Пол Кристофър
Златото на Кортес (10)

10.

Аркади Крус подскачаше на пътническата седалка на преработения джип „Сузуки“. Някога обикновен „Джимни“ с двойно задвижване, сега му бяха сложили здрави полуоски, пружини с дълъг ход, а каросерията беше повдигната с четирийсет сантиметра повече от нормалното. Отгоре имаше ролбар, но не и покрив, за брони служеха резервните гуми. Върху ролбара беше монтирана петдесеткалиброва картечница. Освен шофьора в колата имаше още един униформен мъж зад картечницата, а трети седеше отзад, стиснал къса карабина „Ксиукоатл“^[1] FX-05. Същото оръжие използваше мексиканската армия за своята пехота. Гусман може и да беше склонен към самоубийство мегаломан, но беше добре оборудван.

Превърнатият в бъги за джунглата джип се носеше бързо по тясната пътека под изненадващо рехавия листак на дърветата. Земята беше суха, защото слънцето можеше да я огрява, покрита с големи островчета шубраци и високи дървета, опасани с преплетени пълзящи растения. Пътеките личаха отчетливо и бяха стари — повечето се използваха от животните и хората в продължение на поколения.

Продължилото около час пътуване ги изведе на поляна в подножието на стар храм на маите, срутен и почти заличен. Полянката беше превърната в подобие на старо римско укрепление, като руините от храма се намираха в средата. Бяха струпали берма от пръст, която отгоре завършваше с палисада. Вътре в правоъгълното пространство се издигаха трийсетина колиби, подредени в спретнати редици, и централна сграда, която се издигаше точно пред руините. Всички колиби бяха наколни, с покриви от изправени стари двесталитрови варели. При силен дъжд покривите сигурно звучат като карибски оркестър, помисли си Аркади.

Навсякъде имаше униформени мъже. Едните се упражняваха, други стояха на пост върху бамбуковата палисада, трети крачеха по тесните улички. Имаше постове зад картечниците в кулите, издигнати в четирите ъгъла на терена. Някои вършеха обичайната домакинска работа в един лагер като чистене на нужниците, готвене и дори простиране на прането.

Лагерът беше малък град, в който имаше само мъже, всички униформени и със сурови изражения на дългоносите си индиански лица. Имаха сериозния вид на старите другари на Кастро от ранните дни на революцията. Това им обещаваше Гусман: възстановяване на управлението на маите върху земята на маите. Наркотици и пари под маската на революцията. Все същата стара история.

В далечния край на лагера стоеше старомодна американска метална военна барака марка „Куонсит“, грубо замаскирана с камуфлажни мрежи и тук-там нахвърляни клони с листа. До нея бръмчеше голям генератор и кубинският подводничар видя няколко големи климатика да стърчат от извитите метални стени — фабриката!

Някъде по близките хълмове бяха замаскираните плантации с опиумен мак, а недалеч от лагера трябваше да има летище. Гусман произвеждаше много малко опиумна паста сам, защото предпочиташе да я внася отвън — главно от Венецуела и Гватемала. След това тя се рафинираше в морфин в малката фабрика, а после по Аркади се изпращаше в Куба за окончателната преработка в хероин.

Тунингованият джип спря пред голямата сграда в сянката на храмовите руини. Гусман го очакваше на сенчестата веранда в главната си квартира. Той не беше средностатистическият мексикански наркобарон. Приличаше повече на счетоводител на средна възраст. Черната му коса оредяваше, очите му бяха изкривени зад големите очила със старомодна рамка, шкембето му беше провиснало над колана под униформената куртка, защото очевидно надхвърляше с двайсетина килограма идеалното си тегло. По униформата му нямаше знаци за чин или статут. На джоба на гърдите имаше петно от мастило и още няколко по късите му, дебели като на месар пръсти.

Гусман се усмихна, когато Аркади скочи от горското бъги.

— Капитан Крус, добро ти утро! — Гласът му беше пронизителен като на жена.

— Добро и на тебе, шефе — отговори Крус.

— Добре ли пътува?

— Предпочитам океана.

— Чудесно! — кимна Гусман. След това се изсмя пискливо почти като момиче. — Ти ще властваш над вълните, а аз над джунглата. — Дебелите му устни се разтегнаха в усмивка и откриха много скъп комплект металокерамика. — Това е добро разделение, нали?

— Както кажеш, шефе.

— Ела в бърлогата ми да пийнем по нещо — каза Гусман и без повече церемонии се обърна и закрачи към входа на главната квартира.

Крус се изкачи по стълбите. Шофьорът на бъгито остана на мястото си да чака и си запали цигара.

Вътрешността на главната квартира имаше оскъдна мебелировка. Стаята беше голяма, а подът — застлан с тръстикова рогозка. Имаше походно легло и шкаф с чекмеджета, писалище, няколко стола, а на стената зад бюрото висеше карта на полуостров Юкатан. Имаше и малък бар, направен от поцинкован умивалник, голям викториански, тапициран с кадифе диван плюс три кресла в тон с него, подредени около студена печка за дърва. Кадифето на дивана и креслата беше износено и червено като в публичен дом.

