Пол Кристофър
Златото на Кортес (15)

15.

Във Ватикана сигурно имаше хиляда помещения, където можеха да се провеждат срещи. Всяко от тях беше подложено на някакъв вид наблюдение от Информационната служба на Ватикана (ИСВ), или с други думи, ватиканската тайна служба, прочула се скандално с напълно излишно разследване на някакво НЛО с религиозна насоченост. По-късно излезе, че това е конспиративна теория, пусната от италиански журналист, който живееше в Рим и разполагаше с твърде много свободно време и неуморно работеща уста.

Когато смехът позатихна, ИСВ беше осветена за добро, но сега вече никой не я взимаше на сериозно. Никой, с изключение на хората във Ватикана, които знаеха повече. Кардинал Енрико Роси от Черните рицари беше между тях. В резултат всяка среща на тайната група се провеждаше в свободна зала малко извън границите на религиозния градец Субиако, който се намираше на четирийсет километра от Рим.

Градчето беше най-известно с това, че там е основан Бенедиктинският орден. Сред по-интересните му някогашни жители са Лукреция Борджия, прочутата отровителка, и Джина Лолобриджида, филмовата звезда. Докато действията на всеки в границите на Ватикана се наблюдаваха, беше почти невъзможно да се проследи някой в гъмжащото от туристи градче.

Групата, която помежду им беше известна като Дванайсетте, се състоеше от хора с всякакъв произход и занятие. От високопоставени членове на Църквата като самия Роси до индустриалци, политици, медийни магнати и дори един старши член на мафията. Общото между тях бяха само две неща: фанатичното им отдаване на древната форма на католицизма, която изповядваха, и не по-малко разпаленият им стремеж към пълна власт.

На тази среща присъстваха само петима членове на управляващия съвет на ордена, най-малкото число, способно да вземе управленско решение според древните закони на Черните рицари.

Петимата мъже бяха Енрико Роси, Кар Хофер от Банко Вениция, фирмата, използвана от Дванайсетте за техните тайни разходи, Майкъл Фабрицио, нюйоркски бизнесмен и Малтийски рицар освен член на Дванайсетте. В американските медии той беше по-известен като Майки Райс. Шон Окифи, дългогодишен снабдител с оръжие на уж несъществуващата Републиканска армия, а сега независим и напълно узаконен търговец на оръжие със седалище в Рим. И накрая отец Мануел Перес, който някога оглавяваше колумбийската Националноосвободителна армия (НОА).

Свещеникът Перес уж беше умрял от хепатит през 1998 година, но през последното десетилетие всъщност живееше в изгнание и изпълняваше ролята на свръзка между Дванайсетте и другарите си от НОА. Той беше главният представител на ордена за Южна Америка и предоставяше значителна финансова подкрепа за организацията.

Те се срещнаха в прилично на пещера помещение, което преди беше използвано за манастирска трапезария. Бившата трапезария беше празна, като се изключи една дълга монашеска маса с пейки, на които можеха да се разположат двайсет души.

— Положението в Мексико се промени малко — започна Роси без встъпление. — Твърде много баби непременно ще развалят детето.

— Ваше Високопреосвещенство, обяснете малко по-подробно — обади се банкерът Хофер.

— Гусман стана твърде алчен.

— Казах ви, че ще ни създаде само неприятности — изръмжа Перес, слаб сивокос мъж в обикновено монашеско расо.

— Той не създава неприятности — отговори Окифи със смях, — ами е направо луд за връзване.

— Луд или алчен — това няма значение. Трябва да се оправим с него — продължи Роси.

— Каква точно форма е приела тази алчност? — попита Майки Райс, навлизайки в същността на проблема.

— Включил е кубинците.

— По дя… Изглежда е по-луд, отколкото го мислех — тихо подхвърли Окифи.

— По какъв начин това се отразява на нашата сделка с двамата Ноубъл? — отново попита Майки Райс.

— Това е друга работа. Очевидно двамата са свързани и младият Ноубъл е решил сам да се заеме с онази Райън и нейния приятел.

— Доста е предприемчив, нали? — усмихна се Окифи.

Роси се смръщи.

