Пол Кристофър
Златото на Кортес (14)

14.

В края на петнайсети век Кабо Каточе се намираше на края на света. Всъщност отвъд него. Години по-късно един испански галеон се разби там. Още няколко години след това най-сетне един кораб пусна нарочно котва на мястото. Експедицията се оглавяваше от мъж на име Франсиско Ернандес де Кордоба, който имаше мандат от губернатора на Куба да намери роби за тамошните плантации със захарна тръстика.

Не бе изненадващо, че местните не приемаха твърде любезно поробването си и се биеха, за да се защитят, но техните лъкове, прашки и ризници от памучен плат с подплънки не бяха равностойни на испанските мускети, арбалети и саби. Един на нула за испанците срещу маите, включително плячкосването на малко златни и медни идоли, които брат Гонзалес, доминиканец и на практика „политкомисар“ на Инквизицията в тази експедиция, задигна от техния храм. Той разполагаше с властта да прокълне всеки туземец или дори испански еретик и да нареди да бъде вързан на кладата и изгорен. Доста власт за един привидно смирен брат.

Кабо, или нос, Каточе е испанската транслитерация на маянската дума „каток“, която означава просто „нашите къщи“ или „нашето място“. Той се намира на най-северния връх на полуостров Юкатан, на около петдесет и пет километра от курортния град Канкун. По-голямата част от района, някогашната маянска провинция Екаб, беше напълно ненаселена през последните петстотин години и на практика бе недостъпна както по суша, така и по въздух. В средата на 1990-те години районът беше обявен за природен резерват и макар да бяха направени известни опити крайбрежието да бъде развито, те всички се провалиха. Най-близкото населено място е почти напълно запустялото селище Таксмал. От някога процъфтяващия пазарен град на границата с джунглата източно от Кантунилкин и на север от Леона Викарио бяха останали само няколко опърпани колиби с покриви от палмови листа.

На Фин Райън й беше отнело почти половин месец, за да стигне до там, което се равняваше на почти светлинна скорост, като се имат предвид стандартите на мексиканската бюрокрация. Фактът, че нейните родители бяха известни археолози в района на Юкатан, малко бе ускорил нещата, като за това допринесе и нейната собствена биография. Присъствието в медиите, осигурено й от нейните предишни постижения в откриването на откраднати от нацистите произведения на изкуството, и последните й приключения в Южнокитайско море също се оказаха от полза. Тя и Били прекараха два месеца в Маями, екипирайки се за експедиция в джунглата, след това прекосиха Мексиканския залив и хвърлиха котва в стария пристанищен град Прогресо.

Оставиха Рън-Рън Максевъни щастлив с неговите странни устройства на борда на „Еспаньола“ в компанията на Брайни Хансон и наеха камион, за да ги закара заедно с екипировката в близкия град Мерида, столицата на провинция Юкатан. Прекараха още седмица в Мерида, настанени в местния „Хилтън“, докато се снабдят с последните разрешителни, а после поеха с няколко наети „Тойота Лендкрузър“ по суша към Таксмал.

Бяха уредили там да се срещнат със своя така наречен „консултант по археология“ и нужните придружители. Обикновено консултантът беше официален представител на Националния институт по антропология и история, което според досегашния опит на Фин означаваше нещо като ченге, придадено към експедицията, което трябваше да следи дали грингосите не са мародери на гробници, чиято цел е да намерят предмети на предколумбовото изкуство и да ги изнесат нелегално за ненаситните купувачи в Ню Йорк и Лос Анджелис.

Обикновено придружителите бяха неколцина представители на мексиканската армия. Те бяха неизбежно дразнещи, но като се имат предвид отминалите времена, когато американците и други чужденци бяха крали тяхното културно наследство, предпазните мерки не бяха неразумни. Освен това въоръжената охрана можеше да им бъде полезна, ако в джунглата се натъкнеха на неприятности. Бандитите и наркопроизводителите вече бяха неизбежна част от археологическите изследвания в Мексико, особено ако човек се отклони от отъпканите пътища, както възнамеряваха да направят.

