Метаданни
Данни
- Серия
- Фин Райън (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Aztec Heresy, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Асен Георгиев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2019 г.)
Издание:
Автор: Пол Кристофър
Заглавие: Златото на Кортес
Преводач: Асен Георгиев
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 25.05.2010
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-121-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9427
История
- —Добавяне
9.
Старата подводница клас „Фокстрот“ изплува на повърхността в сумрака преди разсъмване. Покритото с джунгла крайбрежие на полуостров Юкатан се виждаше като тъмна сянка на нощния хоризонт, издигаща се на по-малко от миля напред. Водата шумно се стичаше по заоблените страни на бледия, издигащ се нагоре корпус. Яркобяла пяна заклокочи около кулата, когато прониза тюркоазните, гонещи се една друга вълни, и остави фосфоресцираща следа в разбушувалата се вода. Енрико Рамирес, помощник-капитанът на Аркади Крус, почука по преградата до пердето, закриващо входа към малката ниша, която минаваше за каюта на борда на „Бабалу“.
Крус се събуди почти на секундата.
— Да?
— Пристигнахме.
— Колко е часът?
— Пет нула нула.
— Колко вода имаме под кила?
— Сто и девет метра.
— Чудесно. — Крус се измъкна от вградената койка напълно облечен и дръпна пердето.
Изгърбеният Рамирес, с посивяла, подстригана късо като на затворник коса, стоеше неподвижно с вдигаща пара чаша в едната ръка. Крус я прие с благодарност и отпи голяма глътка от гъстото сладко кафе. После се усмихна. Той командваше единствената подводница в света, която имаше собствена машина за еспресо.
— Някакви следи от мексиканците?
— Засега няма.
— Това не е любимата ми част от играта.
— Така е, капитане.
Крус допи чашата и я подаде на Рамирес.
— Да вървим.
Стана от койката, взе шапката със заострен връх от закачалката и я нахлузи на главата си. После последва Рамирес надолу по клаустрофобичния коридор, който минаваше по цялата дължина на старата подводница, като се привеждаше, когато се промъкваше през тесните отвори на херметичните прегради. Стигна до командния център и кимна на неколцината офицери, които бяха на вахта, изкачи се след Рамирес по стълбата на кулата и излезе на наблюдателния пункт на мостика.
— Рамирес, защо подводниците винаги миришат като краката ти? — попита Крус с усмивка, докато вдишваше дълбоко морския въздух.
— Капитане, моите крака миришат като революцията. Да ти миришат краката като моите, е белег за патриотизъм. Така ми каза лично Че.
— Значи по онова време си познавал Гевара? — отговори Крус, продължавайки старата шега.
— Аз миех краката му, капитане. И направих така, че моите да миришат точно както неговите.
— Браво на теб, Рамирес. Фидел ще се гордее с тебе.
— А аз смятах, че Великия е вече препариран и поставен в ъгъла.
— Рамирес, не бива да вярваш на всичко, което ти разказва братчето му Раул.
— Да, капитане.
— Дай ми бинокъла.
— Веднага.
Той подаде на Крус руския бинокъл за нощно виждане „Дедал 600“. Капитанът го взе и огледа водата между чакащата подводница и бреговата ивица. Минаха пет минути. Определено започна да става по-светло. Крус изпсува. Ако шантавото копеле смяташе, че ще чака, докато се съмне, много се лъжеше.
— Часът?
— Пет и петнайсет.
— Дермо — изруга на руски Крус.
— И то голямо — съгласи се Рамирес на испански.
— Ето го — посочи Аркади Крус с ръка.
— Задник — отбеляза Рамирес, но този път на добър английски без акцент.
Приближаващата се надуваема лодка беше канадска „Гранд Мерин“ S650, дълга шест и половина метра и с мощност, многократно надхвърляща спецификациите. Задвижваха я два мотора „Евинруд“ с по 250 конски сили, които можеха да я движат с повече от 100 километра в час. Лодката не можеше да бъде уловена от радар и побираше 1400 килограма товар. На носа беше монтирана петдесеткалиброва картечница. Анхел Гусман имаше повече от дузина големи гумени лодки, скрити в мангровите гори по брега на остров Мухерес и по-надолу до Четумал и границата с Белиз. Подобно на „Бабалу“, тази гумена лодка беше боядисана в светлосиньо и бе почти невидима във водата. Всяка лодка на Гусман беше оборудвана с две различни мрежести чергила: едното за открития океан, а другото за тресавищата в джунглата. Лодките превозваха достатъчно гориво, за да разполагат с радиус на действие от осемстотин километра. Идващата към тях зави остро, вдигайки вълна от пръски, и рязко спря до ниския корпус на подводницата. Зад картечницата на носа нямаше никого. В лодката имаше само един човек. Стоеше до румпела и беше в униформа. Камуфлажна, от стандартния модел за джунглата. Панталоните спретнато бяха напъхани в кубинките, на кръста висеше пистолет в кобур, пристегнат от платнен колан. Единственото, което се набиваше в очи, беше кървавочервената барета — знак, че човекът е офицер от армията на Анхел Гусман, или както ги наричаха в американската Агенция за борба срещу наркотиците: анхелисти.