— Ноубълови са много известни. Това се отнася и за Райън. Вече два пъти нашите пътища се пресичат и трябва да призная, в наш ущърб, и то голям.

— Ами оправете се с тях — предложи Хофер.

— А ако се намесят двамата Ноубъл? — изпръхтя Роси.

— В момента за нас фармацевтичната компания „Ноубъл“ представлява голяма инвестиция.

— Аз лично притежавам доста техни акции — обади се и Райс.

— Намираме се в много деликатно положение, като пускаме Гусман срещу останалите. Ако действаме необмислено, можем сами да се гръмнем в краката — каза Роси.

— Тогава намери по-добър стрелец — подхвърли Окифи.

— И аз мисля така — кимна Роси. — Бих казал, че този е способен, но само в градска среда. — Кардиналът поклати глава. — Имам някого другиго предвид. — Той се усмихна леко. — Стар войник. Един от най-добрите.

 

 

Казваше се Френсис Зейвиър Сиърс. Точно като собствениците на веригата универсални магазини. През 1949 година, на осемнайсетия си рожден ден, Френсис Сиърс се записа доброволец в армията на САЩ. След основното обучение във Форт Бенинг, Джорджия, бе изпратен във Виетнам като член на рота „Чарли“, 1-ви батальон, 20-и пехотен полк, 11-а бригада на 23-та пехотна дивизия.

Придаван към различни взводове, по време на първата си командировка Френсис процъфтя. Неколцина офицери го похвалиха за неговата безкрайна смелост и той многократно се явяваше доброволно за най-опасните задачи и патрули. Първият му взводен, капитан на име Ригби, бе записан да казва, че Френсис „изглежда има отличен апетит за убиване“.

След като достигна чин сержант, го забеляза един от вербовчиците на хора за специалните части на име Уайзнър. Той на свой ред го предаде на съветника от Централното разузнаване Джо Къри, който го въведе в програмата „Финикс“. В нея убийството беше почивка, начин на живот, семейна традиция, която нямаше нищо общо с идеологията на Юга или Севера. Бройките се събираха като награди от боулинг.

Зад това се криеше още един човек с невероятното име Т. Фокс Грималди. Той твърдеше, че е далечен роднина на съпруга на принцеса Грейс, но Френсис се съмняваше в това. Най-вероятно беше наследник на пицаджия от Ню Джърси. Единият крак на Т. Фокс Грималди беше по-къс и той носеше обувка със специална подметка. Обличаше се в костюми от „Брукс Брадърс“^[1] и носеше тънки кожени вратовръзки. Приличаше на някакъв вид гризач и брадата му растеше много бързо, заради което напомняше на лъжец, какъвто всъщност беше. Много след това Френсис откри, че малкото му име е било Тим, и това беше причината да използва винаги инициала.

Т. Фокс Грималди използваше Френсис дълго след края на войната. Ръководеше прословутите „Момчета за обратен удар“, останали в Сайгон след падането му, за да премахват стари съюзници, които знаят твърде много. Разни неудобни неща. Но тези момчета също дадоха много жертви и Френсис се оказа единственият оцелял. Почти легенда, която беше на път да стане мит. По това време вече и той осъзнаваше, че е нещо по-малко от човек, но едновременно с това и много повече. Когато „Момчетата за обратен удар“ свършиха, Т. Фокс Грималди върна Френсис Сиърс у дома. По това време Грималди се пенсионира от ЦРУ или по-вероятно го пенсионираха.

Каквато и да бе истината, той запази връзката си със Сиърс и го използваше редовно за поръчкови убийства за различни клиенти от частния сектор. Един от тях беше Орденът на черните рицари. След внезапната и тайнствена смърт на Грималди през 1990-те години Сиърс сам взе да поема поръчки. В миналото беше свършил добра работа за Дванайсетте.

В момента се намираше на главния площад на Скоби, Индиана, столицата на окръг Дъчис в крайния юг на щата. Скоби имаше население малко над дванайсет хиляди и мнозина от тях бяха от немски произход. Основният поминък в малкия град беше производството на дървени мебели, както и образованието, защото Скоби беше седалище на основното студентско градче на Дъчис Колидж. Беше и роден град на епископ Терънс Баучър. Епископът, който обикновено живееше във Форт Уейн, където преподаваше история и работеше като директор на местното подготвително училище, се беше върнал тук, за да се грижи за своята умираща майка. Мъжът с висок духовен сан беше педофил.