— Е, къде го този д-р Гарза, с когото трябваше да се срещнем? — попита Ели Санторо, застанал до водещия „Лендкрузър“, и огледа онова, което минаваше за главен площад на селото.

Д-р Рубен Филиберто Гарза беше консултантът, придаден към експедицията от Националния институт, но не се виждаше никъде наоколо. Едно жълто куче пресече прашния площад и изчезна зад малка къща, издигната от избелели розови кирпичени тухли. Прозорците на къщата приличаха на слепи черни дупки, а вратата зееше широко отворена. В далечния край на площада лежеше тесният прашен път, по който бяха дошли, и по-нататък изчезваше под тъмния балдахин на джунглата.

— Няма го — отбеляза Гуидо Дерлаген, след като се огледа.

— Никого няма — потвърди Били Пилгрим.

В далечината се чу екот от тежко блъскане, последвано от нещо, което прозвуча като човешки писък от болка.

— Боже мили — прошепна Гуидо, а по лицето му се изписа ужас от внезапния болезнен вой. — Май убиха някого.

— Златогърдест кълвач — обясни Фин. — Melanerpes autrifrons. Писъкът беше от голямоопашатата гарга. Quiscalus mexicanus.

— Наистина ли? — усмихна се Били и погледна приятелката си.

— Да — кимна тя. — Когато бях дете, прекарвах цели лета из тези джунгли. Мама много обичаше да наблюдава птиците. А аз ги мразех.

— Тогава защо си научила звуците, които издават, и наименованията им на латински?

— Трябваше да върша нещо, след като Барбитата ми бяха изядени от кинкажу^[1], а комиксите за „Жената чудо“ бяха налегнати от плесен. — Фин вдигна рамене. — Предполагам, че по-скоро се дължеше на осмоза. Научаваш разни неща, без дори да подозираш, че учиш. Камо ли че го искаш съзнателно.

— Черен Петър — обади се Гуидо.

— Кой? — удиви се Ели Санторо.

— На Синтер Клаас помощникът^[2]. Родом от Испания. Ако си в неговия списък, те изпращат в Испания и изчезваш като изгубените момчета на вашия Питър Пан. Днес в Холандия това звучи много политически некоректно. Сега му викат Зелен Петър, Син Петър, Оранжев Петър и дори Цветен Петър, но в никакъв случай Черен Петър. Тъжна работа.

— Какви ги разправяш, за бога? — попита Били с изцъклен поглед.

— Моят баща е пенсиониран професор по филология от Лайденския университет — обясни холандецът. — Написал е няколко монографии за идеята, която се крие зад Черния Петър. Трябва да ви кажа, че ми съсипа Коледата. Това е същото като с птиците на Фин. Зная повече за Черния Петър, отколкото ми се иска. — Високият мъж с бръсната глава въздъхна. — Единственото, което исках, бяха малко сладки и бонбонки в дървената ми обувка. — Някъде далече в джунглата мексиканската гарга отново изпищя.

— Това не е отговор на въпроса — каза Ели. — Къде са нашият водач и неговите придружители?

— Без него не можем да тръгнем — въздъхна Фин, но в гласа й прозвучаха нотки на раздразнение, — защото на часа ще ни отменят разрешителните.

В далечината се чу плющенето на хеликоптерни ротори. Били премрежи очи и ги заслони с една ръка от слънцето, за да погледне нагоре към ясното небе. Плющенето на роторите се засили.

— Мисля, че нашият водач скоро ще се появи на сцената — измърмори той.

Хеликоптерът се появи иззад гърбовете им, голямо боботещо насекомо в камуфлажна окраска, белязано с триъгълния опознавателен знак в червено, бяло и зелено на мексиканските военновъздушни сили. Това беше старомоден „УХ-1 Ирокез“ или вездесъщият „Хюи“, реликва от шейсетте години и един от най-ярките символи на Виетнамската война.