Слаб мъж с тясно лице и бяло сако се появи сякаш от нищото, носейки поднос в едната си ръка. Другата липсваше. Ръкавът на сакото му беше закарфичен към рамото. На подноса имаше две чаши кафе, сребърна захарница и съдинка за сметана, също от сребро. Чашите бяха от майсенски порцелан със сини шарки на луковици. Едноръкият мъж остави подноса върху печката и излезе.

Гусман се върна от малкия импровизиран бар, където беше застанал, носейки в ръка бутилка бренди „Ацтека де Оро“. Напълни кафената си чашка до ръба, след което покани Аркади с бутилката, но той поклати глава в отказ.

— Сметана, захар?

— Черно.

— Разбира се, нали си кубинец. — Наркобаронът пъхна бутилката с бренди под мишница, след което взе двете кафени чашки без чинийките и подаде безалкохолната на Аркади. После се настани на дивана, а кубинецът се отпусна на едно от креслата и зачака. Гусман погълна половината от подправеното си кафе на една глътка и допълни чашата с бренди от шишето.

— Какво пиеш?

— Освен кафето? — Аркади отпи от чашата си. — Много е хубаво. — Всъщност беше горчиво, полусурово и вероятно някъде от околността.

— Пълен боклук е — ухили се Гусман, — затова му сипвам бренди.

Аркади се усмихна. Всеки, който пие такова количество бренди преди обяд, едва ли го прави, за да маскира вкуса на лошо кафе.

— Разбирам — отговори кубинецът, като се постара гласът му да прозвучи безразлично.

— Не, не разбираш. Нищо не разбираш. Затова си тук.

Аркади вдигна рамене, но нищо не каза.

— Имам предвид, какво мислиш за моя малък лагер?

— Много ефикасен.

— Римски — кимна Гусман. — Като онези, които Цезар е конструирал за своите легиони.

Аркади знаеше, че Юлий Цезар през живота си не беше конструирал военен лагер, а е използвал планове, изобретени няколкостотин години преди това, но си замълча. Мълчанието в присъствието на един луд му се струваше най-благоразумното поведение.

— Сигурно се питаш защо наредих да те доведат в лагера?

— Обикновено се срещаме на брега.

— Изненада ли се?

— Стана ми интересно.

— Защо смяташ, че те повиках тук?

— Представа си нямам, шефе.

— Може би искам да те убия. Може би съм решил да дам на твоите господари пример чрез теб. Може да си мисля, че са ме измамили с онова, което смятам мое по право. Може би, както американците обичат да казват пред пресата, аз съм побеснял луд, чието единствено желание е да вземе едно мачете и да ти отсече главата или да изтръгне сърцето ти на каменния олтар.

— Твърде много „може би“, шефе.

Гусман се засмя.

— Капитан Крус, много си хладнокръвен.

— Просто практичен — вдигна рамене Крус. — Ако направиш нещо от изброеното, подводницата ще си замине за Куба и никога повече няма да се върне. Твоят канал към Съединените щати и източникът за рафиниране на висококачествен хероин ще изчезнат в небитието. А с това и парите, от които имаш нужда, за да финансираш революцията си.

— Много точно, капитане.

— Значи трябва да има друга причина.

— Точно така. — Гусман отново се ухили и показа зъбите си.

Аркади си позволи да направи намек за кипящото в него раздразнение.

— Сеньор Гусман, в открито море ме чака голяма подводница. Хората ми дишат консервиран въздух и не смеят да шукнат, за да не бъдат уловени от буйовете със сонари, които американците са разпръснали в крайбрежните води на Юкатан, за да пречат на хора като теб да въртят търговията си.

Гусман не обърна внимание на не твърде забулената обида. Усмивката не слезе от лицето му. Той се наклони напред и подкани с дебелия си пръст Аркади да направи същото.

— Трябва да ти покажа нещо — прошепна наркобаронът. — Последвай ме.

Остави празната си чаша на пода, стана, но не изпусна от ръка бутилката с бренди. Грабна от писалището една омачкана, лекьосана червена барета, нахлупи я на главата си под юнашки ъгъл и излезе навън. Аркади го последва. Спуснаха се по стъпалата на верандата до бъгито и Гусман освободи шофьора, като махна с ръка и изръмжа къса заповед.

— Аз ще карам — обясни той на кубинеца.

Крус отново се настани на пътническата седалка. Наркобаронът запали двигателя, включи двойната предавка и подкара бързо през лагера, за да излезе през далечната врата. После пое по едва забележима пътека и заподскача напред из джунглата.

— През 1962 година бях малко момче и живеех в едно село наблизо. Казваше се Нокакаб. Беше малко място без значение, разположено по средата на джунглата. Някога през деветнайсети век холандски и германски заселници са се опитали да обработват земята. Повечето са били изклани в Кастовите войни през 1848 г.^[2], но е имало и малко сватби между тях и местните и в резултат се е получило моето семейство.

