с магия, забърза към изхода на замъка. Беше обещала да купи шампанско и бирен шейк, затова най-напред мина през Хогсмийд, където се сдоби с нужните питиета от Трите Метли. Магипортира се направо в Лондон, където времето за кой ли път се беше разкиснало и снегът се топеше.

Къщата на Сириус беше окичена с коледни лампички, все едно някой можеше да ги види, ако не знаеше за нея. Джейн се почуди чия ли е идеята, със сигурност не беше на домакина, тъй като той пет пари не даваше за къщата си и за това как изглежда. Сигурно беше на Дора, жените обикновено имат влечение към разкрасяването на поначало грозни постройки като тази, и младата аврорка едва ли правеше изключение.

Джейн потропа на входната врата и след малко й отвори самата Дора, с островърха хартиена шапка, завързана на главата. Отвътре се чуваше песен на Орисниците и миришеше на пудинг.

— Честита Нова година, Джейн! — поздрави Дора и прегърна приятелката си.

— Честита да е! — отговори й тя.

— Влизай, влизай, разполагай се. Момчетата нещо готвят, не искат да ме пуснат в кухнята. Затова ти предлагам да пием по уиски, докато ги чакаме.

— Ако искаш, донесох шампанско и бирен шейк, можем да отворим тях. Че ако почнем вечерта с уиски, ще я завършим под масата.

— Мисля, че си права. Да пием тогава по бирен шейк. Момчета, Джейн е тук! — провикна се тя и получи отговор в стил „Супер, обаче сме заети“. — Какво толкова правят там, не мога да разбера.

Джейн отвори бутилката и наля на двете по чаша. Вдигнаха тост и отпиха. Наистина, биреният шейк беше добро средство за затопляне след дългото мотаене по студа в заснежения Хогсмийд. Скоро пристигнаха и двете момчета и Ремус Лупин целуна Дора по бузата. Явно отношенията им се развиваха. Сириус пък се здрависа с Джейн и я поздрави с добре дошла. Честитиха си Новата година, след което Джейн мълчаливо наля и на тях по бирен шейк за наздравица.

Вечерта продължи с музика и танци. По някое време Сириус изтича до кухнята с викове „Забравихме я! Край, вечерята изгоря!“, но след като се върна, успокои останалите, че има съвсем малко загоряло по краищата. Двамата мъже я донесоха от кухнята и строго пазената тайна се оказа печена пуйка. Тъй като всички бяха изгладнели, се нахвърлиха веднага на храната, която се оказа доста вкусна. Похвалите не закъсняха и двамата готвачи щяха да се пръснат от гордост.

По някое време разговорът се завъртя около концерта. Ремус и Дора вече бяха простили малкия номер на приятелите си да вмъкнат Сириус под чужда самоличност и дори си признаха, че се радват, задето най-накрая е успял да излезе и да се позабавлява извън къщи.

Когато всички бяха порядъчно подпийнали, решиха да споделят най-новите вицове, които са чули за магьосническия свят и професор Дъмбълдор конкретно. Джейн дори се съгласи да пуснат един от записите на нейната група, които не обичаше да слуша заради носталгията, която й навяваха. Вдигаха наздравици, гърмяха конфети и фойерверки. Най-накрая решиха да разтребят и да си лягат, но след като счупиха няколко чаши, се отказаха от разтребването.

Беше късно след полунощ, когато двете жени се събудиха от ритмично потропване по прозореца.

— Какво става? — промърмори Джейн и се опита да скрие главата си под възглавницата.

— Някаква сова — достигна до нея приглушения от перушината глас на аврорката. По пода се чуха стъпки, от които гредите на къщата се огъваха, след това изскърцване на панти. Джейн се обърна с гръб към стената, сложи си очилата и се опита да види нещо на светлината от уличните лампи. Дора тъкмо развиваше пергамента, а совата разпери криле и отлетя навън. От прозореца влизаше хладен и влажен въздух, който малко проясни главата на Джейн, все още замаяна от алкохола.

— Какво пише? — успя да попита най-накрая тя.

— От професор Дъмбълдор е. — Гласът на Тонкс все още беше леко завален. — Вика ни по спешност.

