Пол Кристофър
Златото на Кортес (4)

4.

Макс Кеслер живееше на №3307 на улица „N“ в Джорджтаун, Северозападен Вашингтон, окръг Колумбия. Жилището му беше на два входа от Трийсет и трета улица и на две преки от магазините и ресторантите по улица „M“. Къщата беше един от онези редки адреси в Джорджтаун — еднофамилно жилище върху свой собствен парцел. За Макс Кеслер това беше най-голямото качество на дома му, защото от мисълта, че трябва да споделя обща стена с друга сграда, направо му прилошаваше.

Другият голям плюс беше фактът, че от 1958 г. до влизането му в Белия дом къщата е била обитавана от Джак Кенеди. Понякога късно след полунощ, когато Макс беше направил някое от най-добрите си подреждания и размествания, беше сигурен, че чува едва доловимите гласове на Джак и Джаки^[1], унесени в разговори, или че долавя използвания от Джаки „Флорисимо“ на „Крийд“, парфюм, създаден за Грейс Кели. От време на време беше също толкова сигурен, че подушва ароматния дим от пурите на живелия толкова кратко президент. Макар във всичко останало да бе практичен и дори флегматичен, Максимилиан Алоис Кеслер вярваше напълно, че къщата му е обитавана от духовете на тези двама велики американци.

Макс Кеслер беше роден в пансиона „Моника“ в южнобаварския миньорски град Мизбах, Германия. Датата беше 30 април 1945 г., денят, когато Адолф Хитлер опря пистолет в слепоочието си и се самоуби в Берлин. Бащата на Макс сам се нарече Курт фон Кеслер, макар че нямаше право да използва благородническата представка.

Независимо благородник или не, Курт фон Кеслер беше полковник от СС и старши помощник на Райнхард Гелен, нацисткия генералщабен офицер и началник на разузнаването, който отговаряше за целия шпионаж в Съветския съюз по време на Втората световна война.

Когато войната наближи Германия, главният шпионин Гелен и неговата организация се преместиха в Баварските Алпи, за да чакат пристигането на американците. Това бе причината за раждането на Макс в провинцията. Когато Гелен и неговата група бяха наети от младото ЦРУ, Курт Кеслер минус „фон“ бе доведен заедно с жена си и детето в Америка при прословутата операция „Кламер“. В нейния ход стотици нацисти бяха закарани в Америка през следвоенните години. Някои от тях могат да бъдат описани единствено като военнопрестъпници.

Заедно със своя стар началник Курт Кеслер се установи във Вашингтон и стана специалист в събирането на разузнавателна информация за Централна и Южна Америка, тъй като имаше множество контакти с десетките стари приятели, които сега живееха по тези места. Синът на Курт, Макс, бе отгледан като американец, посещаваше американски училища, завърши с отличие Джорджтаунския университет и специализира южноамериканска политика и езици. След това защити докторат по съветска политология. Говореше еднакво свободно и добре английски, испански, португалски, руски и чешки. Естествено, и високонемският на своя баща, като истински германец.

Вложи парите от застраховката на своите родители и от собствения си попечителски фонд, за да купи къщата в Джорджтаун и оттогава живееше там, използвайки я за дом и офис. Не се ожени, нямаше хобита или други любими забавления. Нямаше и приятели. Никога не се срещаше с клиенти или някого другиго в къщата на улица „N“. Също така никога не готвеше там, предпочиташе да се храни в някой от многобройните ресторанти на улица „M“. Работата е всичко, познанията са всичко, информацията е всичко. Властта е всичко.

Макс наследи повече от пари и езикови умения от своя баща. Получи от него и натрапчивата нужда да каталогизира и подрежда всяка страна от своя живот. Другото му наследство беше по-малко ефимерно от споменатите: синът получи и досиетата на своя баща, Кутията с чудесата, както ги наричаше старият Кеслер.

В кутиите, които всъщност бяха петстотин, се съхраняваха по хиляда каталожни картички с размери шест на десет сантиметра. На всяка от тях имаше чисто изписани на машина сто и петдесет кодирани думи, обобщаващи едно от частните досиета на Райнхард Гелен за операции и агенти от Владивосток до Москва и от Ленинград до Одеса.

