Пол Кристофър
Златото на Кортес (8)

8.

В семплата си кухня Пиер Жумер наля кафе и извади голяма чиния с малки кейкчета, а след това седна при Фин и Били.

— Още не съм убеден във важността на кодекса — каза Били.

— Като оставим настрана истинската му стойност като исторически документ, Кортесовият кодекс бил доказателство за неговото предателство. Кортес криел голямо богатство от крал Карлос. По онова време короната получавала една пета от оплячкосаното от всяка експедиция в Новия свят. По това време Кортес вече е толкова могъщ, че единственият начин да се справят с него бил Инквизицията да го отлъчи от Църквата. В такъв случай всичките му земи и богатства щели да бъдат конфискувани от Църквата, която от своя страна щяла да предаде уговорения предварително дял на короната. Същото направиха нацистите с евреите през трийсетте години, както и Рузвелт с интернираните японци след Пърл Харбър. Одобрена от правителството кражба, извършена чисто и спретнато по действащите тогава закони.

— Следвай парите — промърмори Фин.

— За историк това е мъдро решение — кимна Жумер, отпи от кафето и запали поредната от миризливите си цигари.

— Защо някой ще се интересува сега от кодекса? — попита Фин.

— Защото представлява карта на съкровище, естествено — усмихна се книжарят. — Вие самата сте доказателство за този интерес.

— Не мога да повярвам в това — възрази Фин. — Вие и вашият брат Керцнер не сте висели наоколо, разчитайки на случайността, че някой ще дойде да търси петстотингодишно парче пергамент.

— Всъщност става дума за дървесна кора — кротко подхвърли книжарят.

— Нарича се аматъл. Произвеждали са я от смокиново дърво, обикновено са използвали Ficus padifolia — отговори тя със същия кротък тон. — Както вече съм казвала, обучението в държавната образователна система на Охайо съвсем не е лошо.

— Точка за вас — каза Жумер и се засмя. — Извинете ме.

— Приемам извинението — кимна Фин, — но още не сте отговорили на въпроса ми.

— Tue-mouches — отговори Жумер на френски.

— Мухоловка — преведе Били.

— Не разбирам — поклати Фин глава.

— Примамка — обясни възрастният човек. — Известен ни е интересът на Черните рицари към подобни неща. Колкото повече знаем за тяхната дейност, толкова по-добре.

— Предупреден значи въоръжен — изтърси Били.

— Нещо такова.

— Дойде ли някой от Черните рицари да души наоколо? — попита Фин.

— Да речем, че вие не сте сами в проявата си на интерес — отговори уклончиво възрастният човек.

— В устата ви това звучи като някакво опасно предприятие — подхвърли Били.

— Да — съгласи се Жумер, — Черните рицари са известни с донякъде крайните си методи.

— Значи ни предупреждавате да се откажем?

— Не, просто ви осведомявам за действителното положение. Черните рицари са на мнение, че сам Бог им е дал разрешение. — Той погледна към Фин и се усмихна. — Или Богинята. Така че всичко, което правят, може да бъде оправдано. Инквизицията не може да сбърка, след като всъщност е съдник кое е правилното. Един вид продължение на непогрешимостта на папата. Колко удобно.

— Знаете ли къде е потънал „Сан Антон“? — попита направо Фин. — Искам да знам за какво е цялата тази тревога.

— Така да бъде — кимна възрастният книжар. — Според всички преценки е потънал пред Кий Уест при Кайо Хуесо, както е бил известен тогава, или Острова на костите. Всъщност много е вероятно да е успял да обърне и известно време да плава пред урагана, преди да потъне.

— И къде е това?

— Пред северния нос на острови Бимини, на около петдесет мили от Маями. — Той се усмихна, но този път изражението му не беше любезно. — По стечение на обстоятелствата на по-малко от километър от Бимини Роуд.

— Бимини Роуд? — смръщи чело Били.

— Едгар Кейси, Атлантида^[1] — въздъхна Фин. — Според Кейси, който бил медиум, това е част от Атлантида.

— Много впечатляващо — закима Жумер.

— Пак ще повторя онова за държавното образование в Охайо. Ненадминато е.

— Атлантида? — удиви се Били.

 

 

Нямаше пряк полет от Париж, затова Фин и Били се върнаха през тунела под Ламанша и на Хийтроу успяха да намерят места в един джъмбо джет на „Бритиш Еъруейс“. Прекараха следващите десет часа, прекосявайки четири времеви пояса и по-голямата част от северния Атлантически океан, в поглъщане на изгубила свежестта си храна от пластмасови съдове, в слушане на Брус Спрингстийн и гледане как Брус Уилис отново спасява света, но този път вече напълно плешив.

Колумб беше изстрадал много, докато стигне до Карибите, но когато Фин кацна в Насау, й се щеше да беше плавала със „Санта Мария“, а не с английския национален превозвач.