— Всички?

— Не, само мен и Ремус.

Дора хвърли писмото в камината и започна непохватно да си навлича мантията.

— Искаш ли да ти помогна? — предложи услугите си Джейн, въпреки че се съмняваше, че ще се справи кой знае колко по-добре от нея.

— Не, аз ще се оправя. Сега ще трябва и да изтрезнявам с магия. Ти знаеш колко е неприятно.

Джейн само кимна и се свлече обратно в леглото си. Колкото и пиян да беше човек, беше къде-къде по-добре да си изтрезнява на спокойствие, отколкото с магия. Поне имаше време на разположение, през което да се мъчи, докато заклинанието му изкарваше всичко през носа за няколко секунди и после човек се чувстваше, все едно са го хвърлили в река, пълна с пирани.

Заклинанието се чу отчетливо в нощната тишина, а единственият последвал звук беше от неколкократното обръщане на Дора върху съседното легло. После аврорката стана, затвори прозореца и тръгна към вратата.

— Отивам да събудя Ремус и после излизаме — заяви тя с дрезгав глас и Джейн й помаха за довиждане. Вратата се отвори и след това се затвори. Можеше как Дора буди Лупин в съседната стая, после магията за изтрезняване, след което двамата шумно напуснаха къщата.

Учителката се опита да се обърне към стената и да заспи отново, но не успя, тъй като в стаята със залитане влезе Сириус.

— Рекох, че така или иначе няма да мога да заспя пак — каза той и се тръшна в края на леглото на Джейн. — И реших да видя какво правиш ти.

— Опитвам се да спя — отговори тя и се завъртя с лице към него.

— Няма ли и ти да имаш някоя задача скоро?

— Сигурно. Само че не знам кога. Разбра ли какво е станало?

— Нищо не ми казаха. На мен никога нищо не ми казват. Нали и така съм опасен за Ордена със самото си съществуване. Какво оставаше и да знам нещо.

— Моля ти се, не приказвай така. Боли ме главата, а ти не ми помагаш да се чувствам по-добре.

— Извинявай, няма да те занимавам с моите проблеми. Съжалявам за главата ти. Май не трябваше да ти наливам толкова. Ето какво ще направим — Сириус се изправи, залитайки — ще ти донеса чаша вода, след това ще отворя прозореца и ще се завием с одеялото. Ще видиш, че ще ти стане по-добре.

Джейн само въздъхна мълчаливо. Сигурно скоро щеше да й се наложи и на нея да излезе от къщи посред нощ, за да върши задачите на директора. Отсега нататък трябваше да внимава и с пиенето, за да може да тръгне бързо и без да се мотае…

Сириус пристигна с водата и след кратка борба с дръжката на старинния прозорец, успя да го отвори. Тя се дръпна към стената, за да му направи място. Известно време двамата лежаха неподвижно, после Сириус се обърна към нея и попита загрижено:

— Как ти е главата сега?

— Все още зле.

Той се наведе да я целуне по челото и я прегърна през рамото.

— А сега?

„Сега крещи и ме псува, мен и целия погълнат алкохол.“

— Сириус, остави ме.

— Защо, не ме ли харесваш?

— Харесвам те. Но нямам намерение да започвам нещо, което няма да мога да довърша.

— Слушай, да не би в това ваше училище да ви карат да полагате обет за целомъдрие? Не? Тогава какъв ти е проблемът?

Това вече я ядоса.

— Проблемът е, че не мога. Не искам да започвам връзка точно сега, когато магьосническият свят е пред война.

— Това са пълни глупости и ти го знаеш. Ако наистина ме искаше, нямаше да имаш нужда да измисляш такива оправдания.

— Не ме притискай. Най-много от всичко мразя да ме притискат. Ще направя както аз реша, когато аз реша. И ако ти държиш на мен, ще ме оставиш да реша на спокойствие.

Сириус непохватно се изправи, като междувременно отмяташе завивките, които му се пречкаха.

— Тогава, милейди, ви оставям на собствената ви съвест и алкохолно опиянение — наклони се в пародия на поклон и излезе от стаята.