Голямата машина с тъп нос се спусна в средата на празния площад, докато вихрушката късаше снопове листа от покривите на празните колиби и караше малкото останали прозоречни капаци да потракват. Постепенно роторите забавиха ход. Прахолякът се вдигна нагоре в заслепяваща вихрушка, която се извиваше яростно, и в този момент страничната врата на хеликоптера се плъзна назад по шините си, дори още преди машината да е докоснала земята. Оттам се изсипаха шестима въоръжени мъже в камуфлажни бойни униформи. На коланите им се полюшваха мачете, на главите имаха широкополи шапки, а на очите — слънчеви очила с каишки. Всеки носеше голяма раница на гърба, а в лявата си ръка държеше тежка камуфлирана брезентова чанта с екипировка.

От хеликоптера слезе и последният човек. Той беше по-възрастен от останалите, гологлав, с посивяваща коса. Носеше яркожълто шушляково яке, спортен панталон с много джобове, който слабо напомняше униформен, и високи туристически обувки. Мъжете се привеждаха инстинктивно под ротора и се насочваха към Фин и останалите. Хеликоптерът изчака, докато се отдалечат достатъчно, след това се издигна в небесата и с рев пое натам, откъдето беше дошъл.

Шестимата мъже се подредиха в редица, а този в жълтото яке пристъпи напред. Имаше сурови, черни и умни очи, а лицето му с цвета на стар махагон бе осеяно с кратери от шарка като лунната повърхност. Изглеждаше така, сякаш някой го беше влачил по корем с кола по чакълест път. Носът му беше клюнест, а устните тънки. Когато се усмихваше, зъбите му проблясваха изпод ужасната физиономия.

— Казвам се Рубен Филиберто Гарза, професор — представи се той. — Аз съм вашият консултант по археология. — Английският му беше съвършен и почти без акцент. — Тези момчета са от въздушнодесантните части на мексиканската армия. — Усмивката му стана по-широка, но без ни най-малка следа от хумор. Гарза се беше вторачил във Фин, сякаш стоеше гола пред него. — Мислете за тях като за вашите флотски тюлени, но без водата. — Той се поклони едва забележимо. — Предполагам, че вие сте госпожица Райън?

Фин кимна, полагайки усилия да не се вторачва прекалено в руината, на която приличаше лицето на мъжа.

— Точно така — отговори тя.

Гарза насочи поглед към Били.

— Тогава вие трябва да сте господин Пилгрим.

— Всъщност лорд Пилгрим, ако трябва да сме точни. Барон Нийт, граф Пенденис, херцог Кърноу и така нататък, но аз не държа на церемониите. Наричайте ме просто Уилям, ако искате. — Той пристъпи напред с протегната ръка.

Гарза се вторачи в нея, сякаш вижда отровна змия.

Фин се помъчи да изтрие усмивката от лицето си. Да гледаш как Били поставя хората на мястото им, понякога беше истинско забавление.

— Разбирам, че вие, мис Райън, сте запозната донякъде с тази част на света — заговори Гарза, решил да не обръща внимание на Били и да се съсредоточи върху нея.

Тя кимна.

Шестимата войници зад него извадиха своите мачете от платнените кании и зачакаха с безизразни лица, скрити зад слънчевите очила.

— Тогава сигурно знаете, че в този район има множество отровни змии, включително кадифената змия, известна и като връх на копието?

— А, Bothrops asper — отговори мигновено Фин. — Усойницата с трапчинките. — Тя се усмихна. — Женските са по-опасни и израстват по-големи, до метър и двайсет, че и повече. Отровата им предизвиква мигновена некроза или плътоядна болест. Другата, от която трябва да се пазим, е Crotalus durissus, или кротал — южноамериканската гърмяща змия. И от тях съм виждала няколко. Ако бяхме по-близо до крайбрежието, щеше да се наложи да се тревожим и за кораловата змия, но тук сме далеч от нейното обичайно обиталище.