Пристигнаха в десет сутринта местно време на международното летище „Линдън Пиндлинг“ със замъглени очи и разчекващи се от прозевки уста. След като минаха митническата проверка, влязоха в мърлявата чакалня и поеха към изхода. Неколцина работници местеха голямо рекламно табло на бира „Калик“, докато един летищен служител бършеше праха на голяма избледняла картонена фигура на Даниъл Крейг в ролята на Джеймс Бонд, която стоеше там от излизането на филма по екраните и отказваше да си тръгне. Някакви шегаджии бяха написали с флумастер на картонените гърди „Сурогат“ и изрисували хитлерови мустачки под носа на 007. От това суперагентът на Нейно Величество беше заприличал на един много строг Чарли Чаплин с пистолет в ръка.

Двамата излязоха на яркото силно слънце пред летището. Въздухът беше като физически удар и Фин пое дълбоко островния аромат. Смесица от гниещи растения, екзотични парфюми и солта на заобикалящия ги океан. Както беше обещал, Сидни Поатие беше там, за да ги посрещне с очуканото си старо такси „Тойота“.

— Добро утро, добро утро, как сте? — възрастният мъж поклащаше глава, докато говореше.

— Ето какво ви причинява обикалянето на света — отбеляза Сидни, докато гледаше как Фин и Били с мъка се качваха в стария автомобил. — На мен не ми трябва подобно нещо. Имате вид на нещо тъжно, което котенцето е зарило в легенчето с пясък. — Той им хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — Ще ходите ли при яхтата?

— Да, моля — отговори Фин и с въздишка се отпусна на седалката.

Сидни делово включи на първа и отлепи колата от бордюра. Заобиколи с тракащото такси езерото Килърни, след това пое надолу по Джон Кенеди Драйв към Уест Бей стрийт, а след това покрай застаряващите хотели, които стояха в добре поддържана редица по протежение на Кейбъл Бийч и тюркоазния океан, който се простираше чак до хоризонта.

След десет минути стигнаха покрайнините на Насау и сякаш попаднаха в задния двор на който и да е малък град в Карибите: сгради в пастелен цвят, заобиколени от ронещи се измазани огради с бодлива тел отгоре, стари курортни хотели, подредени откъм тротоара, който гледа към морето, и множество дупки в асфалта. Те се разминаха с няколко от откритите микробуси, които превозваха туристите от Кейбъл Бийч към центъра, бълвайки калипсо и рейки енд скрейпи^[2] от бумтящи говорители, монтирани отгоре на предните стъкла. През пролуките между сградите и палмите видяха дузина свръхголеми туристически кораба. Всички бяха ослепително бели, с изключение на пурпурното петно на „Биг Ред Боут“. Някога това беше флагманът на „Дисни“, но сега принадлежеше на някакви неясни испански бизнесмени.

Поатие насочваше подрънкващото такси в бърза поредица от леви и десни завои, като накрая излезе отново на Бей стрийт, но сега вече в една посока с цялото движение на изток към моста за остров Парадайз и курорта Атлантис с неговия огромен аквариум и още по-големи казина. До построяването на Атлантис Бей стрийт беше относително цивилизована двупосочна улица за преминаване през Насау, обаче промяната в еднопосочна я превърна в хаотичен парад на задръстванията от таксита, открити микробуси и частни автомобили, които завиваха наляво или дясно в страничните улички в безполезно усилие да поемат нанякъде другаде, а не на изток към центъра на града.

Поатие някак си успя да ги измъкне от ада на сутрешното задръстване покрай банките и магазините за сувенири, които бяха подредени в шпалир от двете страни на Бей стрийт, покрай административните сгради и потъналата в размисъл злокобна статуя на кралица Виктория и най-накрая пое надолу покрай търговските докове и складове, които лежаха в подножието на Армстронг стрийт точно преди моста за Атлантис. В обратната посока на Бей стрийт при кея „Принц Джордж“, където акостираха големите туристически кораби, имаше пазар за всичко, като почнеш от препарирани глави на баракуди, полирани раковини и сламени шапки до полуголи мъже, които с един замах на своето мачете ще ви отворят пресен кокосов орех, и дванайсетгодишни момиченца, готови да ви сплетат косата на плитки за по два долара парчето.

На кея „Армстронг“ бяха пришвартовани стар противопожарен кораб, няколко траулера и баржи за минерална вода от Маями и две отчаяни екскурзионни корабчета от петдесетте години с лющеща се боя и палуби от тиково дърво, напълно побелели след половин век излагане на солта и слънцето.

Освен тях там беше и „Еспаньола“. Бяха спорили за името със седмици, като бяха изпробвали всичко от „Златният бръмбар“ до „Разсънване“ и всяко друго име на кораб от литературата помежду им, като се почне от „Вещицата от Аендор“ и се стигне до „Орка“ от „Челюсти“. Накрая единственото, за което успяха да се споразумеят, беше „Еспаньола“, името на кораба, отвел Джим Хоукинс и Дългия Джон Силвър на „Острова на съкровищата“, макар че според Били племенникът на Робърт Луис Стивънсън едностранчиво беше заповядал на чичо си да не вмъква никакви момичета в историята. Това леко дразнеше Фин.