В началото тяхното предназначение беше само да служат за резерв, в случай че произшествие или пожар унищожи оригиналите, накрая обаче тези фишове се оказаха билетът за измъкване от ужасите, които настъпиха с края на войната. Личните копия от архива на Гелен изпълваха три големи камиона, когато неговата организация избяга в Мизбах. Кеслер, който доста преди Гелен схвана, че Хитлерова Германия ще рухне, потърси услугите на хората от въздушното разузнаване на „Луфтвафе“ и уреди заснемането на архива с филмова камера в руините на една от фотолабораториите на УФА в Берлин. Неговите половин милион фишове бяха изнесени тайно от Германия в три големи кутии за филми, които лесно можеха да се поберат в един-единствен куфар. Като използва заснетите от баща си картички, Макс създаде своя собствена система. В огромното противоатомно скривалище, което Джак Кенеди тайно бе изградил в мазето на къщата на улица „N“, Макс Кеслер добави към наследените фишове и свои собствени. През първите десет години той удвои броя на бащините си досиета, а през следващите десет ги учетвори.

Дори след появата на компютрите нищо в личния свят на Макс Кеслер не се промени. Всяка картичка се пишеше на една яка пишеща машина „Ай Би Ем Екзекютив“, а след използването им лентите се изгаряха една по една в камината на жилището. През 1990 г. Макс си купи въртящ се микрофилмов фотоапарат „Кодак“ и го монтира в мазето. След това започва бавно, но сигурно да прехвърля фишовете на филми, точно както баща му преди години.

От този момент поддържаше на фишове само картичките от последните пет години, а остатъка архивира. Шифърът, който Макс Кеслер използваше, за да изписва информацията на фишовете, не се съхраняваше в къщата. Отделните чекмеджета с фишове, подредени в мазето, бяха заключени и свързани с алармена система. Същото се отнасяше до мястото, където Макс съхраняваше микрофилмираните картички, които пазеше в огнеупорен сейф, също свързан с алармената система. Входът към бомбоубежището беше маскиран, заключен и оборудван с алармена система.

Като допълнителен елемент от тази резултатна система Макс микрофилмираше всеки чек, получаван от клиенти, като неизменно ги осребряваше в различни банки в няколко различни щата, които непрекъснато сменяше. По-късно прехвърляше парите в Швейцария, която продължаваше да смята за най-дискретна, въпреки скорошните й затруднения със сметките на загиналите в Холокоста. От 1945, годината, когато Макс се беше родил, той и неговият баща споделяха една и съща сметка в „Баер & Сие“, Женева, без никакви затруднения или недискретност. Неговият баща работеше пряко с Йозеф Баер, а Макс — със сина му Фриц.

Доверието беше анатема за Макс Кеслер. В източния и западния край на къщата имаше един-единствен тавански прозорец, а предните и задни прозорци на къщата бяха покрити с поляризиращо фолио. Тесният път отзад завършваше в оградата, а всички монтирани камери бяха инфрачервени. Всеки ден Макс проверяваше къщата за бръмбари, беше монтирал още шест допълнителни цифрови камери за наблюдение отвън и никога не му беше минавало през ум да използва мобилен телефон или джобен компютър. Някога един от неговите преподаватели в Джорджтаунския университет беше коментирал неговия спретнат дребен почерк с един свой колега като работа на „антисоциален и обсесивно-компулсивен лудит“. Повечето негови състуденти го смитаха за особняк и се държаха настрана.

Днес Макс Кеслер обядваше в „Лиополдс“, малък кафе-ресторант в тясната Кадис Алий, малък пешеходен пасаж на крачки от улица „M“. Пред него стоеше обичайният му обяд — миди в бяло вино с картофи в билков сос, които щяха да бъдат последвани от „Негърче“ — шоколадов мус с лешников сладолед. Щеше да ги полее с немско кафе със сметана и чашка черешовка. Това беше единственото време, когато пиеше нещо алкохолно.

В 13:55 Макс Кеслер завърши обяда си, плати, остави подходящ бакшиш и закрачи надолу по Кадис Алий към улица „M“. Точно в 14:00 един черен „Линкълн Таунскар“ се плъзна надолу по улица „M“, намали и спря до бордюра точно пред него. Кеслер отвори задната врата, влезе в колата и се отпусна на задната седалка.

— Място номер три — каза и автомобилът потегли.

Място номер три беше градинска пейка на алеята пред Националния музей по естествена история и точно срещу замъка от червени тухли на Смитсониън. За да се стигне до там, се изискваха сложни маневри по плетеницата от еднопосочни улици във Вашингтон. Колата го остави пред музея на Медисън Драйв Сайд. Кеслер пресече улицата и зави по широката чакълеста алея. Както обикновено, тревата на алеята беше на петна, кафеникава от немара и изгоряла от твърде много слънце, кучешка урина и изпражнения, да не говорим за боклуците. Това не беше изненадващо в света след 11.IX., в който контейнерите за боклук представляваха потенциална цел на мургавите чалмосани терористи и затова отдавна бяха махнати.