— Време е да вървя — каза Аркади. Рамирес кимна. — Свали я на дъното и стой там. Ако сеньор Гусман не реши да ме свари в казана за закуска или да ми изтръгне сърцето като приношение за някой от неговите богове, трябва да се върна към свечеряване. Сложи свещ на прозореца.
— Ще бъде направено, капитане — отговори Рамирес с безизразно лице. — Обаче се страхувам, че прозорецът ще се запоти.
— Рико, такъв си ми майтапчия. Същински Били Кристъл — ухили се Аркади Крус, който беше почитател както на „Градски тарикати“, така и на „Принцесата булка“[1].
— Джери Зайнфелд — подхвърли Рамирес, горд собственик на комплекта дискове от деветте сезона, внесени контрабандно от Китай.
Крус махна за довиждане на своя приятел, спусна се от мостика в кулата, отвори водонепроницаемия люк и излезе на набраздените дъски върху леко полегатата палуба. Затвори вратата, прекоси палубата и се спусна в надуваемата лодка, сядайки на седалката в задната част. Няколко секунди по-късно двата огромни двигателя се събудиха с рев за живот, лодката се завъртя на сто и осемдесет градуса и изчезна в далечината под първите лъчи на вече издигащото от изток слънце, което започна да разбужда безкрайния син океан.
Докато Брайни Хансон насочваше „Еспаньола“ навън от пристанище Насау покрай Монтагю Бийч, а след това обърна големия влекач по посока на Хановер Саунд, останалата част от екипажа се събра в главния салон.
— Какво точно представлява Бимини Роуд? — попита Ели Санторо. Днес бе настроен на вълна Джони Деп, защото носеше разнищени срязани джинси, черна тениска с череп и кости, а на главата си беше вързал цветна кърпа. Естествено, не беше забравил и кожената превръзка на окото. Беше го изгубил по време на произшествие с барбекю, докато служеше в американския военноморски флот в Гуам. Увреденото зрение го лиши от кариера и бъдеще. Но вместо да седне зад някое бюро във флота, той предпочете да започне живот на морски бараба и попадна при Брайни Хансон като първи помощник на старата „Батавия Куин“. Ръждясалият корпус на търговския кораб беше потънал по средата на един тайфун в Китайско море и когато нещата се поуспокоиха, а Били и Фин решиха да поемат риска да търсят съкровища, той и Брайни бяха първите, които подписаха моряшки договори.
— Бимини Роуд е скално образувание пред остров Северен Бимини — обясни Гуидо Дерланген. Освен че беше морски адвокат на групата, помощник-готвач и единственият на борда, който разбираше нещо от компютри, холандецът се бе превърнал и в неин неофициален изследовател. — Дълго около осемстотин метра и лежи на дълбочина пет-шест метра. Всъщност може да се види само от въздуха. Било е открито от пилот през 1969 г. Събитието потвърждава предсказанието, направено от американския медиум Едгар Кейси през 1938.
Ели поклати глава ужасено.
— Гуидо, направо ме плашиш. Откъде знаеш всичко това?
— Благодарение на главата си. — Холандецът с голямата плешива глава се усмихна и направи лек поклон. — Искате ли да продължа?
— Да — потвърди Фин.
— Благодарение на главата си — повтори Гуидо и продължи: — Макар повечето геолози да са на мнение, че това е естествено образувание, хората, които вярват в предсказанията на господин Кейси, мислят, че е път.
— Някой някога открил ли е нещо друго освен този така наречен път? — обади се Ели от дивана. — Някакви други доказателства?
— За съжаление, не — отговори Гуидо.
— Къде точно се намира това място?
— На около осемстотин метра от остров Северен Бимини и местността Парадайз Пойнт — вметна Фин. — Мястото е много популярно сред леководолазите и гмуркачите. Лодки със стъклени дъна. Изобщо радост за туристите.
— Извинете за въпроса — намеси се Рън-Рън Максевъни, а тясното му лице се смръщи, — но останах с впечатление, че това предприятие е за откриването на късове злато и други ценни предмети. Дублони и реали. Мога ли да попитам какво общо имат тези тъпи камънаци с нашата работа? — Както винаги силният шотландски акцент, който изригваше от азиатското лице, накара Фин да се усмихне.
— Наскоро се появиха теории, че Бимини Роуд може да е останка от насип или сух док. Съоръжение, което вероятно е използвано в опит да се извади или пусне отново на вода потънал кораб.
— Пет-шест метра дълбочина не е много — кимна Били. — „Мери Роуз“ от времето на Тюдорите беше изваден от дванайсет метра от Солънт[2]. Технологията за подобни сухи докове е на стотици години.