В Скоби живееше млад мъж на име Уилям Хъгинс. Хъгинс, шофьор на линейка и благочестив католик, беше споменал в частен разговор преживяното с епископа и своето намерение да направи сексуалното насилие обществено достояние. За нещастие на Хъгинс „приятелят“, на когото бе споменал за наклонностите на духовника, се беше оказал дребен агент на Черните рицари. Той предаде информацията в Ню Йорк, откъдето я изпратиха на кардинал Роси. Кардиналът вече знаеше за сексуалните предпочитания на Баучър, а също и че Баучър, който някога беше работил за кабинета на държавния секретар на Ватикана, пост, който по онова време заемаше Роси, знае за Черните рицари и би използвал това знание като разменна монета срещу обвиненията, повдигнати срещу него. Роси беше наясно, че това не може да бъде допуснато, и Сиърс бе изпратен да се оправи с проблема.

Френсис Зейвиър Сиърс седеше на пейка по средата на градския площад, а зад гърба му се издигаше съдебната палата на окръг Джеферсън. Той правеше едно от любимите си неща, докато седеше и се наслаждаваше на обедното слънце. Размишляваше за убийството, нещо, за което знаеше много. Естествено, беше лесно да убиваш. Можеш да го извършиш добре с всичко: като се почне от дългобойна снайперска пушка и се стигне до парче строшена тухла.

Досега в човешката история като оръдие за убийство беше използван всеки инструмент от дърводелския тезгях, както и всички прибори в средностатистическата кухня. Този вид убийство не изискваше умения, нямаше стил и му липсваше финес. Да не говорим, че повечето убийци, достатъчно глупави да използват тухла, за да смажат нечия глава, са обикновено и достатъчно глупави, за да се оставят да ги заловят.

От друга страна, с умерено равнище на интелигентност и умения беше сравнително лесно да се измъкнеш, след като си извършил убийство. Въпреки „Закон и ред“, „От местопрестъплението“ и безбройните им превъплъщения, телевизията не е действителността. Някой си районен прокурор предлага половин отпечатък и люспа боя от преминаваща кола — така със сигурност случаят няма да влезе в съда. Истината за криминологичните изследвания е свързана по-скоро със затрупани от задачи отдели и зле платени служители, отколкото с лъскави лаборатории и чудати шефове, които колекционират бръмбари. Всичко, което човек трябва да направи, е да си припомни процеса срещу О. Джей Симпсън, за да се увери в това. Обвинението в убийство е въпрос на пари и бюрокрация. Ако успееш да се измъкнеш, прибираш се свободен у дома. Естествено, най-добрият начин да извършиш убийство е да дадеш на ченгето дори най-слабата възможност само да се убеди, че трупът под неговия нос се е появил или по случайност, или със съдействието на собствените си ръце. На трупа.

В полицейското управление на Скоби работеха петнайсет човека, дванайсет се трудеха в управлението на шерифството на окръг Дъчис и трийсет и пет ченгета — в окръжната служба на Щатската полиция на Охайо. Най-близката криминологична лаборатория се намираше в Индианаполис. Като теглиш чертата, това означаваше общо шейсет и четирима полицаи за трите осемчасови смени.

От всички тях само трима бяха детективи на пълен работен ден. В бюджета имаше повече пари за разследване на незаконното изгаряне на отпадъци, отколкото за престъпления, свързани с насилие. Според статистиката, която Сиърс беше прочел в „Дъчис Каунти Лийдър Поуст“, през последните десет години в района бяха извършени само три убийства, и то в резултат на домашно насилие. От друга страна, в течение на същия период двеста и деветдесет души бяха загинали при произшествия. Твърде вероятно беше епископът да стане жертва на трагична злополука. Или да почине внезапно от естествена смърт.