Корабът беше много по-стар от Били и Фин. Построен през 1962 г. в Холандия от „Дж. Т. Смит & Синове“ за британски клиент, той първоначално бил кръстен „М. В. Северн“. „Еспаньола“ беше 53-метров влекач, способен да плава в открито море, който бе прекарал първите си години във влачене на петролни платформи из Северно море. Оттогава беше продаван няколко пъти, но от пристанището за скрап го спаси техният адвокат и младши съдружник Гуидо Дерлаген, консервативният амстердамец, който беше зарязал бюрократизма, и сега вършеше цялата им юридическа работа. Облечен в пищни тропически ризи „Томи Бахамас“, той по цял дене се печеше на палубата пред мостика. Гуидо, който управляваше невероятното богатство, което Фин и Били бяха открили в наследената от тях древна къща край канала Херенграхт, взе на добра цена трийсет и осем годишния влекач. След осемнайсет месеца в Шелдпорт във Флушинг корабът беше прероден в мореходна изследователска яхта, с която новите й собственици можеха да обиколят света. Двата й внушителни дизела поддържаха крейсерска скорост от дванайсет възела при всякакво време, което можеше да ги връхлети. Единственият проблем беше, че те никога не причиняваха някакво затруднение на Рън-Рън Максевъни, техния инженер, мелез между шотландец и китайка, което го правеше още по-чудат от обичайното. От някогашния екипаж на старата „Батавия Куин“, ръждясалия товарен кораб, който преди две години изгубиха при един тайфун в Китайско море, бяха останали само Максевъни, Брайни Хансон, капитанът и Ели Санторо, трийсетгодишният бивш първи офицер от военноморския флот на САЩ, който носеше превръзка на едното око. В резултат на това „Еспаньола“ беше оборудвана с всички възможни автоматизирани системи, за които човек би могъл да си помисли, и при нормални обстоятелства беше лесна за управление. С добавката на Лойд Терко, техен стар приятел от Бахамите, като готвач и опитен моряк, екипажът от седем души беше пълен.

— Отново у дома, отново у дома — пропя Сидни, докато тойотата спираше със скърцане на кея. До тях лежеше „Еспаньола“ със своя черен корпус, а надстройките й се извисяваха ослепително бели над главите им. От склада наблизо се носеше вонята на гниещи плодове. Пристанището миришеше на нафта и мъртва риба. Човек още можеше да прочете върху покрива на склада буквите на изписания с боя и избелял почти до неузнаваемост лозунг, използван някога от Агенцията по туризма: „По-добре на Бахамите“.

Фин и Били слязоха от таксито и се протегнаха. Под една импровизирана тента над главната палуба Гуидо весело им замаха за добре дошли. Почернялата му от слънцето плешива глава беше покрита с широкопола „Шейди Брейди“ шапка от сплетени палмови нишки. В добавка носеше широка риза с цветни мотиви.

— Feestelijk inhalen! — изрева той въодушевено на холандски.

Само част от секундата по-късно от помещението за карти точно под главната палуба изхвърча Рън-Рън Максевъни и се вторачи гневно нагоре:

— Говори английски бе, проклет продавач на лалета. Сто пъти ти го казвам. Това е една от колониите на Нейно Кралско Величество и трябва да говориш на нейния език, докато си тук. Разбра ли?

— Loop naar de hel, eikel! — подхвърли Гуидо отново на родния си език и се засмя.

— Какво каза? — попита Били.

— Мисля, че eikel значи тъпунгер, но останалото не знам — отговори Фин.

Фин и Били взеха чантите си от багажника на колата и Сидни си замина. Двамата млади се изкачиха по рампата от кея на кораба и след това по страничната стълба до главната палуба. Всичко изглеждаше така, както го бяха оставили. Брайни Хансон, капитанът на „Еспаньола“, слезе от мостика над тях и те се настаниха в главния салон по средата на кораба. Появи се и Лойд Терко, жилест и както винаги по джапанки и любимата си бяла фланелка в стил „мъж, който бие жена си“. Той се усмихна весело на Били и Фин, поздрави ги с добре дошли и взе чантите им, за да ги свали в техните каюти. Салонът беше обзаведен с вградени дивани и няколко стари кожени кресла. В единия му край стоеше маса за пинг-понг, в другия стара машина „Бали“ за пинбол, а в третия — хладилник за безалкохолни напитки. Според вече установено правило, по нареждане на Били тя беше пълна главно с кутийки бира „Калик“. Хансон ги отведе до удобните кожени кресла, след което се отпусна на ъгловия диван и запали една от ухаещите си на карамфил цигари. Силно почернелият от слънцето чернокос и мускулест датчанин ги огледа любопитно.

— Имейлът ви беше твърде неясен. Открихте ли нещо?

— Бимини Роуд — обясни Били и кимна към Фин. — Нашият безстрашен водач се готви да ни отведе в областта на свръхестественото.

— Бъзикаш се — въздъхна Хансон.

— Всъщност в Атлантида — уточни Били и избухна в смях. — Изглежда се е намирала на около 160 километра от „Дисни Уърлд“.

— Мога да си представя — отговори Хансон и този път въздъхна още по-силно.