Рьоне Госини
Щуротиите на малкия Никола` (2)

Бам!

В четвъртък бях наказан да се явя в училище заради бомбичката.

Стояхме си мирно и тихо в час и слушахме учителката, която ни обясняваше, че Сена прави сума ти завои, и тъкмо ни обърна гръб, за да посочи Сена на картата, и — бам! — бомбичката избухна. Вратата на класната стая се отвори и видяхме да влиза директорът.

— Какво се е случило? — попита той.

— Един от учениците гръмна с бомбичка — отвърна учителката.

— Ахаа! — каза директорът. — Ами тогава нека виновникът сам да си признае, ако ли не, целият клас ще остане след часовете в четвъртък, нищо че не е учебен ден!

Директорът скръсти ръце, почака, почака, но никой не се обади.

После Рюфюс стана.

— Гос’дине — рече той.

— Да, моето момченце? — отвърна директорът.

— Жофроа беше, гос’дине — каза Рюфюс.

— Абе ти нормален ли си? — попита Жофроа.

— Имаш много здраве, че ще се оставя да ме накажат само защото се правиш на тарикат с тия бомбички! — изкрещя Рюфюс.

И те се сбиха.

Вдигна се адска врява, понеже всички почнахме да се препираме, и директорът удряше здравата с юмрук по катедрата на учителката и крещеше:

— Тишина!

— Щом е тъй — каза директорът — и никой не иска да си признае, целият клас ще остане след часовете!

И директорът си тръгна, а през това време Анян, който е любимец на учителката, се търкаляше по земята, като ревеше и пищеше, че не било честно, че няма да остане след часовете, че ще се оплаче на родителите си и ще се премести в друго училище. Най-странното е, че така и не се разбра кой е сложил бомбичката.

В четвъртък следобед, когато пристигнахме в училище, не ни беше до смях, особено на Анян, който за пръв път оставаше след часовете; той ревеше и хълцаше. В двора ни чакаше Бульона. Бульона е нашият възпитател; наричаме го така, защото все казва: „Погледнете ме в очите“, а пък в бульона има кръгчета мазнина като очи. Те големите го измислиха де.

— Строй се, раз-два, раз-два! — изкомандва Бульона.

И ние тръгнахме подир него.

Когато си седнахме в клас, Бульона ни рече:

— Я всички да ме погледнете в очите! Заради вас съм принуден да остана тук днес. Предупреждавам ви, че няма да търпя и най-малкото нарушение на дисциплината! Ясно?

Ние не казахме нищо, понеже видяхме, че не е моментът да си правим смешки. Бульона продължи:

— Ще ми напишете триста пъти „Недопустимо е да гърмя с бомбички в клас и да не си признавам след това“.

А после всички станахме, понеже директорът влезе в класната стая.

— Е — попита директорът, — докъде я докараха нашите любители на взривове?

— Наред е, господин директор — отвърна Бульона, — дадох им да напишат триста реда, както вие разпоредихте.

— Отлично, отлично — каза директорът, — никой да не излиза оттук, докато всичко не бъде написано. Нека това да им е за урок.

Директорът намигна на Бульона и излезе. Бульона въздъхна тежко-тежко и погледна през прозореца; грееше жестоко слънце. Анян пак се разрева. Бульона се ядоса и каза на Анян, че ако не престане с тези номера, лошо му се пише. Тогава Анян се затъркаля по земята; рече, че никой не го обичал, и после лицето му цялото посиня. Наложи се Бульона да излезе тичешком с Анян под мишница.

Бульона остана вън доста дълго, затова Йод каза:

— Ще ида да видя какво става.

И излезе с Жоашен. Бульона пък се върна с Анян. Анян май се беше умирил, подсмърчаше леко от време на време, но се зае да пише редовете, без да продума.

После пристигнаха Йод и Жоашен.

— А, ето ви и вас — обърна се Йод към Бульона, — търсихме ви навсякъде.

Бульона цял почервеня.

— Писна ми от вашите палячовщини — изкрещя той. — Чухте какво каза господин директорът, тъй че побързайте да си напишете редовете, ако ли не — ще прекараме нощта тук!

— Ами вечерята, а? — попита Алсест, едно дебело приятелче, дето много обича да си похапва.

— Мене мама не ме пуска да се прибирам късно вечер — обясних аз.

— Мисля, че ако можеше да напишем по-малко редове, щяхме да свършим по-рано — забеляза Жоашен.

— С не толкова дълги думи — додаде Клотер, — понеже не знам как се пише „недопустимо“.

— Аз го пиша слято — каза Йод.

И Рюфюс се разкикоти. Стояхме си всички там и спорехме, но Бульона взе да удря с юмрук по катедрата.

— Вместо да си губите времето — кресна той, — побързайте да приключите с писането!

Бульона изглеждаше адски нетърпелив, ходеше напред-назад из класната стая и от време на време поспираше пред прозореца и въздишаше тежко.

— Гос’дине! — обади се Мексан.

— Тишина! Да не ви чувам повече! Нито дума! Ни звук! — изкрещя Бульона.

В клас не се чуваше вече нищо друго освен скрибуцането на писците по хартията, въздишките на Бульона и подсмърчанията на Анян.

Анян пръв свърши редовете си и ги отнесе на Бульона. Бульона остана много доволен. Потупа лекичко Анян по главата и ни рече да сме вземели пример от нашето другарче. Едни подир други ние свършихме и връчихме редовете си на Бульона. Липсваше още само Мексан, който не пишеше.

— Вас чакаме, моето момче! — извика Бульона. — Защо не пишете?

— Нямам мастило, гос’дине — каза Мексан.

Очите на Бульона станаха кръгли.

— А защо не ме предупредихте? — попита Бульона.

— Опитах се, гос’дине, обаче вие ми рекохте да мълча — отвърна Мексан.

Бульона прекара ръка по лицето си и каза да дадем мастило на Мексан. Мексан се залови да пише редовете, като се стараеше. Той Мексан е много добър по краснопис.

— Колко реда написахте вече? — поинтересува се Бульона.

— Двайсет и три и започвам двайсет и четвърти — отвърна Мексан.

Бульона като че ли се поколеба за миг, след което взе листа на Мексан, седна на чина до него, извади писалката си и се залови да пише редове с бясна скорост, а ние през това време го гледахме.

Когато Бульона свърши, беше извънредно доволен.

— Анян — каза той, — идете да предупредите господин директора, че наказанието е приключено.

Директорът влезе и Бульона му връчи листовете.

— Много добре, много добре — рече директорът. — Мисля, че това ще ви послужи за урок. Може да се прибирате у дома си.

И точно в този миг — бам! — една бомбичка избухна в класа и всички ни наказаха да се явим в училище идния четвъртък.