— Трябва да е имало нещо ценно на борда, за да си заслужава усилията — подхвърли Фин.
— Дублони и разни такива неща — облиза се Рън-Рън, а тъмните му очи проблеснаха.
— Ние смятаме, че това може да е мястото, където са направили опит да извадят кораб на име „Сан Антон“. Испански кораб от шестнайсети век.
— Кораб, пренасял съкровище?
— Малък търговски и пощенски кораб — обясни Били. — Но той има своя собствена тайна.
— А, сигурно досега са преровили района със ситни сита — поклати глава Ели.
— Вероятно — съгласи се Фин, — но са търсили големи, превозващи съкровища галеони, а не малки кораби. „Сан Антон“ няма и сто тона. Дори със странично сканиращи радари и най-новите звънци и свирки ще е трудно да бъде намерен.
— И какво ни е предимството? — попита Ели.
Били се ухили.
— Ние знаем точно къде да търсим.
Джеймс Джонас Ноубъл, шефът на „Ноубъл Фармасютикълс“, отпи от своя „Грантс Ейл Каск“ скоч и погледна през илюминатора, докато частният му „Чесна Мустанг“ прониза светлосиньото небе над Маями и пое право на изток. Срещу него в другото кремаво кожено кресло седеше неговият син Харисън, стиснал чашата диетична кола, и смучеше парчето лимон, с което я поднасяха. Той мразеше да лети и неговият старец го знаеше, затова извършваха този петнайсетминутен полет до частното им имение на Кат Кий, вместо двучасовото плаване с „Ноубъл Дансър“, фирмената яхта, която държаха на пристана пред къщата си на остров Фишър точно срещу Саут Бийч.
— Значи са го намерили? — попита Харисън своя баща, говорейки с парчето лимон в устата.
— Така ми казаха.
— На Бимини?
— В морето. Някак си са успели да научат точното местонахождение — обясни сивокосият мъж, седнал срещу него.
— И сега какво ще правиш?
— Ще трябва да се справя с положението. Преговорите с нашия приятел в Мексико са в критична фаза. — Той погледна към затворената врата, която водеше към кокпита и леко сниши глас. — Не можем да позволим някой да застане на нашия път. Приходите от второто тримесечие не са такива, каквито очаквах.
— А новото лекарство?
— Не мога да го обявя, преди да е сключена сделката в Мексико, а това означава да разкараме този англичанин и малката му приятелка. Трябва да държим нещата здраво под контрол.
По-възрастният отпи от чашата си. Самолетът попадна в турбуленция и Харисън стисна по-силно чашата с кола.
— Татко, аз няма да те изоставя.
— Знам, че няма — озъби се баща му, — защото, ако прецакаш работата, и двамата сме мъртви. Не го забравяй.
Частният самолет продължи полета си.
Пиер Жумер погледна надолу по прашния коридор между стелажите и се смръщи. Вече ставаше късно, отвън сумракът превръщаше улиците в тъмни ивици между езерцата мътна светлина от уличните лампи. В книжарницата беше останал само един клиент, мъж на трийсетина години, с очила и загрижено изражение. Носеше черен костюм с леко разръфани маншети на панталоните. През последните минути четеше все от една и съща книга. Нямаше вид на купувач. Може би беше крадец на книги. Томчето, което четеше, беше първо издание на Волтеровите „Философски писма за Англия“ с хубава кожена подвързия.
— Мосю — каза Жумер високо, — тук не е обществена библиотека, а книжарница. Искам да затварям. Купете си я, ако искате, но каквото и да правите, моля, вършете го бързо.
Мъжът вдигна поглед и му се усмихна мило, очевидно без да се обижда от тона на възрастния мъж. Затвори внимателно книгата и се приближи към тезгяха. Значи все пак беше купувач. Външният вид често лъжеше.
— Обичам Волтер — обяви непознатият.
— Аз също — отговори Жумер. — Смятам, че точно този том струва двеста и петдесет евро.
— Зная много книги, които са досадили на своите читатели, но не съм чувал за някоя, която да е причинила истинско зло — отговори мъжът.
— Множеството книги ни прави невежи — въздъхна Жумер. — И двамата доказахме, че можем да цитираме Волтер. Обаче цената си остава двеста и петдесет.
— Не бихте ли приели малко по-малко? — попита мъжът.
— Мосю, тук не е битпазар — отговори Жумер и въздъхна. — Аз никога не се пазаря.
— Днес ще ви се наложи. — Мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, измъкна оттам произведен в Русия автоматичен пистолет „Стечкин“ и простреля Жумер в лицето. Чу се пукот, сякаш се е пукнал балон. Жумер се строполи зад тезгяха. Мъжът прибра пистолета в джоба на сакото и излезе от книжарницата, като взе и Волтер със себе си.