Като оставим настрана смачканите автомобилни ламарини, всяка година в Съединените щати стават сто хиляди смъртоносни злополуки. Повечето от тях са причинени от машини, от падане, удавяне и задушаване. Точно в този ред. Наблизо нямаше големи водни басейни, в които епископът да се удави, а трябваше да се имат предвид и проучванията на Сиърс, които показваха, че духовникът е умел плувец дори сега, на шейсет и девет. Като се вземе под внимание неговият занаят, вероятността да загине поради злополука с машина също беше изключена. Задушаването винаги беше успешен вариант, но в този случай трудно можеше да се уреди.

Погледнато трезво, трябваше да бъде падане. Въпросът беше откъде? По принцип Индиана беше плоска като тунквана вафла. Наблизо имаше няколко кариери за варовик и туристически пещери, но защо му е на един епископ с умираща майка да ходи на едното или другото място?

Възможностите не бяха много. Последния път, когато Баучър бе посетил умиращата си майка, Френсис Зейвиър беше разузнал набързо къщата на гаснещата жена. Това беше домът, където духовникът беше израснал. Скромен и малък, на етаж и половина, с две спални, една баня и трапезария. Кухнята се намираше отзад заедно с нещо, което можеше да мине за кабинет или библиотека на приземния етаж. Една-единствена стълба водеше от него до първия етаж. Тя нямаше площадка, а дървените стъпала бяха покрити с шарена вълнена пътека, закрепена с медни тръби и халки.

В действителност това беше единственият начин. Малко опасен обаче, защото Сиърс трябваше да бъде на местопрестъплението, за да премахне доказателствата. Ключът към операцията беше, че няма стълбищна площадка, а под пътеката няма подложка. Френсис Зейвиър преценяваше височината на епископа на по-малко от метър и осемдесет и пет, а теглото му на малко повече от осемдесет и три килограма. Ако паднеше надолу по тринайсетте стъпала и се стовареше върху непокритото с килим фоайе пред входната врата, епископът със сигурност щеше да си строши врата. Дори да не се получеше съвсем, Сиърс щеше да бъде там, за да довърши работата.

Той гледаше напряко през площад „Коуртхаус“ и прочете старовремския надпис върху витрината на ъгловия магазин: „Йозеф Коженьовски, железария, печки и тенекиени изделия от 1924 г.“. Беше едно от онези класически места, които откриваш в разказите на Рей Бредбъри, пълно с интересни и вероятно смъртоносни неща. Там със сигурност имаше всичко, от което Френсис Зейвиър се нуждаеше.

Той вдигна очи нагоре. Над магазина в червената тухлена сграда имаше прозорци. Странна прищявка на съдбата. Трите прозореца бяха на малкия апартамент, в който живееше Хъгинс, вероятният разобличител. Той обаче щеше да бъде лесна плячка. Пиеше твърде много и всички знаеха, че има високо кръвно.

Двайсет кубически сантиметра инсулин, впръскани с 0,5 милиметрова игла в сънната артерия под брадичката, щеше да достави достатъчно от лекарството, за да предизвика незабавен инсулт. Личните наблюдения на Сиърс установиха, че набелязаната жертва имаше лоша кожа с големи и твърде мазни пори и беше предразположен към възпаление след бръснене. Дори ако по някаква причина съдебният лекар наредеше да се направи аутопсия, дупката от инжекцията щеше да бъде на практика невидима, а равнището на инсулина отдавна щеше да е намаляло. Това в никакъв случай нямаше да бъде съвършеното убийство, но предвид обстоятелствата и обстановката не би било много далече от него. Нямаше какво да свърже смъртта на шофьора на линейка, някогашен прислужник в олтара при обикновен енорийски свещеник преди повече от четирийсет години, и тази на възрастен епископ, който за съжаление е паднал по стълбата в майчината си къща. И така проблемът щеше да бъде решен.

Френсис Зейвиър Сиърс наклони глава назад, затвори очи и се отдаде на наслаждението от слънчевата топлина по лицето си. Същевременно се вслушваше в звуците на живота в малкия град, които се носеха около него, и в лекия ветрец, който с шумолене поклащаше листата на кленовете на площада. Смъртта беше нещо добро, но понякога животът беше още по-добър.