Той погледна нагоре по алеята към Капитолия. Всъщност това беше мястото, където можеха да бъдат намерени истинските терористи. В Конгреса и Сената. Кеслер го наричаше „тероризмът на алчността и глупостта“. Той се усмихна. Разполагаше с досиета за всеки от тях и беше изкарал добри пари от народните избраници като клиенти, докато продаваше тайните на единия заради любопитството на другия.

Кеслер седна на посочената пейка, скръсти малките си ръце в скута и зачака. Пет минути по-късно кандидат-клиентът му седна на пейката до него. Той беше едър мъж с широки рамене, добре облечен в ушит по поръчка костюм, който му придаваше вид на адвокат или банкер. Имаше силен тен, а кестенявата му коса беше изпъстрена с по-светли кичури от слънцето. Очите му бяха сини и корави.

— Какво знаеш за Анхел Гусман? — попита мъжът с коравите очи.

— Доста неща — отговори Кеслер, който си беше направил домашното.

— Разкажи.

— Мексикански военен главатар. По линия на баща си е незаконен внук на д-р Арнулфо Ариас, трикратния президент на Панама. От страна на майка си е внук на някаква курва от Мексико Сити. Смятат го за напълно луд. Колекционира отрязаните полови органи на своите врагове, както войниците във Виетнам събираха уши. Той е последният от големите трафиканти на кокаин като Пабло Ескобар. Иска да използва всичките си пари и сили, за да направи от Юкатан самостоятелна държава. Смята, че като го постигне, ще може да предизвика нова мексиканска революция. Всеобщото мнение е, че иска да стане крал. — Макс Кеслер спря да говори.

— Това ли е? — попита мъжът до него. — Толкова бих могъл да извадя от Уикипедията.

— Със сигурност не е само това — отговори Кеслер. — Досието на сеньор Гусман е голямо и много подробно. Сексуалните навици, странната загриженост за червата, неговият страх от ескалатори. Частните му радиокодове. Имената на ключовите хора в неговата организация в Мексико и на други места, местоположението на главната му квартира в джунглите на Куинтана Роо.

— Божичко, нима знаеш всичко това?

— И много повече — кимна Кеслер.

— Как мога да получа тази информация?

— Като ми платиш много пари.

— Колко?

— Двеста и петдесет хиляди долара — отговори хладнокръвно Кеслер.

— Не е ли малко множко, а?

— Можеш да си го позволиш.

— Това няма значение, парите са си много.

— Тогава не ги плащай.

— Баща ти беше нацист, нали?

— Триста хиляди долара — измърмори Кеслер.

— Добре. Кога мога да получа досието?

— Веднага щом получа парите.

— Половината, когато получа досието, а другата, когато го прочета.

— Не ставай глупав — възрази Кеслер. — Цялата сума, когато ти дам досието. На хартиен носител, микрофиш или микрофилм. Ако предпочиташ — качено на флашпамет. За мен е безразлично.

Скенерът беше една от малобройните отстъпки на Кеслер пред технологиите на двайсет и първото столетие, и то главно в името на лесното пренасяне.

— Ти се майтапиш — възкликна мъжът. — Очакваш да ти платя толкова пари за нещо, което не съм видял?

— Нищо не очаквам — отговори Кеслер, който вече се беше изправил. — И никога не се шегувам. Питай баща си. Триста и петдесет хиляди долара.

— Каза триста хиляди.

— Не ми хареса тона ти — обясни Кеслер. — Звънни ми, когато вземеш решение. — Той хвърли поглед към часовника си. Колата щеше да го чака пред музея след минута или две. Обърна гръб на пейката и тръгна надолу по алеята. Един ротвайлер на каишка беше приклекнал на тревата и в момента се облекчаваше мощно като някакъв Гаргантюа. Собственичката на кучето, красива млада жена с пола на цветя и тениска, гледаше като горд родител, а на ръката й беше нахлузено прозрачно найлоново пликче. Кеслер се запита дали е забелязала, че на километри наоколо няма нито едно кошче за боклук.

Той стигна до товарната зона пред музея точно в мига, когато линкълнът наближи. Качи се отзад в колата и даде нарежданията си на шофьора.

— Вкъщи, моля.

Мъжът кимна и плавно се отдалечи от бордюра. Кеслер се облегна на кожената седалка и затвори очи. Хубав обяд и интересна среща. Тя потвърждаваше един от любимите принципи на неговия баща, когато ставаше дума за събиране на разузнавателна информация: понякога задаваните въпроси са много по-полезни от отговорите. Защо Харисън Ноубъл, дилетантът собственик на „Ноубъл Венчърс“, компания за издирване на съкровища, и син на милиардера производител на лекарства, Джеймс Джонас Ноубъл, ще иска информация за някакъв мексикански главорез и търговец на наркотици, чието седалище е в дивата юкатанска джунгла? И защо точно сега?