— Изглежда знаеш доста за това.

— Това е моето наследство и моето завещание. Да, капитане, доста се порових. — Той зави рязко по една още по-тясна пътека. От двете страни гъсталаци пляскаха с клони джипа, докато той продължаваше да си пробива път през джунглата.

— През 1962-ра си бил малко момче — припомни му Крус.

— През 1962-ра в навечерието на Коледа в небесата над нашето село бушуваше ужасна буря. Старейшините решиха, че това е лош знак. Ние бяхме католици, но в джунглата старите вярвания са оцелели под повърхността. Сякаш в потвърждение на това изведнъж над самото село се появи ясно видим пламък. Нещо избухна. С очите си го видях. Всички сметнахме, че идва краят на света.

— Какво се случи?

— Горящият човек — отговори Гусман. — Една фигура се премяташе из небесата и като комета се носеше към земята. Удари се в една от къщите и запали покрива, въпреки че беше напоен с вода от дъжда. Известно време селяните не предприеха нищо, но най-накрая един от старейшините излезе напред и влезе в колибата, където беше паднал горящият човек. Помня, че всички бяха уплашени, но никой не отмести поглед.

Горящ човек, помисли си Аркади. Май наистина му е мръднала чивията.

Джипът излезе на полянка в джунглата. Тя имаше вид на естествено образувание — наклонена ливада, която водеше надолу към малка гънка в горската почва. В предния край на гънката се издигаше ниска могила, висока петнайсет-двайсет метра, а зад нея се виждаше дълго възвишение с формата на пура, наподобяващо покрита с пълзящи растения и пръст пътека, издълбана от някое огромно животно. След кратката реч, която дръпна Гусман, Аркади беше останал с впечатлението, че отиват в старото село на наркобарона, но наоколо нямаше и следа от него. Хълмът имаше четири равни страни, стръмни до невъзможност — класическата форма на малка заровена ацтекска пирамида, която очевидно не беше докосвана от ръцете на любопитните съвременни археолози. Хълмчето сякаш беше запалено в пожара на златисти цветове и големи наподобяващи кожа листа, почти неприлично лъскави, които растяха по дългите тела на увивните растения. Хиляди бяха преплетени така, че формираха непроницаема дървена преграда.

— Наричат се жълта аламанда — обясни Гусман, докато спираше бъгито. — Латинското им име е Alamanda cathartica.

— Cathartica като в слабителните средства?

— Цялото растение е отровно. Ще се подуеш като балон, ако си толкова глупав, че да си хапнеш от него. След това ден или два няма да можеш да си вдигнеш гащите, но не е смъртоносно.

— Нали не си ме довел тук, за да разглеждам цветя? — попита Аркади.

— Не, не съм — кимна Гусман. След това закрачи надолу по тревата на наклонената полянка към гърбицата с формата на пура в подножието на пирамидата. Там разпери ръце драматично. — Доведох те, за да видиш това.

Кубинецът стигна до него и се загледа.

— Прилича на гроба на великана от приказката за Джак и бобеното зърно — отбеляза недоверчиво той.

— Забавно и най-вече, отчасти вярно. — Гусман пристъпи напред и отметна част от камуфлажната мрежа. Под нея имаше нащърбен отвор. Ръбовете на отвора блестяха в сребристо. Алуминий. Гусман се промъкна през отвора и изчезна във вътрешността.

Аркади го последна неохотно. Гусман запали една съскаща петромаксова лампа. Сякаш се намираха в корема на метално чудовище. Отляво и дясно се виждаха стоманени ребра. Навсякъде висяха жици, натежали от прахоляк. Гусман тръгна напред приведен заради теснотията.

— Ето — обяви той и вдигна лампата по-високо, за да може Аркади да вижда.

Предметът беше почти пет метра дълъг, с формата на тръба и малки къси криле. Беше положен в нещо подобно на метална люлка и захванат от двете страни.

— Какво е това? — попита Аркади тихо, защото се страхуваше, че вече знае отговора.

— Това е средната част на фюзелажа на бомбардировач B-47, от онези, които наричаха „Стратокрепост“. Предметът пред теб е едно от скритите оръжия за масово унищожение на Саддам Хюсеин. Било е тук през цялото време! Вашият президент Буш е бил напълно прав. — Гусман избухна в гръмогласен смях, който проехтя тенекиено в тясното пространство.

— Това е бомба — измърмори Аркади.

— Нещо много повече, капитан Крус — отговори Гусман. — Това е достатъчно голям лост, с който можеш да повдигнеш света. Ако искаш, можеш да кажеш, че това е бъдещето на вашата страна. — Лудият замълча, за да се наслади на въздействието. — Това е термоядрено устройство, свободно падащо, B28RN, модел 5q с мощност 1,45 мегатона. С други думи, водородна бомба.

— Пизда на палочке — прошепна Аркади. — Сега я загазихме.