— Защо никога не споменава подобни неща, преди да тръгнем да гоним тоя, дето духа? — прошепна Били на Гуидо.

— Можем да попаднем и на мексиканския мънистов гущер Heloderma horridum. Той също може да убие. Да не говорим за скорпионите, Черните вдовици, африканските пчели убийци, акуа мала, или с други думи, морските бълхи. Да, д-р Гарза, джунглата е опасно място. Добре осъзнавам това.

— Надявам се също така да осъзнава, че те са седмина срещу нас четиримата — измърмори Гуидо, докато гледаше просветващите мачете във войнишките ръце.

— Успокояващо е да знам, че сте запозната с тези опасности — отговори Гарза. — Юкатан не е място за наивници. Твърде далеч сме от Канкун и Косумел.

— Да, докторе, но също така сме и на голямо разстояние от нашето местоназначение, така че може би е време да започнем пътуването си.

— Само ако съзнавате в какво се забърквате — забави темпото Гарза.

— Д-р Гарза, това е само проучване — отговори Фин. — Не сме дошли да обираме гробове или да крадем артефакти. Разполагаме с информация, която подсказва съществуването на голям неизследван обект. Данните от „Ландсат“, който прави термични снимки на земната повърхност и геофизичните показатели, също го потвърждават. Разполагаме и с координати от джипиес, които показват една неизследвана аномалия на сто и седемнайсет километра северно оттук и на четирийсет и три километра от старата сезалова плантация на име Ранчо Порвенир.

— Неизследвана досега аномалия? — прошепна Били. — Това е направо страхотно.

— Добре — кимна Гарза, — накъде да поемем?

Фин бръкна в раницата, която лежеше в краката й, и извади един ръчен джипиес „Гармин“ и го включи. Погледна екрана и след това посочи към далечната страна на полузапустялото селище и пътя, който изчезваше в джунглата.

— Натам.

Гарза излая заповед на войниците и те се разделиха на три двойки. Две отпред, една отзад заедно с него, а хората на Фин между тях. След това потеглиха.

— Защо селото е запустяло? — попита Фин, докато се движеха по прашния селски път към хвърлящия сянка листак на джунглата.

— Намерили са другаде работа.

— Земеделие?

— Работят за кокаинистите в района. Изкарват повече пари, отколкото ако отгледат няколко нивици със закърняла царевица. Страхувам се, че това е проклятието на Юкатан. — Той направи още по-ужасяваща физиономия от обикновено. — Не всички от нас могат да сервират коктейли на туристите в канкунския „Хилтън“.

Фин не обърна внимание на забележката, макар че му съчувстваше. Канкун беше за Мексико същото, което бе „Дисни Ленд“ за задните улички на централен Детройт.

— Възможно ли е да налетим на някой от онези кокаинисти, както ги нарекохте?

Гарза се усмихна.

— Моите хора със сигурност се надяват това да стане — отговори той и се засмя.

— Докторе, не искам да се забърквам в неприятности.

— Това е трудна работа, но все някой трябва да я свърши — отговори Гарза на испански.

— Какво каза? — не разбра Ели.

Били му преведе.

— Много добре, лорде — кимна Гарза подигравателно.

— Благодаря от сърце, професоре — отговори Бил със също толкова подигравателен тон и се поклони театрално.

Гарза се намръщи.

Фин въздъхна. Събитията не се развиваха така, както се беше надявала.

Стигнаха до края на пътя и огромните дървета сейба, които бележеха границите на селото. Фин се обърна, за да го погледне за последен път. Жълтото куче, което бяха видели при пристигането си, сега седеше на кльощавите си кълки в средата на пустия площад и я гледаше вторачено. Излая веднъж, стана, разтърси се и пое нанякъде.

Фин изостави пътеката и джунглата я погълна изведнъж.